ЗАЩО ДОЙДЕ ПРОМЯНАТА И КАКВО ДОНЕСЕ ТЯ НА БЪЛГАРИТЕ?

Искра БАЕВА
Печат

75 ГОДИНИ ОТ ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ 1944 г.

 

Тази есен се навършват 75 години от началото на дълбокия поврат, настъпил в историята на България на 9 септември 1944 г. Преди три десетилетия в българското общество се разразиха остри спорове около събитията на тази дата, бяха приети резолюции и дори закони, с които определени политически сили се опитаха да осъдят миналото. Предполагам обаче, че това няма да попречи на хилядите български антифашисти, социалисти, леви земеделци и граждани да отбележат подобаващо годишнината от тази важна за тях, техните предшественици и наследници, а и за развитието на България историческа дата.

Девети септември 1944 г. разделя суровия български ХХ в. на две много различни половини. Това е причината, поради която никой в България не може да отрече повратния характер на събитията отпреди 75 години. Споровете се водят по-скоро за причините за промените, тяхното съдържание и последици. Затова ще започна своите размишления именно с характеристика на времето, което ражда предпоставките за 9 септември 1944 г.

Първата половина на българският ХХ в. носи на българите много събития. Някои са плод на дипломацията, осигурила обявяването на Независимостта на 22 септември 1908 г., след което обаче дипломацията отстъпва на военните усилия за национално обединение, довели до двете Балкански и Първата световна война.

 

Резултатът им е трагичен, тъй като те ни донасят не обединения, а две национални катастрофи, последвани от социални и политически сътресения. Следват трудни години, през които българите се вдигат на две въстания – Войнишкото от 1918 г. и Септемврийското от 1923 г., военните осъществяват два преврата – Деветоюнския от 1923 г. и Деветнайсетомайския от 1934 г., извършен е ужасяващият Атентат в църквата „Света Неделя” на 16 април 1925 г., който служи за оправдание на подготвеното още преди това жестоко избиване на леви интелектуалци и комунисти. Тези обществено-политически сътресения, често определяни като „студена гражданска война”, предопределят дълбокото разделение в българското общество в годините на Втората световна война. През тази първа половина на българския ХХ в. страната изживява политически сблъсъци, дадени са хиляди жертви, обхваната е от протяжна икономическа криза, обрекла огромна част от българите, особено в селата, на дълбока бедност, а няколкото предвоенни години на икономически ръст не успяват да променят аграрния характер на стопанството със слаба и зависима от държавно финансиране преработвателна и добивна индустрия. Това е изходната ситуация, която предпоставя желанието за българите за кардинална промяна.

Катализатор на неизбежните промени не само в България и в Европа, а и в цял свят стават събитията от Втората световна война. Тази война не само обхваща държави от много континенти, а и придобива идеологически характер. Конфликтът се оформя като борба между крайния национализъм, от една страна, и интернационализма и демокрацията, от друга. Това противопоставяне няма как да не се отрази и в България.

Как в годините на войната и в борбата между тези идеологии се раждат предпоставките за 9 септември 1944 г.?

В началото България запазва неутралитет, но вътрешното разделение съвсем не е преодоляно, както личи от т.нар. Соболева акция, когато нелегалната комунистическа партия (БРП – Българска работническа партия) организира кампания в подкрепа на съветското предложение от ноември 1940 г. за сключване на пакт за приятелство и взаимна помощ – знаменателни за обществените нагласи са десетките хиляди подписи под петицията. От какво са мотивирани подписите ни разказва неповторимият поет-авангардист Никола Вапцаров: „И ако нас ни карат/ да умираме,/ а ако нас ни тикат/ към куршумите,/ то сигурно и лудия/ разбира,/ че ние трябва/ да си кажем думата./ Та казвам аз,/ понеже няма/ олио/ и хлябът е/ от мъката по-чер,/ един е лозунга:/ Терора долу!/ Съюз със СССР!” („Селска хроника”). Правителството на Богдан Филов отхвърля съветското предложение, но само няколко месеца по-късно предпочита да приеме германското предложение за включване в Тристранния пакт. И на 1 март 1941 г. именно премиерът Богдан Филов с подписа си във Виена прави България съюзник на Третия райх във войната. Тези събития показват ясно колко различни виждания имат управляващите и управляваните за мястото и ролята на страната във Втората световна война.

Истинското начало на гражданското противопоставяне в България настъпва едва след внезапното нападение на Третия райх срещу Съветският съюз на 22 юни 1941 г. Само два дни по-късно – на 24 юни 1941 г., ръководството на нелегалната компартия решава, че трябва да започне въоръжена съпротива срещу собственото правителство и военните му съюзници. Започва Антифашистката съпротива в България – както срещу правителството на Богдан Филов и срещу германските войски, така и срещу пронацистките и профашистките организации в страната.

Пръв партизанин става Иван Козарев от с. Добринище. На 26 юли 1941 г. двамата с Никола Парапунов създават в околностите на Разлог първата партизанска чета. След нея се появяват партизански групи край Батак, Дупница, Ловеч и в Средногорието. Централната военна комисия към БРП координира дейността както на партизанските отряди, така и на създадените в градовете бойни групи, които осъществяват саботажна дейност срещу обекти, обслужващи германската армия (подпалват се складове, взривяват се цистерни).

На 23 юли 1941 г. българските антифашисти получават и пропаганден център със започналата да излъчва от Москва радиостанция „Христо Ботев”, от която към съпротива призовават Георги Димитров, Вълко Червенков, Васил Коларов и много други. В разобличаването на официалната пропаганда се включва и радиостанцията „Народен глас”, по която Станке Димитров умело спори с държавните тези за положеието в страната и хода на военните действия на Източния фронт. Пак от Москва в помощ на съпротивата са изпратени на три групи 55 парашутисти и подводничари, водени от Цвятко Радойнов, Христо Боев и Георги Янков. Липсата на специална подготовка за българските условия ги обрича на унищожение, като само няколко души остават живи: Цвятко Радойнов, оглавил Централната военна комисия, Георги Ликин-Дед, по-късно командир на родопския отряд „Антон Иванов”, Стою Неделчев-Чочоолу, партизанин и бъдещ генерал от БНА, Асен Лагадинов, загинал като партизанин на 5 август 1944 г., Кирил Видински, оглавил Търговищкия партизански отряд.

В средата на 1942 г. е създадена и политическа основа на въоръжената съпротива в България в лицето на Отечествения фронт (ОФ). Оповествянето на коалицията на политическите сили в България, които са готови да се противопоставят на пронацистката политика на българското правителство, става на 17 юли 1942 г. по радиостанция „Христо Ботев” с прочитането на Програмата на ОФ. В нейните 12 точки са формулирани най-важните й цели: излизане на България от Тристранния пакт (т. 3), изтегляне на българските войски от Сърбия (т. 2), сътрудничество със Съветския съюз, Великобритания и Съединените щати (т. 5), възстановяване на свободата на печата и сдруженията (т. 7), амнистия на политическите затворници (т. 6), забрана на прогерманските организации (т. 9) и т.н. За участие в ОФ инициаторите-комунисти канят всички противници на обвързването на България с Третия райх, но съгласие получват само от левите земеделци, патриотичните военни от „Звено”, леви социалдемократи и отделни демократично мислещи политици. Останалите опозиционни политици предпочитат да изразяват несъгласието си с декларации, без да рискуват живота си. Създаването на ОФ на практика реализира идеята на Георги Димитров от VII конгрес на Коминтерна през 1935 г. за народни антифашистки фронтови и така създава толкова необходимата на България в годините на войната политическа алтернатива. От появата си в средата на 1942 г. влиянието и политическото пространство на антифашистката алтернтави непрекъснато се разширява. На 10 август 1943 г. коалицията ОФ оповестено своето ръководство – Национален комитет, в който влизат Кирил Драмалиев, Никола Петков, Кимон Георгиев, Григор Чешмеджиев, Димо Казасов.

Въоръжената съпротива в България продължава през целия период до 9 септември 1944 г. Като имам предвид обругаването на тази съпротива през последните три десетилетия, ще си позволя да я поставя в по-широкия европейски контекст.

Първото, което трябва да се каже на отрицателите,

е, че за разлика от толкова възхваляваните напоследък тогавашни официални български власти, съюзници на Третия райх, партизаните са част от един от големите феномени в тази война – Европейската антифашистка съпротива. Тя е скритият, но изключително важен съюзник на Антихитлеристката коалиция с несъмнен принос за Победата. Именно съпротивата прави войната срещу Тристранния пакт общоевропейска и всеобхватна – нейните операции карат нацистите и техните съюзници да усещат огън под краката си, да се чувстват несигурни не само на фронта, а и в тила. Съпротивата прави войната общонародна, защото в нея се включват всички социални слоеве, класи и етнически групи, тя поставя начело на целите си възстановяването на свободата и независимостта, придава идеологически характер на европейското противопоставяне: фашизъм/нацизъм срещу демокрация/интернационализъм. А на дежурните твърдения на българските антикомунисти, че Съветският съюз и комунистите са „тоталитаристи”, а не демократи, ще отговоря, че преди да говорят, е добре да прочетат документите на съпротивата – във всички тях, включително и в комунистическите и съветските, целта е ясно заявена и тя е демокрацията, но демокрация за всички, по-късно ще бъде наречена „народна демокрация”.

Вторият спор за българската въоръжена съпротива

е за нейната численост и обхват. В отговор на подигравки срещу партизаните, че били „мандраджии”, „шумкари”, „разбойници”, „предатели на държавния интерес”, „жертви на заблуда”, „измислени герои”, срещу които никой не се е борил, ще припомня как изглеждат нещата в други европейски страни. Вярно е, че българските партизани са значително по-малобройни от гръцките, югославските или полските. Но докато при тях става дума за окупирани страни и унищожителен окупационен режим, нашите партизани се борят в името на своите идеали за бъдещето. Няма как да се скрие и омаловажи смелостта на над девет хиляди българи, напуснали спокойния си живот, за да се противопоставят на собственото си правителство. За разлика от борещите се срещу нацистките окупатори в случая с българските партизани е нужен много повече кураж, за да се противопоставят на собственото си правителство, обявило при това обединението на българските земи. И не само кураж, а и силна вяра в идеалите за нов строй, който може да осигури възстановяване на демокрацията в съчетание със социалната справедливост.

Когато говорим за предателство или защита на националните интереси е редно да си зададем и въпроса: кой е по-голям патриот – този, който от ръцете на нацистите получава територии, които обаче ще поставят страната на подсъдимата скамейка след войната, или онзи, който е готов да тръгне срещу течението на националистическите нагласи и с оръжие в ръка да се бори за откъсването на родината си от пагубния Тристранен пакт и за присъединяването ѝ към Антихитлеристката коалиция? За мен отговорът е само един – именно благодарение на тези няколко хиляди души и на още хилядите им помагачи България запазва предвоенната си територия с добавката на Южна Добруджа. Такова е историческото значение на феномена въоръжена съпротива в България като страна-съюзник на Третия райх. А ако се сравненим с другите германски сателити, ще видим, че там също има комунисти и демократи, които се опитват да организарат съпротивително движение, но не успяват да го направят преди да настъпят последните месеци на войната. Така напрамир най-известната италианска съпротива възниква в окупираната от вермахта северна част на страната едва след като Бенито Мусолини е свален от власт на 25 юли 1943 г. Затова българската съпротива е уникална за Европа в годините на Втората световна война.

 

Продължава в следващия брой