„ЛИКУЙ, НАРОДЕ!“

Проф. д-р Симеон ХАДЖИКОСЕВ
Печат

Отдавна не се занимавам с публицистика, но ще си позволя да припомня, че съм автор на стотици журнални публикации, пръснати из вестници и списания. Винаги съм се подписвал със собствено име и фамилия. Изключение прави една-единствена публикация, излязла под псевдоним. Тя е и поводът за тези размисли. Неотдавна ми попадна пред очите и се учудих колко актуално звучи и днес, макар и подписана с нелеп псевдоним.

През есента на 2011 г., когато вече бе преполовен първият премиерски мандат на Бойко Борисов, Юлия Пискулийска, известна журналистка и поетеса, която по онова време бе и редактор във вестник „Словото днес“, ме помоли да ѝ напиша нещо за органа на СБП. Речено-сторено. Написах кратко публицистично антрефиле, но преди да го дам на Юлия, то мина през ръцете на жена ми. След като го прочете, тя пребледня и ме укори, че не мисля за децата и за внуците си. Не че не мислех, но тогава се замислих и накрая му намерих колая – подписах го с псевдонима Митридат Пернишки и помолих Юлия да опази по възможност моето инкогнито.

Материалът се появи на трета страница на в. „Словото днес“ (бр. 27, 17.11.2011 г.), под заглавието „Бъдещето като преговорка на миналото“. Нито тогава, нито по-късно съм чувал някой да е питал кой е този Митридат Пернишки. Затова реших да отворя досието му. Разбира се Митридат IV Евпатор, по-известен като Митридат Понтийски по земите, които е владеел, е историческа личност. Живял е през ІІ в.-І в. Преди Христа като непрестанно воювал срещу завоевателите римляни. По нашите земи това лично име не се среща, но защо ми текна да го назова Пернишки и сам не зная, но несъмнено, за да подсети читателя, че това е нескопосан псевдоним. Та ето, този текст, преписан дословно от излинелите страници на „Словото днес“ отпреди осем години:


Започвам тези редове с въпрос към читателите – знаят ли кой е бил най-популярният столичанин през 30-те години на ХХ в. След царя, разбира се, защото той по рождение е имал две обиколки преднина. Може би някой политик? Дали това не е бил Андрей Ляпчев, влязъл в историята със знаменитата си сентенция или превратаджията Кимон Георгиев? Може би русофилът Михаил Маджаров или назначеният министър-председател на царя Георги Кьосеиванов? Дали пък не ще да е археологът-политик Богдан Филов или любовникът на принцеса Евдокия Иван Багрянов? Нито един от тях, любезни читетелю. Любимец на софиянци по онова време е бил началникът на пожарната команда Захарчук, емигрант белогвардеец. Днес никой не си спомня за него, дори професионалните историци не го споменават.

Подобна ще е съдбата и на сегашния любимец на масите, че и на масмедиите, който се усеща обречен на историята. Не съм историк, но зная все пак, че в историята има една прелюбопитна рубрика „Куриози“. Някъде Маркс бе писал, че когато историята се повтаря, втория път това става като фарс. Вероятно е бил прав за Луи Бонапарт, но при нас редът е обратен – най-напред е фарсът, а сега се очертава трагедията.

Тези дни преговаряхме Алеко Константинов („Бай Ганьо прави избори“), за да се убедим, че класиката е вечно актуална. Не е весело обаче, че партия ГЕРБ, скътала в прегръдките си паберките от доброплодната ни политическа нива, преговаря урока, чрез който се замогнаха тоталитарните режими от многострадалното минало столетие. Ленин кратко и ясно бе формулирал задачата на болшевиките: „Вся власть Советам!“, после видяхме какво стана. Акварелистът с изящните мустачки пък запретна ръкави да гради хилядогодишен Райх. Той се срути след дванадесет години, но за зла беда съсипа почти цяла останала Европа. Примерът им обаче е вдъхновяващ.

 


Като човек, прекарал повече от половин столетие сред книгите, дълбоко ме огорчава – какво говоря, възмущава ме – интелектуалната недостатъчност на управляващата партия, която успешно овладя не само трите върховни власти в държавата, а сега превзе и местната власт. ГЕРБ преяжда с власт, но апетитът на партията е неустоим, защото, както са забелязали френските гастрономи – апетитът идва с яденето. Сладко нещо е политиката. Още домораслият наш философ Ганьо Балкански бе проумял, че тя е гечинмек, сиреч – поминък. Колко много достойни негови потомци поминуват сега покрай нея.

Всички знаят поговорката за зелника. Та като поздравим Партията с голямата изборна победа, нека отдадем дължимото и на безименния електорат, който добродушно й поднесе добре препечения апетитен зелник. И сега какво? Сиромах Нане Вуте ще се свре под одрипавелия юрган на топло и ще сънува сладки сънища. Ще сънува, че му увеличават пенсията или минималната работна заплата, ще сънува, че ликвидират областната болница, за да го лекуват спецовете от „Токуда“ (хем далеко, хем евтинко), а ако се напъне, може и да види табелка с надпис „Шенген“ през крив макарон. Ще сънува че министър Дянков отпуска много пари за наука, образование и култура и по граничните пунктове стават задръствания – хиляди нашенци се завръщат завинаги в милата си родина. Сгодно време е за сладки сънища – нощите стават все по-дълги.

Скромни са силите ми, а и бурията на „Словото днес“ много-много не се чува, та ще си помогна с патерица. Преди почти 139 години един млад поет, обрекъл се на отечеството, публикува във в. „Будилник“ позабравеното днес стихотворение „Гергьовден“. Та ето финалното му двустишие:

 

Ликуй, народе! Тъй овце блеят

и вървят с псета подир овчарят.

 

Вие пък си отговорете кои са овцете, кои псетата и кой – овчарят.