ДА ПОМОГНЕМ НА СИЗИФ

Минчо МИНЧЕВ
Печат

Пак е вторник. И пак е 14-ти май. За първи път след 29 години поредния брой на вестник „Нова Зора“ съвпада с рождената дата на в. „Зора“, на която е продължител. Сиреч, днес е 30-тия рожден ден на един и същи вестник, създаден с една и съща цел,да бъде трибуна, в защита на всичко българско и родно, в сложния лабиринт на новите изпитания на народа и държавата ни. И ако Господ ни съхрани, ако ни дари със сили и благодат, с приятели и съмишленици, ако възпре яростта на грубата сила, коварството на наемници и яничари, на майкопродавци и ненавистници, с други думи ако чистят промисъл на сърцата ни стигне до него и като глас на 7 милиона българи, ако се съедини в едно с незаглъхващия глас на предците ни в молитвата за справедливост за още неродените деца на България, значи длъжността, която смирено приехме – да носим упование на надеждата и духа, низ мастиляния мрак на убогата ни действителност, не свършва.

Бог не наказва когото мрази! И това означава, че за нас е Сизифовският камък на дълга.

А разорение велико и загуби страшни са, Господи!

В жестоката българска книга на новите смутни времена, сякаш самата отрудена ръка на нашата майчица свята – България, е притурила приписката: „Да се знае и помни, когато нищите духом бяха водачи, посредствениците – гении, а безродниците се бяха предрешили, като патриоти!... И покачени на кокилите на греха майкопордавци и отцеругатели бяха подбрали народа ми и като стадо го притикваха към вълчите ями на гибелта. И на където очи да обърнеше човек – само горест и мъка, мерзост и запустение, трева и забрава!... И пещерен хлад, откъм безкръвните гилотини на тоталната инквизиция на духа... И прокобен кикот над жестоките пробойни в народната свяст! И радост Сатанинска, от историческото безпаметство от размитите граници между доброто и злото, от смъртно раненото мироздание на извечните български добродетели. И когато като в нацистки концлагер гърмеше над тревоги и безхаберия, над всичко и всички жизнерадостната „Ода на радостта“ – като гавра за народните мъки и терзания!...“

Някога дядо Славейков, като вопъл за пропилените на халос надежди и сили, беше изплакал: „Не пей ми се. Не смей ми се!...“ И с горест беше добавил: „С клечки съм му отварял очите на този народ...“. Непрежалимият Николай Хайтов често повтаряше същото, но аз не съм долавял в това му откровение укор към народа. Болеше го и преживяваше, че няма да му стигнат дните и че няма да може да довърши започнатото.

 

Минчо Минчев

 

И ни завеща непреходното: „Загубим ли България, загубили ме всичко!“

Не зная с какъв аршин тези двама колоси на духа и на любовта към Отечеството са измервали действителността. Не зная и с каква оптика са се взирали в очертанията на неговото бъдеще. Но ми се струва, че начеващата 30-та юбилейна година на в. „Нова Зора“, за Интелектуалния кръг към него и ПП „Нова Зора“, за авторите и актива на вестника, не може да бъде година за празнични илюминации, за обласкаване на нечие самочувствие от досега свършеното, от измамното доволство, приспиващо сетивата, че сме устояли и че пак ще устоим, каквото и да се случи.

Аз обаче си мисля, че нищо не е свършено, ако не сме свършили всичко.

Ние винаги бяхме и винаги ще бъдем  за българско Отечество; за български дом, за български хляб... Сиреч, били сме за пребъдването на България. И като хора на дългата политическа воля сме решени да водим до пълна победа битката за национално спасение, която наченахме преди 29 години.

Ние не се разколебахме, когато през 2005г злоупотребиха за наша сметка с голямата идея на дотогавашните ни 15 годишни усилия. Употребиха я ведно с надеждата на хиляди хора. Похитиха я за маломерните си цели на лично благополучие, маскирано със скандалджийство и формено капитуланство.  И всички те - разигравани в пошлия политически театър, като еманация на патриотичния порив.

Ние знаехме, че това е другото име на предателството към историческия път на народа, че това приклякване пред клептоманския елит и компрадорщината, които никога не са имали Отечество и пет пари не дават за него, не може да не доведе до отлив на доверие и енергия, до отслабване на патриотичната кауза. И наистина, да се биеш в гърдите, че си патриот, да се снимаш до портрета на Левски със самочувствието на нов Апостол и да служиш на развихрения либерален расизъм, и безогледен социал-дарвинизъм, значи наистина съзнателно да нанасяш смъртоносна рана на каузата на родолюбието.

Ние обърнахме с горчивината тази страница, но не се отказахме. И се заехме да разработим спасителната идея за Единия народен фронт, в новите условия от живота на Отечеството. Замислихме и прокламирахме идеята за концентрация на националната енергия, чрез хората на социалната кауза и патриотизма, като алтернатива за преодоляване на все по-откровения геноцид на българската нация.

Наш беше призива за свръхусилие на всички български родолюбци на всички хора на социалната кауза, като условие за съхраняване на народа ни и неговата държавност.

Ние издигнахме пред управляващата коалиция, съставена от партия ГЕРБ и Обединени патриоти, категоричното си искане да се съобразяват с мнението на народа по съдбовните за страната ни въпроси. Направихме го от високата и открита трибуна на нашия Трети конгрес; предупредихме ги да подхождат внимателно по въпросите за войната и мира, които вече откровено са мотивирани с геополитически аргументи. Заклеймихме участието на официалните институции в т.нар Букурещки клуб на 9-те, както и все по-активната позиция на държавата ни в приближаващият се военен сблъска на НАТО и Русия в Черноморския регион. Според нас, те могат да имат фатални последици за народа и за българската държава.

Осъдихме позицията и стремежа на властта да превръщат България във водещ участник в кресливия Клуб по русофобия, както и да бъдем страна в разгарящия се геополитически пожар.

Днес съзнаваме, че всичко е било напусто, че само с призиви няма да се доберем лесно до нова формула за Европейския път на България. И че пътят на конфронтация с Русия е напълно абсурден, особено когато е мотивиран с „патриотични позиции“. Тогава ?...

Пред нас са сложните ходове с които силните мира сего се опитват да наложат Истанбулската конвенция, т.нар Пакт за миграция на ООН; Ювеналното законодателство, имплантирано като съставна част от “Стратегия за детето”...

Както се вижда все вълчи ями по пътя на нацията и Отечеството. Главата си на бомба да сторим, ръцете си на чукове да превърнем и да излезем, както писа Ботев „на борба със стихиите“, пак няма да е достатъчно. Ето защо нашата надежда има един адрес – разпилените, огорчените, но и решени на решителна битка хора на социалната, на социалистическата идея. Срещу олигархическия капитализъм, унищожаващ народа ни. Ние не се отказваме от Единия народен фронт и вярваме, че рано или късно отговорните лица в БСП ще тръгнат към неговото осъществяване. Но защото историческото време е сгъстено, както никога до сега, ние бързаме да кажем, че очакваните промени в обществото ни изискват решаването на най-важния въпрос – въпросът за Съюзника! Нарочно го изписвам с главна буква, защото е само един. И е най-важният! Това е народът на България!... Той трябва да бъде превърнат в главен демиург на промените. Негова трябва да бъде главната роля за спасение на Отечеството.

Мнозина биха казали, никога в българската история народът ни не е бил по-объркан и разделен. И сигурно ще бъдат прави. Но не само аз мисля, че България се пробужда. Хиляди хора вярват в това пробуждане. Съзнавам, колко тежък е камъка на Сизиф, но той трябва да бъде бутан към върха. Нали поетът точно за това усилие на Сизиф е писал:

„Сизиф скала повдига? - къде ли ще помери?

И ако той я метне, Олимп ще рухне в прах,

от тътен чак небето над нас ще затрепери!“

Да помогнем на Сизиф.

Да му дадем кураж и сила.

Той заслужава това!