ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

администратор
Печат

СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО


По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”

 

Панко АнчевВсеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.

Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.

И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.

“Клещите“ и ръцете, които ги държат

От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да  бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.

Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.

 

Георги Марков

 

Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.

А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.

И триумфът се превръща в поражение.

Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.

 

Лондон, гара Виктория 1978 г.


Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си

тайната на замисъла и изпълнението.

Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.

Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!

В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”.  Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.

 

Преди триумфът да стане поражение


Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.

Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.

Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,

дърпа дявола за опашката

и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.

В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.

Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.

Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така

в устата на лъва

– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.

Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.

Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.

За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.

За лъжата, като грях

Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.

 

Животът, уви, не е литературен сюжет!


Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.

Но по-важното е друго.

Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!

Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...

Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.

Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.