НЯМА СИЛА, КОЯТО ДА НАДДЕЛЕЕ ВИСОКОТО СЛОВО

Иван ЕСЕНСКИ
Печат

Писателят е  тайник и извор на езика, от който започва обществото, семейството и самият човек


Това само на пръв поглед е една тема, а всъщност засяга целия ни обществен живот. Ето защо следвайки Аристотеловия съвет да си изясним предварително за какво говорим преди да заговорим, ще започна простичко като в прогимназиален преразказ с елементи на разсъждение:  увод-изложение-заключение.

Увод

Уважаваният и драг на сърцето ми Тотко Найденов е публикувал в бр. 10/5 март 2019 г. на не по-малко уважавания в. „Нова зора”, издаван от също толкова уважавания и драг на сърцето ми поет Минчо Минчев едно свое обръщение към УС на СБП, като е поставил за заглавие крилатия Вазов стих „Стресни се, племе закъсняло!”. Обръщението подсказва, че е насочено към нашто линеещо поколение и звучи укорно, призивно, възпитателно и въздействащо.

Но – дотук с констатациите и алюзиите!

Така!  Не само споделям, но и горещо подкрепям позицията на Т. Найденов – всъщност, не по-малко горещо подкрепяна и от останалите членове на УС на СБП. За какво повдига реч тогава нашият неспокоен колега?

1. Съюзът на българските писатели (СБП) да направи постъпки и настоява за приемане на  Закон за българския език (направени впрочем отдавна, в предложения проект на СБП – „Закон за защита на българския език и книжовност”);

2. За противопоставяне на организираните и ръководени от МОН вакханалии  със съдържанието на учебниците по история и литература;

3. За действията и отношението на СБП към горните и други проблеми.

Като аргумент Т. Найденов сочи статията на Панко Анчев „Кой се страхува от Иван Вазов” с риторичното предположение, че вероятно сме я чели (има си хас да не сме, щом е публикувана освен в „Нова Зора“ и във вестник „Словодо днес“, който редактираме с Надя Попова – също член на УС, а самата статия е една от цяла поредица подобни публикации). По тези изключително важни въпроси са се изказали на страниците на писателския вестник „Словото днес” пера като Чавдар Добрев, Драгомир Шопов, Никола Инджов, Александър Гочев, Иван Гранитски, Ваня Добрева, Ники Комедвенска, Елка Няголова, Димитър Христов, Атанас Звездинов, Георги Константинов…  Достатъчна декларация за категоричната позиция на нашите писатели и към т. нар. „Истанбулска конвенция”, фундаментализма, глобалистичните прекроявания, малодушието на управляващите, отстъпващи от националните интереси и пр., са техните публикации.

Видно е и с просто око, че в случая се чука на отворена врата, но нека го използваме да  засегнем и други тревоги, надвиснали над българската земя.

Но първо за Закона.

Има ли някой, комуто още не е ясно, че без българския език няма и България? Има ли някой, който да приема терора, дивотиите, простотиите и омаскаряването, на които е подложен отвсякъде свещеният български език? Има ли някой, който да е равнодушен към каменното бездействие на онова, което наричаме „държава” (нейната инертна, тромава и неефективна администрация) и на което плащаме именно за това – да пази културното ни минало, да развива и планира настоящето, за да постигнем по-добро бъдеще?

Ще припомня предисторията: по поръка на Управителния съвет на СБП  заедно с писателя Банко Банков работихме по проектозакона за защита на българския език и книжовност. Въпреки усилията, настояванията, молбите, търчането по парламентарни комисии и групи, въпреки индивидуалните кандардисвания на тая и оная законодеятелна единица, проектозаконът беше заведен в деловодството на парламента току преди да се разпусне 43-то Народно събрание. Тая хватка беше поредната динена кора, която ни изпързаля и съгласно правилата сега трябва да започнем същата процедура отначало (което вече по неволя и правим). Не щат и не щат  т. нар. „народни представители” да има Закон за своя език народа им – поне онова, което е останало от него. Но редом с пълното невнимание и апаратни пируети от тяхна страна, в публичното пространство светкавично се поде същинска война срещу СБП. Не пропуснаха да проводят опълчение и ония писателски кръгчета и квадратчета, които са на фондова храна и пълна телесна и душевна издръжка от чужди централи и соросови подразделения: то не бяха клевети и ругатни, не бяха писъци, обвинения, ТВ и радио-кречетала… Разбира се – всуе. СБП няма да отстъпи завещания му от създателите на нашата висока словесност път.

Сега пак сме запретнали ръкави и сме нарамили многострадалний наш Закон да го предложим (за 9-ти път), белким снизходят законодателите наши най-сетне. Засега обаче още сме под кривата круша, която расте на пл. „Народно събрание”. Самото 44-то Народно събрание пък преполови мандата си, критично оредя откъм представители и нека не съм лош пророк, но опитът ми подсказва, че и този проект ще отиде при предишните в мазето. Виж, ако беше някоя джендърска конвенция, ден нямаше да я бавят…

Изложение

В обратното на логиката също има логика, но не мога да се начудя на героичната готовност, с която българина решава важните си проблеми: заема олимпийската си поза на обвинител и с железен глас започва да вменява на другите вината за несвършеното.


Всъщност, ако нещо сме изгубили безвъзвратно през последните тридесет години, това е чувството за общност. Обществото ни е атомизирано до крайност, а самите атоми са в състояние на полуразпад (със сигурност верижна  реакция няма да има); в страната се вихрят подклаждани отвън пагубни центробежни сили, катализирани от невиждания упадък на нравите, целенасочено предизвиканата мизерия, грубото незачитане на закони, социални и човешки права и правила; откровен грабеж и въпиюща ненаказуемост, антинародни действия на държавната машина в услуга на чужди страни, продажничество и предателство на всички управленски равнища, хронична интелектуална и морална недостатъчност на  онова, що се е самопровъзгласило за елит…

Има една германска мъдрост, която гласи:

„Днес деца, утре – народ”.

Запитвали ли сме се какъв ще бъде утрешният български народ, който днес се учи и възпитава по осакатените програми на злополучното ни образователно министерство, което на практика провежда масирано разграмотяване на българските деца (утрешния ни народ). Какво се цели с това?

Едва ли не всеки ден в медиите се чуват възмутени гласове и искания за оставка на просветния министър заради антибългарската политика на министерството му. Не че предишните правеха нещо друго – и те сваляха на поразия от учебните програми всичко, що е патриотично, социално и просто човешко, правеха непрекъснати размествания в тях и така затриха по-голямата част от нашата класика за следващите българи. И – нищо!!! Ни депутат се обади, ни партия, ни някой учен от БАН, ни университетски професор, – а за министерски оставки или наказания някакви – отнюд! Да не говорим за мълчанието на ония писатели, сдруженийца и кръжочета, дето са едновременно и на родна държавна ясла, и на чуждестранни, пък и на общински такива. Ни думица.

Съюзът на българските писатели продължава да отстоява възпитателното, родолюбивото, стойностното, което е въплътено в нашата високохудожествена литература и което пречи на либералстващите наши безкнижници да се налибералстват (разбира се, не то, а хората, които  възпитава в българщина и в такива качества и добродетели).

При цялото недоверие на българите към институциите, СБП неслучайно се ползва с уважение и авторитет – Съюзът е плуралистичен образец, напълно независим политически и финансово, с ясно заявена родолюбива политика и демократични отношения; с подчертана грижа за художественото книжовно наследство и приобщителни инициативи към творците на словото, живеещи извън родината. Именно това негово самостоятелно, на ползу роду и неотклонно следвано поведение   обяснява и защо той постоянно е под прицела на ония, които заграбиха и обезлюдиха България и настървено искат да не сме това, което сме, а такива, каквито те ни заставят да бъдем – безпаметни и подчинени на чужда воля и зависимости.

Преди да си отиде от тоя свят, при представянето на последната си книга в Националния музей „Земята и хората” Виктор Пасков оприличи съвременния българския писател като солист в оркестър „Титаник”. В същото време евроатлантическият айсберг белее невъзмутимо отстрани. Сравнението е тъжно и точно, макар че изходът от такова противопоставяне да е известен – няма сила, която  да е надделяла Високото Слово.

Останал съм обаче с впечатлението, че не са малко хората – и не само на перото, които не са си изяснили напълно истинската природа и мащабите на надвисналите над родината ни заплахи. Не изпадам в конспиративни мании – очевадните факти са достъпни за всеки. В това, което ни пробутват с благовидния етикет „демокрация” не само няма нищо демократично – напротив, то е същинско нашествие, замислено отвън и осъществявано от нашите родоотстъпници и е не по-малко безмилостно и гибелно от онова през 1393 г. Това, че формите, средствата, демагогията и възможностите му са продукт на съвременната цивилизация, не го прави по-цивилизовано. В България вече се случва. Отново сме  пред избор и той е съдбоносен – лебедова песен или „Боят настана…” След като направихме „цивилизационния”, дойде време за истинския и колкото и да шикалкавим, няма как да се измъкнем. Дано по навик пак не посегнем към грешния – толкова пъти ни се е случвало!

Преди стотина години удивено ни наричаха „прусаците на Балканите”.

Сега сме нещо като западняците на Изтока.

Заключение

Няколко думи за действията и противодействията.  Съюзът на българските писатели, който е наследник и продължител на живородните традиции в нашата литература, се ръководи стриктно от своя устав. Нека не забравяме, че писателят трябва да пише (Козма Прутков). СБП не е Четвърти революционен окръг или Въстаническа оперативна зона и да отправяш призиви към него за драстични и изобщо неприсъщи действия, значи да не познаваш историята му и не проумяваш ролята на литературата. А тя е особено важна – без спойващия хоросан на нейната естетическа и познавателна памет всяко съвременно общество е обречено на разпад и заличаване.


Не академичните речници и енциклопедии, а писателят е  тайник и извор на езика, от който започва обществото, семейството и самият човек. Един изтъкнат съвременен словесник отправи апела „Пазете поета!”. Колкото и невъзможно да звучи, понякога и един писател стига, за да започне историята отново.

Ние дори имаме такъв – Паисий Хилендарски!...