ЗАЩО ДОЙДЕ ПРОМЯНАТА И КАКВО ДОНЕСЕ ТЯ НА БЪЛГАРИТЕ?

Искра БАЕВА
Печат

75 ГОДИНИ ОТ ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ 1944 г.

 

Продължение от миналия брой

 

Благодарение на съветската победа при Сталинград от началото на февруари 1943 г. Червената армия започва бавно, но неотстъпно да напредва на Запад, което стимулира българската въоръжена съпротива. През 1943 г. в България е създадена Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА), която координира действията на партизанските отряди и бойните групи в различните краища на страната. За целта България е разделена на 13 въстанически оперативни зони, командването на които е поверено на Главен щаб. НОВА е съставена от 9 бригади, 35 батальона и отряда, 2 самостоятелни чети и няколко бойни групи.

Всички опити да се отрече значението на въоръжената антихитлеристка съпротива в България са несъстоятелни в светлината и на документите от епохата. Те показват че правителството на Богдан Филов полага неимоверни усилия, за да се справи с партизаните, но не успява. През октомври 1943 г. са приети допълнения към Закона за защита на държавата, които не само разширяват обхвата на наказуемите деяния, а и позволяват смъртни присъди и за непълнолетни. В усилията за унищожаване на партизаните е включена и редовната армия, където се създават специалните отряди за бързо реагиране „Асен”. В началото на 1944 г. е учредена жандармерията – специални части за борба с партизаните, подпомагани и въоръжени цивилни групи на т.нар. Обществена сила. Антипартизанската война в България е съпроводена с изключителна жестокост не само срещу партизаните, чиито тела и глави са излагани по мегдани и площади, а на убийците им са давани щедри парични награди. но и срещу техните ятаците и семействата им. Стига се до убийства на деца, масово изгаряне на къщи и стопански помещения. Но репресиите не съумяват да сломят валята за съпротива. Идеите се оказват по-силни от страха и материалния интерес. Съпротивата е българският принос за промените на 9 септември 1944 г.

Днес, 75 години след края на партизанската война в България, заслужава да си припомним имената на партизанските отряди и съединения: бригада „Георги Бенковски“, бригада „Георги Димитров“, бригада „Чавдар“, бригада „Чепинец“, Първа родопска бригада „Георги Димитров“, Втора родопска бригада „Васил Коларов“, Първа софийска народоосвободителна бригада, Втора софийска народоосвободителна бригада, Първа средногорска бригада „Христо Ботев“, Втора средногорска бригада „Васил Левски“, Отряд № 4, Отряд „Август Попов“, Отряд „Ангел Кънчев“, Отряд „Анещи Узунов“, Отряд „Антон Попов“, Отряд „Асен Златаров“, Отряд „Васил Левски“ (Варна), Отряд „Васил Левски“ (Плевен), Отряд „Васил Левски” (Хасково), Отряд „Васил Левски“ (Пловдив), Отряд „Гаврил Генов“, Отряд „Георги Бенковски“, Отряд „Георги Бенковски“ (Червен бряг), Отряд „Дунав“, Отряд „Дядо Вълко“, Отряд „Народен юмрук“, Отряд „Никола Калъпчиев“, Отряд „Никола Парапунов“, Отряд „Панайот Волов“, Отряд „Петър Момчилов“, Отряд „Смърт на фашизма“, Отряд „Стефан Караджа“, Отряд „Хаджи Димитър“, Отряд „Христо Ботев“, Отряд „Христо Кърпачев“, Отряд „Христо Михайлов“, Отряд „Яне Сандански“, Брезнишки отряд, Габровско-Севлиевски отряд, Горнооряховски отряд, Дупнишки отряд, Ихтимански отряд, Кюстендилски отряд „Драговищица“, Омуртагски отряд, Поповски отряд, Радомирски отряд, Рило-пирински отряд, Родопски отряд „Антон Иванов“, Средоречки отряд, Трънски отряд, Търговищки отряд, Царибродски отряд, Шопски отряд, Войнишка партизанска бригада „Георги Димитров“, Войнишки партизански батальон „Димитър Благоев“, Войнишки партизански батальон „Христо Ботев“, Босилеградски отряд „Георги Раковски“, Войнишки партизански батальон „Васил Коларов“, Интернационален войнишки батальон, Баташка чета.

Българската съпротива не се изчерпва само с партизанските отряди и бойните групи. Българи се включват и в голямото противопоставяне на „тихия фронт” между разузнаванията на нацистка Германия и Съветския съюз. Българските разузнавачи жертват живота си в името на откъсването на България от Третия райх. Това правят членовете от групата на д-р Александър Пеев „Боевой”, предупредил в своите 400 шифрограми за германското нашествие в Съветския съюз, че Япония няма да нападне Съветския съюз и че България няма да изпрати войски на Източния фронт, както и тези на ген. Владимир Заимов. Всички те го правят в името не на личния си интерес, а за България. Декларира го в предсмъртното си писмо и д-р Пеев: „Поставял съм се в услуга на Съветския съюз съзнателно, поемайки всички рискове, защото бях и съм убеден в правотата на каузата, за която се боря в момента. В конфликта между Германия и Съветския съюз мястото на всеки българин и на всеки славянин е на страната на Русия”.

От всичко казано дотук личи, че датата 9 септември 1944 г. не е случайна в българската история, че тя е резултат не само от победоносния ход на Червената армия срещу германския вермахт, а е плод и на усилията, волята и самопожертвователността на хилядите българи, включили се в антифашистката съпротива с различни средства и по различен начин.

Другият важен въпрос, на който много политици и историци са давали различни отговори, е за характера на събитията на самия 9 септември 1944 г.

В социалистическа България 9 септември беше изцяло положително оценяван, но с различно съдържание. През 1947 г. денят е отбелязван като Ден на народната армия, през 1949 г. се говори за Деветосептемврийско въстание, а през 1952 г. вече е Ден на свободата и празник на народната армия, докато от 1963 г. започва да се говори за „победа на социалистическата революция в България”, започнала с народно въоръжено въстание.

Тези оценки и празничният статут на 9 септември бяха отречени почти веднага след промените. Още през 1990 г. започна да се говори за 9 септември само като за военен преврат, извършен от военните, осъществили и превратите от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г. През 2004 г., във връзка с 60-та годишнина от 9 септември 1944 г. Народното събрание, по инициатива на десницата и с мнозинството на НДСВ, дори приема осъдителна декларация. В нея се твърди, че на 9 септември 1944 г. бил „прекъснат европейския ни път”, че е започнал „утопичен експеримент, който забави с десетилетия нашето развитие”, че „Българската модернизация” се била провалила, че не били постигнати „справедливост и благоденствие”.

 

Къде е истината между тези коренно противоположни оценки? Какво наистина е станало на 9 септември 1944 г.?

 

Още през лятото на 1944 г. властите започват да търсят спасителни промени, докато Червената армия застрашително се приближава към българските граници. Правителството на Иван Багрянов не може да направи толкова остър завой, колкото става наложително след промените в Румъния на 23 август. Едва в началото на септември се стига до отчаян опит властта да бъде предадена по мирен път на антифашистката опозиция – разбира се, не на въоръжената, а на легалната. На 2 септември е съставено правителството на Константин Муравиев. Министерски постове в което са предложени и на ОФ. ОФ обаче ги отказва, защото в началото на септември 1944 г. истинската алтернатива на управлявалите до момента не е легалната опозиция, а обединените в ОФ последователни антифашисти. Правителството на Муравиев е демократично, но без широка подкрепа в българското общество и на практика без никаква сред водещите сили в Антихитлеристката коалиция.

Още в края на август въоръжената съпротива се активизира. В Пловдив и Габрово се стига до сблъсъци, организирани са стачки на пернишките миньори и на софийските трамвайни работници, атакувани са затворите в Плевен, Варна, Сливен, от които са освободени политическите затворници, между 6 и 8 септември партизански части и комитети на ОФ превземат около 170 населени места в страната и обявяват властта на ОФ, докато армейските части и местните власти почти не оказват съпротива. Тези събития могат да се определят като въстанически действия за установяване на нова политическа власт в лицето на ОФ.

По същото време ръководството на ОФ подготвя завладяването на властта в София по класическите рецепти за военен преврат. През нощта на 8 срещу 9 септември армейски части с танковата бригада заемат ключови пунктове в столицата: Министерството на войната, Министерството на вътрешните работи, пощата, телеграфа, радиото, гарата. Акцията е подпомогната от Шопския отряд и софийски бойни групи, които са съсредоточени като охрана в градинката срещу военното министерство. Превратът се осъществява бърко и безкръвно, защото има подкрепата на важни военни части. Така на 9 септември с различни средства в столицата и в страната се налага новата власт. Всичко това става във време, когато съветската армия навлиза в България, без да срещне каквато и да било сериозна военна съпротива. Съветският фактор играе важна катализираща роля за събитията на 9 септември, но за разлика от другите сателити на Третия райх в България има антифашистки сили, които самостоятелно, без пряка съветска намеса, извършват голямата промяна в дните около 9 септември 1944 г.

Затова моят отговор на въпроса дали на 9 септември е извършен поредният военен преврат или властта е извоювана с антифашистко въстание, е, че става дума за съчетание на двете – в София правителството на ОФ идва с преврат, разчитайки на военните от „Звено”, докато в страната властта е поета благодарение на действията на партизаните и на местните ОФ-комитети.

И още една разлика от превратите през 1923 и 1834 г. В София много граждани не наблюдават пасивно ставащото, а се включват в събитията. Дневниковият запис на един от очевидците – литераторът Борис Делчев, показва празничната атмосферата в столицата: „Пред съветската легация непрекъсната манифестация. Появяват се първите части от партизанската армия. Зданието на легацията окичено с цветя. Към десет часа пристига с кола министърът на вътрешните работи Антон Югов. Министър – бивш тютюноработник. Засмяно, приятно изражение. Дали на младини (той и сега е много млад) този човек не е писал стихове? Има вид повече на поет, отколкото на политик. „Тази власт е ваша” – заявява той в своята импровизирана реч от колата. Всяка негова дума се заглушава от спонтанни викове. Глас от тълпата: „Въоръжавайте ни!” – „Правителството прави всичко възможно, за да въоръжи народа” – отвръща Югов. Навред лозунги за Отечествения фронт – спасител на България, за Червената армия, за нова Югославия. Тях повтаря и ораторът. Нестихващи одобрения. Гора от юмруци. Народът акламира армията. Побратимяване на дело”. Този автентичен текст навремето дава отговор и на съвременните писания за ужаса, обхванал българския народ, когато „червеният ботуш” е стъпил на българска земя. Със сигурност е имало немалко хора, обхванати от ужас, но, както личи от документа, достатъчно много са онези, които спонтанно и изпълнени с радост излизат на улиците, за да празнуват и приветстват младата нова власт, която възприемат като своя.

На 9 септември 1944 г. е сложен край на едно управление, плод на два преврата.

Управление, превърнало България в съюзник на Третия райх, преследвало жестоко политическите си противници, което заради краткотрайното присъединяване на Македония и Тракия е изправило страната пред трета национална катастрофа. То е заменено от коалиционното правителство на ОФ, което възстановява политическия плурализъм и Търновската конституция, включва българската армия в заключителния етап на войната и започва нов етап в социално-икономическото развитие на България. Така изглеждат нещата на 9 септември 1944 г., когато е оповестена новата „народнодемократична” власт.

 

Втората половина на българския ХХ в. започва от 9 септември 1944 г., защото на тази дата е поставено началото на пътя към новата социално-политическа система, наречена по-късно социализъм. Този път, също както и изминатият до 9 септември 1944 г. не е никак лесен и безпроблемен. Той минава през вътрешнополитически борби и противопоставяния, отражение на външнополитическото еволюция в отношенията между Запада и Изтока в Антихитлеристката коалиция – от военно сътрудничество към следвоенна Студена вайна, през политически репресии първо срещу противници, по-късно срещу съюзници и дори съпартийци, през законодателна смяна на собствеността и насилствено коопериране. Но в края на краищата с цената на всичко това България тръгва по пътя на ускорената модернизация, която я трансформира от изостанала аграрна страна в индустриална държава. Социалните трансформации изграждат социалистическата социална държава, в която социалните различия са силно намалени, а милиони хора получават възможност за индивидуално развитие. Това е изворът на толкова атакуваната днес носталгия по социалистическото минало.

Днешните отрицатели на социализма няма как да избягат от оценката на зрителите на БНТ в национална анкета от 2010 г., че 9 септември 1944 г. е най-значимото събитие на ХХ в. Тази обществена оценка се дължи не на илюзии, а на фактите, които говорят, че след тази дата България става икономически развита държава с тежко машиностроене, химическа промишленост и металургия, със заводи за полупроводници и изчислителна техника, че българи участват в международни космически програми, развива се консервна, текстилна, дървопреработваща промишленост, създадена е едро машинизирано земеделско стопанство с високи добиви и екологично чиста продукция, многобройните предприятия на местната индустрия дават поминък на населението в по-слабо развитите райони, за да не се налага да напускат в търсене на работа, осигурена е работа за всеки, училищната мрежа обхваща всички населени места, а образованието е безплатно от първи клас до университета, културата е достъпна, благодарение на широката мрежа от кина, галерии, музикални оркестри и състави, театри във всеки окръжен център, оперите и да не забравяме – националната мрежа на самодейността, с разнообразна национална и местна преса, създадени са условия за масов спорт, върху който стъпват високите спортни постижения, с безплатна медицинска помощ, да не говорим за почивните домове в планината и на морето, които осигуряват на мнозинството българи възможност за пълноценен годишен отдих.

Всичко това, независимо от множеството проблеми и недостатъци, с които бяха съпроводени тези постижения (липсата на политически и граждански свободи, проблеми с ефективността и качеството на продукцията и т.н.), стана възможно едва след 9 септември 1944 г. Осигурената социална грижа и защита за всички български гржадани създаде предпоставките онова общество да бъде наречено социалистическо, макар и без политическа демокрация.

Затова хиляди българи имат пълното право тази есен тържествено да отбележат 75-годишнината от 9 септември 1944 г. Тази дата е празнична за онези, които оценяват историческото значение на преобразованията, донесли на тях и техните семейства много добри неща, а на България големи успехи.

Нека оценим по достойнство значението на 9 септември 1944 г. като водораздел в българския ХХ в. и дадем на всеки български гражданин правото сам да преценява дали да празнува или не, да помисли какво е било постигнато в социалистическа България и на каква цена, какво от доброто бихме искали да запазим и днес и в бъдеще. Това, поне според мен, ще бъде истинската оценка за 9 септември 1944 г. седем и половина десетилетия по-късно.