РУСИЯ ПЪРВА ПОДАВА РЪКА НА НОВА БЪЛГАРИЯ

Милен КУМАНОВ
Печат

140 ГОДИНИ ОТ УСТАНОВЯВАНЕ НА ДИПЛОМАТИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ

 

Добре известен е фактът, че паралелно с военните действия на руската армия на Балканския полуостров по време на Освободителната  война 1877-1878 г., върви и процесът на полагане основите на българската държава, която близо пет века отсъстваше от политическата карта на Европа. За целта към щаба на руското командване е създадена специална Гражданска канцелария, възглавена от опитния администратор княз В. А. Черказки. Той обаче умира в деня на подписването на Санстефанския договор (19 февруари 1878 г. стар стил). На негово място като комисар на руския император Александър ІІ е изпратен княз Александър Михайлович Дондуков-Корсаков, който преобразува Гражданската канцелария в Съвет на императорския комисар, в който освен устройството на местните органи на държавната власт е създаден и специален отдел, който да се заеме с полагане основите на бъдещите дипломатически институции на Княжество България. За негов началник е назначен генерал от пехотата Михаил Алексеевич Домонтович.

 


Отделът функционира не само до края на войната, но и след нея. Според Санстефанския договор, съществуването  не само на този отдел, но и на целия Съвет е определен в рамките на две години. Свиканият през юни 1878 г. Берлински конгрес скъсява  този срок само на 9 месеца, което създава не малко затруднения и на Отдела за външншите работи, който от 25 май 1879 г. е възглавен от Трофим Павлович Юзефович (1840-1883) – дипломат от кариерата; консул на Русия в гр. Тулча (Северна Добруджа) (  1871-1875 г.), член на Славянското блоготворително общество, генерален консул в Солун (1875-1876 г.), След обявяването на Руско-турската война е губернатор в Тулча.( 1877-1878).

Трудността за изпълнението на поставените пред Отдела задачи произтичат не само от краткия срок, който му определя  Берлинския диктат, но още и от статута, който е предоставен на Българското княжество. В чл. 6 на Санстефанския договор е записано изрично: „България се издига в автономно, поданно княжество с християнско правителство и народна милиция“. Казано с други думи, новата българска държава се лишаваше от своята  независимост. Последвалият само след няколко месеца Берлински договор, който ревизира Санстефанския до неузнаваемост, не само остави непокътнато това положение, но отиде и още по-нататък. В чл. 1 той повелява „България се създава в самостоятелно трибутарно (т.е. плащащо данък) Княжество под върховната власт на Н. В. султана“. Тази именно формулировка, наложена от западните велики сили, връзва ръцете на руската дипломация, тъй като тя  е принудена да се съобразява с волята на силните „мира сего“ в Европа – Великобритания, Франция, Германия, Австро-Унгария и Италия.

Следва да се посочи, че отнемането на независимостта на Княжество България се усеща  най-болезнено в бъдещите му действия спрямо външния свят. По време и след края на Руско-турската война от 1877-1878 г. в международната практика функционира  сложна йерархия и субординация в дипломатическите служби. Рангът на дипломатическите представители се определя в зависимост от международното положение на всяка една от държавите. За великите сили и Османската империя то   е най-високо – посланици, а дипломатическите представителсгва се наричат посолства.

За останалите свободни дъжави дипломатическите прдставители носят ранга „пълномощен министър“ а оглавяванитне от тях предтавителства – „легации“.

Лишена от независимост, България не попада  в категориите нито на първите, нито на вторите държави. Нейните дипломатически преставители получават най-ниския ранг в дипломатическата йерархия – „агент“, равняващ се на статута на генералните консули, а оглавяваните от тях  мисии – „дипломатически агентства“.

 

 

Изтъкваме нарочно това обстоятелство, тъй като през следващите две-три десетилетия от края на ХIХ и началото на ХХ в., то ще се отрази твърде негативно във външнополитическата дейност на възобновената държава. Преди всичко Княжеството се лишава  от правото да бъде субект в международните си отношения, т. е. във всеки външнополитически акт то трябваше да се съобразява с волята на своя сюзерен – Високата порта. Че това не е празна фраза, показват последвалите събития. След края на Сръбско-българската война от 1885 г. в сключения мир между двете воювали  държави, ни в клин, ни в ръкав от българска страна наред с подписа на българския представител се мъдри и този на представителя на Високата порта, без последната да бе оказла каквато и да било роля за победата на българското оръжие над коварния сръбски агресор.

И  още нещо: докато другите европейски държави след края на Руско-турската война предоставят  на българските дипломатически представители полагащия им се макар и най-нисък дипломатически ранг, Високата порта не направи и това. За нея представителят на Българско ктняжество  е приравнен със статута на висш османски администратор, т. е. като на свой, а не на друга държава орган . Това положение се запазва до 1908 г., което предизвиква и големия скандал между България и Османската империя, довел до премахването на това унизително за България отношение  и изравняването й като равноправен субект в междунардните отношения.

Но да се върнем към въпроса, обект на нашето внимание.  С назначаванетно на първото българско правителство, възглавено от Тодор Бурмов (5 юли 1879 г.. мандатът на Временното руско управление в България е прекратен Една от първите   задачи на Княжеството е уреждане на международните си отношения – на първо място с великите сили, а след това и със съседните балкански държави. Първа от великите сили, която подава  ръка на нова България е именно Русия. Нейният пратеник е първият чуждестранен дипломат, който на 7 юли 1879 г. връчва акредитивните си писма на княз Александър Батенберг. Името му е Александър Петрович Давидов, за когото биографичните сведения са твърде оскъдни.

Знае се, че е роден   през 1838 г. в дворянско семейство. Първоначално постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но после се прехвърля в Математическия.  Като полиглот предпочита дипломатическата пред научната кариера. Назначен в Министерството на външните работи, изпратен е в Карлсруе, столица на Баденския херцог (1859). През следващите години работи като секретар в руските мисии във Вашингтон, Брюксел, Хага, Рим, Виена и Лондон. След избухването на Руско-турската война през 1877   е доброволец в Руския червен кръст, на първо време в Бесарабия, а по-късно оглавява евакуационен пункт за ранени и болни руски войници и османски военнопленници в Петрошани, после във Фратещ и накрая – в Гюргево. По време на работата си в пункта през февруари 1878 г. заболява от тиф, но успява да се възстанови. След края на войната, през август 1878 г.,   се връща на служба в Руското външно министерство, вече като дипломатически агент във формиращата се българска държава. В изпълнение на директивите на канцлера княз А. М. Горчаков оказва съществено влияние върху дейността на Учредително събрание като парира инициативата на депутатите за протест пред Великите сили заради разпокъсването на Санстефанска България на Берлинския конгрес. След като връчва акредитивните си писма на   княз Александър Батенберг, има обаче недалновидността да се намеси във вътрешнополитическия живот на Княжеството, което не влиза във функциите му на чуждестранен дипломат. Обявява се на страната на консерваторите, което се отразява крайно неблагоприятно на репутацията му и след изборната победа на на русофилски настроените либерали в Първото и Второто обикновено народно събрание (1879-1880 г.)дните на престоя му в България се оказват преброени. През 1880 г. е принуден да напусне  преждевременно София, от където е преместен на ново дипламатическо поприще в Лондон, където бе служил непосредствено преди войната с Турция. В английската столица престоява до 1882 г. През 1883 - 1885 г. е извънреден посланик и пълномощен министър на Русия в Япония. Умира през 1885 г.

Неудачният избор на първия дипломатически представител не се отразява на отношенията между Княжеството и Освободителката,  тъй като проявеният от нея жест се оценява като истински исторически факт. Той открива пътя на току-що възобновената българска държава за уреждане на международното й положение.

Представителите на останалите велики сили връчат своите акредитвни писма от 8 юли до края на декември 1879 г. През същия период  изпращат свои дипломатически представители и съседните балкански държави. Всички те носят ранг на „дипломатически агенти“. Единствено представителят на Османската империя идва като „комисар“, за да се подчертае сюзеренитета на Високата порта над Княжество България.

Край на това ненормално положение, както споменахме,  се слага с акта на провъзгласяването на независимостта на България от 22 септември 1908 г., за признаването на който от решаващо значение отново има пак застъпничество на Русия.