МЪЛНИЯТА, КОЯТО ОЗАРИ БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

Чавдар ДОБРЕВ
Печат

ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ – ДО МОЗЪКА НА КОСТИТЕ СИ РОЖБА НА РЕВОЛЮЦИЯТА


Георги Джагаров, наред с Иван Пейчев (а и Иван Радоев), положи начало на новата антиконформистична, лирико-философска пиеса в края на 50-те и през 60-те години на двадесетото столетие. При Джагаров по-специално пролича как лиризмът, топлите и непосредствени чувства се преливат на вълни в разгърната дискусия за човешките ценности и техните проекции в нашата съвременност; за съвестта и раните, които й се нанасят; за смисъла на съществуването; за отговорностите на държавника и протестиращия; за властта и свободата.

Георги Джагаров се стремеше да следва традиции на драматургията от древна Гърция, и на първо място творби от рода на „Антигона” на Софокъл. Впрочем, моето запознаване с Джагаров стана в края на петдесетте, когато пишеше първата си пиеса „Вратите се затварят”. Бях очарован от неговото творчество, но и от ролята му на водач на българската интелектуална опозиция срещу догматизма и опасните „превращения” на социализма. Няма как да забравя паметната вечер през 1964 г., когато се състоя софийската премиера на магистрално важната му пиеса „Прокурорът”, поставена в Сливенския театър под режисурата на Енчо Халачев. След края на представлението, пред ентусиазираното човешко гъмжило, скупчило се до задния вход на Народния театър, Камен Зидаров, автор на забележителната драма „Иван Шишман”, се провикна: „От днес короната на първенството в българската драматургия ще я носи Георги Джагаров”.

Тъжна участ имаше Георги Джагаров след 1989 г. заради близките му контакти - след средата на 60-те години - с Тодор Живков. Те възникнаха за горчива изненада на значителна част от поклонниците му! Все пак ставаше въпрос за ново социално поведение на водача на интелектуалната ни опозиция, взел решение да стане приближен на първия партиен и държавен ръководител!

Факт е че с присъединяването си към ТодорЖивковото обкръжение Джагаров направи компромиси в личен план, отразили се на обществения му авторитет. Така или иначе, налагаше да се съобразява с условностите на човека, който заема престижен управленски пост. В същото време му беше приятно да влиза в кожата на властолюбец. Докато заемаше позицията на председател на Съюза на писателите успя да проведе политика на демократизация на литературния живот. Взе пряко участие в „реабилитацията” на творци като Атанас Далчев и Емилиян Станев, на поетите от поколението на Александър Геров, Александър Вутимски, Богомил Райнов, Иван Пейчев и др. Спомогна да се промени в положителна насока отношението към бившия главен редактор на сп. „Златорог” Владимир Василев и дипломата-историк Симеон Радев. Даде зелена светлина да се публикуват литературни и исторически текстове, обявени преди това за проядени от „национализъм”. Направи много за утвърждаване приносите на младите писатели от моето поколение. Извърши кадрова реформа в изданията на СБП, благодарение на която те бяха радикално преустроени в духа на постсталинския период.

Георги Джагаров възприе болезнено освобождаването му от задълженията на председател на СБП и назначаването му за зам.-председател на Държавния съвет (през 70-те години). Възприе двата акта като вид снемане на доверие и възвръщане на предишните порядки в Писателския съюз. Помъчи се да показва публично (в приятелски кръгове - също), че прави стъпка напред в кариерата си, но трудно му се отдаваше. За да уплътни новия синекурен пост, започна да си „измисля” грандомански цели и задачи за съхраняване на собственото си самочувствие. Вероятно, с писателския си ръст, се е явявал и своего рода пречка пред набелязания политически възход на Людмила Живкова. Но това е друга тема!

Иначе съхрани и тогава мярата си за истина. Използваше беседите и общуването с Живков предимно, за да смекчава произволите в литературната политика на държавата (този нюанс в общуването му с Живков сега се премълчава). Не написа нито един фалшив стихотворен ред! Докато официалното му положение диктуваше по-тържествено и ритуално държане, в поезията продължаваше да бъде искрен и раним, да изпитва раздвоения на съвестта, да изкупва вековечни вини. И в държавно лимитирания си период не си позволи да стане венценосец на конформизма. Създаде ярки творби с честно перо и разбудена съвест. В стихотворението „Разминаване” написа (цитирам без първите две строфи):


И аз се чувствам стъпкан като стръкче.

Нищожен като пале. Унизен.

Денят ме мъчи. И нощта ме мъчи.

И ти си сам мъчение за мен.

Какво съм аз? И хората какво са?

Насам ли да вървя? Или натам?

В главата ми се блъскам сто въпроса.

А отговор не мога да им дам.


Понякога допра другарско рамо,

надникна в нечии добри очи,

прегърнем се, разминем се и само

остава споменът да ми горчи.


А да твърдиш, че всичко ти е ясно –

дъждът валял и никнела трева…

Но мен дори и то не ми е ясно.

И ти, не знам, разбираш ли това?

Допусна и тежък, непростим компромис: наложи унизителни наказания на няколко свои колеги, които отказаха да заклеймят Солженицин на известното писателско събрание през 70-те години.

Но според мен, основният мотив, за да влезе Джагаров във властовите структури на държавата, се корени в самосъзнанието му, че като ремсист и политзатворник - деец на партията, е призван/длъжен да спазва Некрасовата формула за гражданските отговорности на твореца! В отличие от немалко пишещи братя той вярваше, че негово задължение като политзатворник и комунист е да взема активно участие в решаване на обществените въпроси. Смяташе за егоистично еднолично да опазва себе си в качеството си на „чист” и „невинен” интелектуалец-идеалист, оставяйки „черната” и „неблагодарна” работа да я вършат по-малко надарени хора!

Бащите на българското преустройство (след 10 ноември, 1989 г.) решиха да натоварят писателя Джагаров - като муле на планинска пътека - със собствените си вини през периода на социализма. А това беше крайно несправедливо и цинично! Самият Джагаров психически не издържа на прелома, изпадна в тежка депресия и объркване, обзе го страх от преследване, направи няколко погрешни стъпки, напусна партията, написа злощастно писмо с обяснения… заболя от рак, доколкото знам, на панкреаса.

Два или три дни преди смъртта му, заедно с неколцина приятели и познати, го посетихме във Военната болница, където береше душа.


Стенеща от болки плът и уста, която едва промълвя: „В мене всичко вече е кост в кост!” Красимир Премянов каза от името на ръководството на социалистическата партия, че БСП се гордее с приносите и делото на Георги Джагаров, с неговата вяра в идеала. Стиснахме си ръцете… за последен път.

Днес, в обществото, в медиите, в интернет-пространството, продължава да се спори какъв е бил Георги Джагаров, какво литературно наследство е оставил? Царедворец или с черти на плебей е като личност и творец? Доколко е бил последователен антиконформист или едноизмерен „човек на режима”? Наистина ли е бил водач на българската интелектуална опозиция в края на 50-те до средата на 60-те години? Изневерил ли е на идеалите си след 10 ноември 1989 г.? Загубила ли е стойността си неговата поезия, драматургия и публицистика?

Понеже Джагаров вече го няма на белия свят, и понеже са подложени на ревизия и фалшифициране идеалите, в които вярваше, и понеже победилата необуржоазна идеология у нас громи през последните тридесет години - всекидневно и всекичастно - лявата култура през ХХ век, а Георги Джагаров е неин емблематичен представител, по-трудно взе да оцелява представата за него като голям поет, истински революционер-народолюбец, критик на фундаментални отклонения и деформации в българското социалистическо движение.

Във връзка с въпроса голям поет ли е Георги Джагаров, дискусията е приключила или отива към приключване. Въпреки масово произвежданите пасквили от неолибералните куртуртрегери срещу поета Джагаров, въпреки разюздания бяс на сноберията (Джагаров не понасяше литературните сноби от времето на социализма, подиграваше им се, отвращаваше се от тяхното позиране, помпозност и неоригиналност, от празния шум, който вдигат след себе си), въпреки пороя на клеветите, залели образа му, задължен съм да изрека, че Георги Джагаров е голям български поет не само в границите на своето поколение и през периода, когато беше жив, но той е един от върховете на българската литературата през ХХ век! Яснотата, кристалната светлина и красота на родната ни реч, за които Далчев пледира в своите есета, намират неподражаем изказ в стихотворенията на поета от Сливен!

Що се отнася до ролята на Джагаров в литературното ни развитие през 50-те и 60-те години на двадесетото столетие (но и след тях), мисля, че тя е очертана в моя текст и не се нуждае от допълнителни разяснения.

По-детайлно за обществените противоречия у Джагаров.

Оказва се че през определено историческо време, не толкова кратко, той е водач на интелектуалната ни опозиция срещу новопоявилите се недъзи на социалистическа система. В този аспект е нормално съпротивата на твореца срещу естетиката на култа към личността да бъде съчетана със съпротива срещу бюрократизирането и едноличното управление на държавата, срещу възвръщането на социалните неравенства и привилегии. Както, ако не е „нормален”, поне е обясним актът с попадането на Джагаров в кръга на Тодор Живков. Последиците от този „преход” са негативни, но и положителни, което показва, че еднополюсните опростени квалификации за Джагаров са безпредметни и неверни.

У нас през периода 1944 г.-1989 г. нямаше дисидентско движение, за разлика от останалите държави, принадлежащи към социалистическия лагер! Имаше обаче прояви на несъгласяване, даже остро, с провежданата политика в обществото и културата, дори на нейното отричане. Тези прояви намираха израз главно в произведения и изказвания на творци с леви убеждения, членове на партията, заслужили участници в антифашистското движение, доброволци в Първа българска армия. По същество, най-даровитите ни писатели, художници, музиканти, филмови дейци, учени, онези, които създадоха класиката на българската култура през ХХ в. и по-специално на втората му половина, искаха не премахване на социалистическата система, а нейното реформиране, обновяване. Това е генерална отлика на културната ситуация у нас в сравнение с тази в другите социалистически страни!?

Режисьорът Леон Даниел (може би най-крупното име, заедно с Николай Масалитинов, в театралната ни режисура през ХХ век.) сподели в един от разговорите ни, докато подготвях монографията си за творческия му път /”Всекидневният Леон Даниел” – 2002 г./, че не се чувства дисидент. Не се чувства, защото всякога е искал не да ликвидира, а да спасява социализма, да мобилизира своята публика за битка срещу факторите, които ерозират човеколюбието на социалистическата идея. Така че той е „нонконформист”! Заради това още през първата половина на 50-те години сътворява българските примери на екзистенциализма, на брехтианската естетика на отчуждението, на театъра на улицата, на „живия театър” и пр. Опонира на късогледата апаратна политика, на ограниченото разбиране за човешка етика, на опитите догмата да подмени живота. И тези неща ги отстоява ремсист от преди 1944 г., един от първите след 9 септември възпитаници на руската сценична култура.

Определението „нонконформист” важи с пълна сила и за Георги Джагаров, за дейността му през 50-те години до средата на 60-те години. Една подробност. Георги Джагаров и Леон Даниел поддържаха близки отношения помежду си през онзи период. Джагаров го респектираха художествените експерименти, извършвани от Даниел, а Даниел откриваше в лицето на Джагаров съмишленик-нонконформист. Тези контакти стихнаха в началото на 60-те. Първоначално двамата поеха в различни посоки, Даниел беше по-непреклонен в сферата на отрицанието, в отличие от поета-драматург. Сетне, след средата на 60-те години, разминаванията им преминаха круто на „идейни” релси, прераснаха във враждебни сблъсъци на възгледи, позиции, поведение. Даниел не преставаше да твърди, че Джагаров е изневерил на ранните си идеи, че е станал прекалено традиционен, безцеремонен и зависим от тиражираните постулати на политиката. Джагаров пък смяташе, че Даниел иска да е опозиционер на всяка цена, че руши наследства, за да епатира публиката като жрец на модернизма.

Но това не попречи на Джагаров и Даниел да заемат полагаемото им се място в художествената култура на ХХ век, да въздигнат своите нетленни паметници.

Спомням си за моя среща с Тодор Живков след 1989 г. В разговора ни стана въпрос за Джагаров и аз започнах да изброявам ценните му качества и приноси в поезията и политиката. Живков не възрази за поезията, но вметна, че с оценките за политика Джагаров ще е добре да се изчака. Изрече думите си като че ли на ръба на присмеха. Вероятно в тях се таеше и обидата му, че на пленумите на ЦК през ноември, 1989 г. не получи подкрепа от партийните кадри, които стояха близко до него. Но дългогодишният лидер на държавата вероятно е знаел още преди това, че Георги Джагаров изпитва двойствено отношение към него, че личната му преданост не е безспорна. И още, че зад облика на непоколебимия мъжествен поет се крие ранимо, копнеещо за съзвучия човешко същество, понякога показно смело или прекалено плахо, мечтаещо за барикади, а самопринудило се да търка бюрата на висш държавен чиновник.

Георги Джагаров с лиричното си въображение възприе станалото на 10 ноември за тотална катастрофа, за всемирен потоп, за божествен бич над Содом и Гомор. Както изтъкнах, той не успя да понесе обидата и позора, че другари по партия го принасят в жертва, че с него си измиват лицата и трасират магистралата на „перестроичното” си преуспяване. Започна да се самообвинява – безкрай и за всичко. За момент повярва, че заслужава напълно наказанието си („Да не би аз и другарите ми да сме единствените грешници пред народа, а те да са прави”?!). Усети потребност да се покае, а почука на погрешната врата. Със срам, че е сбъркал пак. Издигна в себе си китайска стена между идеята и системата като възможност за уравновесяване на своето чувство за виновност и историческата необходимост/отговорност.

Но в последна сметка, избраните хаотично пътищата не водеха за никъде. Това го осъзна изцяло две-три години преди смъртта си: търсил е, без да намира! Започна похода му назад във времето. Прибързаните му оценки за 45-годишното битие на социализма станаха внезапно твърде позитивни. За Живков и историческото му значение също заговори с утвърждаващ тон. Вече рядко говореше за поезия. Най-често в речника му изплуваха словата „България”, „български народ”, социализъм”, „социалистическа идея”. И споделеното убеждение, че е осъден да не види летежа на възродената си надежда.

Георги Джагаров почина на 30 ноември 1995 г., а погребението му се състоя на 4 декември. На траурната церемония споделих каква огромна загуба претърпяват България и българската култура с кончината на блестящия поет, драматург и публицист Георги Джагаров. В края на словото казах: „Георги Джагаров вече не е между нас. Той си замина в леко прохладен, и леко поуморен ден, с бледо слънце, опушено от комините, в самия край на ноември, който този път помръкна от тъга. Смъртта, която би трябвало да заличава стъпките, днес очертава ясно и категорично разстоянията.

И ние виждаме как Георги Джагаров – поетът и драматургът – поема към истинския си живот!”