СБОГОМ ДЖЕНДЪРИ! ОТСТЪПВА НОЩТА…

Минчо МИНЧЕВ
Печат

След словото на Корнелия Нинова пред делегатите на 49-тия Конгрес на БСП, в неделя, 16 юни, се чух да казвам, по-скоро на себе си: „Сбогом джендъри! Отстъпва нощта и зората възхожда нагоре“. Стоях редом с Александър Паунов, Добромир Задгорски и Александър Симов. Кой какво си е помислил в този момент не зная, но Задгорски – като поет на поет, доверително ме запита: „Бащице, това твоето ново стихотворение ли е?“ Не, казах, това е съотношението в главния резултат: 5:1 за Нинова.

На това място искам да си поема дъх и да кажа думи, които иначе може би бих премълчал. Все пак живеем във време, когато поетите не пишат стихове за партията и мъдростта на нейните колективни решения. Други бяха поетите, които пишеха дитирамби за светлото бъдеще. Казвам това съвсем не като порицание – милиони хора вярваха в това светло бъдеще. И не само вярваха, но най-честно и най-искрено работиха, за да го приближат. С „ну“ и „вот“ градяха със стари тухли новия живот. И аз бях „стара тухла“. И по канона на битието не можех да имам различна участ от другите „стари тухли“. Мога на дълги страници да разказвам за строго сключени вежди и за „не“, прецедено през зъби, не като проста резолюция, а направо като присъда.


Но не това е важно. И не това е чувството, което изпълваше образа на Родината ми в моето съзнание. По-важно за мен бе обстоятелство, че тя, под напора на една велика идея, скъсяваше разстоянията между първите в света и себе си. Понякога грешеше, понякога бе несправедлива в своя път и устрем, но не изпускаше посоката и здраво натискаше педала на житейското Виенско колело, което я издигаше нагоре. И хората й вярваха. Поетите пишеха стихове за тази вяра, а „стари тухли“, като мен, изповядваха едва чуто: „Аз също съм ти син, макар немил-недраг, Родино, майко!“.

Като отношение към мен почти нищо не се промени и след „Великата дата на избавлението“ – 10 ноември 1989 г.. 8 дни след нея, в късните часове след първия свободен митиг на опозицията, на 18 ноември, седях на ръба на леглото в едно общежитие на „Транстрой“, сам, загледан незнайно къде. За улеснение ще кажа, че може би съм се вглеждал в бъдещето, във всичко, което предстоеше да се случи. Тогава усетих как сякаш фонтанелата ми се отвори и се чух да казвам: „Докато дишам, ще се боря срещу всичко, което идва“.

Разбирам цялата абсурдност на този мой спомен, съотнесен към първите думи, които произнесох след словото на Корнелия Нинова: „Сбогом джендъри! Отстъпва нощта...“.

Ще сгреши обаче всеки, който би потърсил в тези мои редове следите на някакъв внезапно обзел ме конформизъм. Всички, които са запознати с участта на „Нова Зора“ и като партия, и като вестник на една кауза, както и с личната моя съдба, знаят, че по-категорични резолюции „НЕ“, свързани с името на Минчо Минчев, както и с партията и с вестника, които са дело на живота му, са били издавани от името на БСП, само по времето на Корнелия Нинова и др. Кирил Добрев! И за разлика от всички нейни критици с късна дата, аз съм човекът, който не се поколеба първи да изтъкне всяка нейна грешка. И на заседанията на Политическия съвет на коалицията и в Откритото писмо, което официално написах до нея, и което публикувах  във вестник „Нова Зора“ , и като отделна брошура. Това писмо беше честен прочит на лъкатушенията и отклоненията от надеждата, че сме тръгнали заедно на „дълъг път“, че концентрирания патриотичен отпор на геноцидните политики на прехода спрямо българския народ ще бъде смисъл на общото ни движение към властта, защото тя има смисъл само тогава, когато придвижва обществото към по-добър живот; че партия като БСП, подпомагана според силите ни от „Нова Зора“, носи историческа отговорност за миналото, настоящето и бъдещето на нацията, както и за устоите на нейната държавност.

Някога, в един разговор със стар деец на социлистическата кауза, чух удивляващи думи: „Запомни, каза ми той, нашата партия има много добродетели, но благодарността не е сред тях!“. Често си припомням мъдрите думи на този горял в смъртни битки и илюзорни надежди човек. Сега и аз се улавям да се питам: „загубили в изборите за Европейски парламент БСП?, че не включи в листата предложения от „Нова Зора“ изтъкнат философ, изследовател и политолог – Валентин Вацев?“.

Не само моето мнение е, че БСП загуби категорично. Сега нямаше да й се налага да отчита прираст от 50 000 гласа, защото броят им щеше да бъде 3 пъти по-голям. И нямаше да се налага, и на г-жа Нинова да поема политическата отговорност за загубата срещу ГЕРБ.

Казвам всичко това, за да подчертая, че играта „прецакай другарчето си“ е стара игра по върховете на БСП; че тя рецидивира след времената на Луканов, Лилов и Жан Виденов, когато бяха пожертвани цели поколения, и във времето на г-жа Нинова като председател на БСП; че именно тя, както по времето на парламентарните избори, така и в случая на кандидатурата на Валентин Вацев, не счете за необходимо да сподели със своя коалиционен партньор, защо от всички листи бяха извадени по време на парламентарните избори толкова достойни членове на партия на „Нова Зора“? Но ако това е „минало неважно“, защо и сега, след като публично заяви, че лично е разговаряла с всички останали кандидати в листата за Европейските избори, не разговаряла с Валентин Вацев; нито пък с Минчо Минчев, който внесе кандидатурата му от името на партия „Нова Зора“, като коалиционен партньор на БСП?

Може още много случаи да бъдат прибавени в тази печална сметка, но е под достойнството на автора на тези редове да постъпва като бакалин. Това обаче ми дава право заради всичко изложено до тук и поради още много неща, които спестявам, сега да не се притеснявам да заявя, че словото на Корнелия Нинова пред делегатите на 49-тия Конгрес, което публикуваме отделно, е слово разтърсващо с дълбокия катарзис на аргументите на правдата. Нито един председател на тази партия преди нея не е достигал по по-пряк път до сърцето на всеки честен социалист, на всеки загрижен за бъдещето на нацията и на държавата човек. Тя буквално наряза на катранени филии и горчивата истина, и лъжата. Логиката на думите й бе неотразима - като удар с чук. Съдържанието на изказа бе невъзможно да скрие волята на лидера, чиито думи звънтяха като наковалня. Тя дръпна завесата на една отрезвяваща действителност, която убеден съм, ще събуди не само БСП, но ще отвори очите и на много граждани за битката и отговорността на БСП, в името на България. И че тази битка не е просто „промяна“, не е и „стани за да седна“, а поход към Спасението през Чистилището и катранните наслоения на Ада в българския живот. И няма никак и на никого да е лесно.

Струва ми се обаче, че трябва да се отиде и по-нататък. Да се потърси корелацията между атаките на вътрешната партийна опозиция, външния натиск по европейска линия и логистичната подкрепа на днешната власт, не само по медийна линия, чрез сатанизирането на „комунизма и на Корнелия Нинова“, а и чрез допълнителния натиск, чрез закони подобни на Закона на държавното финансиране на партиите. Би било стратегическа грешка да се полегне на лаврите на това блестящо спечелено сражение от председателя на БСП. Абсолютно сигурно е, че битката ще продължи, че разцеплението ще се окаже и по-значимо като краен резултат. И, дай Боже, да не се стигне до ново издание на събитията от далечната 1903 г. Но нали никой не знае какво губи, когато печели и какво печели, когато губи!

До колкото заявената позиция на Нинова и БСП по въпроса за Истанбулската конвенция насочена срещу концепцията Джордж Сорос за бъдещето на Европа и света, няма опасност финансовите потоци да секнат и захлебените към тях кадри да се примирят. Особено ако в лицето на Европейския съюз бъде осигурен глобалният донор за финансирането на тези идеи. През парадния вход или през входа за слугинажа, тези идеи и практики ще присъстват в живота ни и трябва да не забравяме, че „Прозорецът на Овертон“ е тяхно изпитано оръжие.

Мигрантския пакет на ООН не беше споменат в словото на г-жа Нинова, може би, защото като положителен пример присъстваше г-н Антонио Гутериш в битността му на председател на Социалистическата партия на Португалия. В национален план и Стратегията за детето, и заложените в нея ювенални перспективи, говорят, че срещу основната клетка на обществото – семейството и националната държава, като еманация на достиженията на традицията и ценностите, формиращи етноса, ще се води дълга и безкомпромисна битка. В тази битка най-същественият аргумент на противниците на каузата на заявената от БСП позиция – да бъде върхът на копието в битката за съхранение на народа ни и неговата държава, ще е и стъписващия аргумент „но нали сме леви?“. И според неговата превратна логика поради тази причина трябва едва ли не да сме на страната на всички, които се чувстват угнетени, независимо дали ерозират основите на обществото, държавата и смисления човешки живот.


За съжаление, близка до това разбиране е позицията на ПЕС. И, уви, позицията на неговия председател Сергей Станишев. Корнелия Нинова не си позволи да каже и една лоша дума за него. Няма да го направя и аз, доколкото в личен план нямам никакво основание за това. Ако все пак се противопоставям на тенденциите, които ПЕС излъчва и Станишев обговаря, то е защото чувствам, че те са по-опасни отколкото моите опасенията и опасенията на най-непримиримите критици относно авторитарността на Нинова като председател на БСП. Федералистките идеи, които са движещият мотив на ПЕС и които сега са приглушени и само една последователна информираност може с опитно око да съзре, че удрят пряко в сърцето националната същност и на България, и на Европа и на света. Те са онова, което би трябвало да не ни остава спокойни и безразлични. Но за това друг път. Сега резултатът в все още 5:1 за Европа на Отечествата. И за България сред тях.

Този конгрес го показа недвусмислено.