МУЗИКАНТЪТ, КОЙТО НИ ПРАВЕШЕ ГОРДИ БЪЛГАРИ

Румен ВОДЕНИЧАРОВ
Печат

Спомен за Милчо Левиев от една втора флигорна в училищния оркестър


Връстник съм на Милчо Левиев. Не съм музикант, а химик. Свирил съм само маршове на втора флигорна в училищния оркестър. Като ученик влизах с приятелите си от махалата през оградата на Летния театър да слушаме Леа Иванова и естрадния оркестър на Емил Георгиев. Като студенти обменяхме  записи на големи джазмени като Бени Гудман, Глен Милър, Дюк Елингтън, Луис Армстронг, Ела Фицжералд и посещавахме лекторията на джаз пианиста Владко Радулов в кулоарите на Софийския университет.


С талантливия ученик на „лаПанчо Владигеров“ (така го наричахме на шега) Милчо Левиев се разминахме. Когато започнах работа като асистент във ВИХВП- Пловдив, Милчо Левиев вече поемаше Биг бенда на БНР в София (1962-1966 г.). Не съм сигурен дали сега или преди 55 години Пловдив е бил по-истинска европейска столица на културата. Пловдивската филхармония, отначало под диригентството на вундеркинда Месру Мехмедов, а след неговата ранна смърт, на изключителния Добрин Петков, Пловдивският драматичен театър и кръгът от художници и архитекти около брата на Милчо Йоан Левиев, създаваха оправдано самочувствие на всички, които живееха и работеха в града под тепетата. Пловдив не остана и без джаз формация. Наближаваше Хелзинки-75 и през 1974 г. към Пловдивската филхармония се присъединиха „Бели, зелени, червени“, които в продължение на 10 години бяха едно от лицата на българския джаз по света.

Милчо Левиев се премести  окончателно в София през 1965 г., затова и първата му формация се наричаше „Джаз фокус-65“. Идеята беше на Любен Борисов (Камилата). Другите бяха: Милчо Левиев (пиано), Петър  Славов (барабани) и Симеон Щерев-Банана (флейта). Властта не беше във възторг от популяризирането на джаза и музикантите бяха принудени да прибегнат до хитрост като в България формацията  нарекоха само „Фокус-65“. Помощта на Радой Ралин бе решаваща и кратките добавки към кинопрегледите „Фокус“ с музиката на Милчо Левиев, се радваха на изключителен зрителски интерес, защото даваха възможност за метафори и косвена критика на тоталитарната система.

Дойде и първото международно признание за българския джаз. В 1967 г. „Джаз фокус-65“ спечели неочаквано и за самите музиканти Наградата на критиката на джаз фестивала в Монтрьо. Последваха 100 концерта в Германия и… само 3 в България. Цензурата стигаше дотам, че задължаваха солистите на  „Фокус-65“ да изпълняват вокалите на английски пред българска публика на Слънчев бряг.


Ако се свири джаз, то да не бъде български. “Обидно за държавата“ би казал ген. Лебед (Русия), който приживе, също като Милчо Левиев, беше чепат характер. Навършил Христова възраст (на 33 г.) в 1970 г. М. Левиев, за когото джазът беше преди всичко свобода, напусна Родината и заживя като свободен творец там, където тази музика беше религия - в САЩ.

За световното признание на Милчо Левиев са писали и трябва да пишат  други хора, които се занимават с музика. Бих искал да припомня три мои неочаквани срещи с големия музикант, за които малко се знае.

1980 г.  След 10 години в емиграция, с ходатайството на Людмила Живкова, Милчо Левиев пристигна в София и взе участие в концерт в зала Универсиада. Беше изключително преживяване. Милчо свири последен и се разотидохме след полунощ. На пианото импровизираше майстор на джаза, който се смяташе повече за българин, отколкото за евреин, разкрепостен и най-важното  - освободен от нещата тежащи на много от слушателите. От време на време той отпиваше вода от едно шише и се шегуваше. Няма да забравя как Милчо описа отзивите в Лос Анжелис за първата му плоча, започваща с мелодията на непреводимата на английски „Полегнала е Тодора...“: „Нарекох плочата, за да бъде все пак нещо понятно на американците, „Сладка питка“. Среща ме един мой приятел и ми казва: „Не знам какво е „сладка питка“, но звучи добре. А аз му викам: „Как няма да звучи добре? Особено ако направиш грешката“. Такъв хумор сега вече не впечатлява. Ефирът на чалгарите е пълен с цинизми, но тогава беше недопустимо някой да си позволи тази малко дебелашка шега пред препълнена зала.

Дойде 1990 г с първите демократични избори за ВНС. За разлика от другите райони на София, в които кандидатите на СДС спечелиха още в първия тур, на мен, в р-н „Червена звезда“ (сега „Изгрев“), ми се наложи да продължа. Тогава,  в седмицата между двата тура на изборите, направихме един митинг пред храм-паметника „Свети Александър Невски“. Там, за първи път, видях прочутия музикант отблизо. Милчо Левиев беше дошъл да помогне на СДС заедно с няколко тъмнокожи стринки, които пяха госпели, а ние, двамата, теглихме по една реч за демокрацията. „Къде са победителите в изборите? – попитах аз. - Защо не празнуват по улиците? Това  говори, че СДС може да има още депутати във ВНС от София.“ Софиянци се радваха, че прочутият музикант е сред тях. Възбудата ми беше силна и не си спомням какво каза на хората Милчо, но ми допадна, че въпреки че беше патил от комунистическата държава, от него не бликаше злоба. Големият му талант го беше направил космополит, издигайки го над неприятностите от миналото и желанието за реванш.

За последен път видях отблизо маестро Левиев пак през 1990 г. в резиденцията на американския посланик Сол Полански. Бяхме поканени по някакъв повод като лидери на опозицията и на сдруженията в Съюза на демократичните сили. Сред поканените се оказа и Милчо Левиев. След разговори на тема демокрация маестрото седна на пианото и каза непринудено: „Ще свиря по ваше желание. Казвайте какво желаете!“ За щастие, когато дойде моят ред си спомних, че неотдавна бях слушал част от предаването на Уилис Кановер „Time for jazz“ (VOA), посветено на популярния композитор на песни Ървинг Бърлин. Чак след това разбрах, че то е било по повод на неговата кончина на 22 септември 1989 г. (на 101 години). Пожелах Милчо да изпълни някоя от неговите мелодии. И той с усмивка веднага започна. Вътрешно бях много горд от попадението си. Но в същото време бях изумен от  паметта и импровизациите на маестрото.

Пак след много години разбрах, че Милчо Левиев е разработвал  специално джаз импровизации на безсмъртните мелодии на Ървинг Бърлин (роден в Сибир), без песните на който не е минавала нито една Коледа през ХХ век в Съединените щати. Всъщност е нямало нищо случайно. Когато попитали Милчо Левиев дали е пращал своите импровизации на другия велик  евреин, той с чудесното си чувство за хумор отвърнал: „Не исках да го тревожа, защото е вече на възраст“.

Дон Уилис, с когото Милчо Левиев работи дълги години в L.A., e казвал, че с пианото той може да направи всичко. Аз съм наблюдавал как маестрото импровизираше. Той правеше едни движения с уста, сякаш говореше на пианото като на приятел, който му се доверяваше напълно и му позволяваше да свири на него както отвън, така и отвътре, докосвайки най-тънките му струни.

Понякога слушам неговата невероятна импровизация на „Imagine“ на Джон Ленън. Имам чувството, че основната тема е като пътуващ конски впряг, от който в един момент се освобождава жребец, препуска на воля по ливади и хълмове, след което се завръща доброволно и заема мястото си във впряга, за да продължи по избрания път. Това не може да се направи от обикновен музикант.


Не разбирам тези наши сънародници, които упрекваха Милчо Левиев, че се е заселил в Солун и, че след 40 години в Америка, се смяташе колкото българин, толкова и американец. Нека се опитат да кажат това пред Теодоси Спасов, с когото двамата направиха най-внушителните импровизации на нашите фолклорни мотиви. Все едно да обвиняваш друг талант - Филип Киркоров, че е заминал за Русия и е направил кариера там. На подобни персонажи е достатъчно да се пусне „Рапсодия Вардар“ в изпълнение на маестро Левиев, за да замълчат и да се засрамят.

В заключение искам  да завърша с думите на Венци Мицов: „Никога не се запознах с него. Но музиката му беше част от гордостта ми, че съм българин.“