РОДОПА ВАЕ В КАМЪК ПАМЕТТА

Елена АЛЕКОВА
Печат

Слово на д-р Елена Алекова, произнесено на премиерата на книгата й „Родопа е предел”, състояла се в София на 22 октомври 2019, Големият салон на БАН


Защо названието „българи мохамедани” е най-удачно

сред всички прозвища – локални или по-общи, за българите, изповядващи ислям?

Защото всички лъжи за тези българи, които се носят в публичното пространство от Освобождението до наши дни, са свързани с размиването и отнемането на народността им, а то запазва истината, че са именно помохамеданчени българи, а не някаква друга народностна група или, както днес е модерно да се казва, „етнос”.

„Помаци” преди Освобождението е било локално прозвище за българите в Тетевенско, а не етноним. И за първи път се споменава в османските архиви през 1873 г. По всички граматически закони за изграждането на българския език, и по-специално първа и втора палатализация, то произлиза от думата „мъка” (диал. „мака”) и нейните производни „мъчен”, „помъчен”. „Помаци”, ще рече – „хора след мъката”, а не „помагачи”, както се мъчат да изтъкнат някои пишман „езиковеди”. Ще попитате: А защо „след мъката”? Ами защото приставката „по-” образува и думи със значение на нещо, което е „след”: след „неделя” например идва „по-неделник”, т.е денят след неделята...

Названието „българи мюсюлмани” започна да се употребява след промяната през 1989 г. у нас, но не стана популярно. Казват, че било по-„коректно” като название? Спрямо какво по-„коректно”? „Мюсюлманин” ще рече – всеки човек, отдаден на Аллах и изпълняващ неговите повели, а „мохамеданин“ значи последовател на пророка Мохамед. Спрямо какво „мохамеданин” е некоректно? Названието „българи мохамедани” е историческо, нещо като работен термин, свързан именно с българите, изповядващи ислям, а не с всички поданици на държавата, вярващи в Аллах, сред които се срещат турци, татари, цигани и т.н. В този смисъл то е най-коректно, защото тушира всички тенденции за белязването на тези българи с дамгата  р а з л и ч н и или д р у г и като народност по силата на формули от рода на „щом си мюсюлманин, си турчин“ или „щом си „помак“, си от друг етнос, макар и несъществуващ“.

Впрочем, мюсюлманите някога са били наричани и „агаряни”, и „измаилтяни”, което идва от факта, че са потомци на робинята Агар или на Измаил, сина й от Авраам. Това не ги е направило по-малко вярващи или  р а з л и ч н и, нито пък д р у г и.

Да не говорим, че и трите названия „помаци”, „българи мохамедани” и „българи мюсюлмани” са некоректни спрямо някои от потомците на насила или по принуда помохамеданчени българи – онези потомци, които са атеисти или признават съществуването на „нещо”, на „някаква висша сила”, без непременно да я обозначават с име.

Защо всички тези названия са ненужни в ежедневното ни и политическото ни говорене?

„По принцип всички названия, обозначаващи потомците на насила или по принуда ислямизираните българи, в наше време са анахронизъм, нонсенс и нямат място нито в ежедневието ни, нито в политическото, нито в каквото и да е друго говорене. Защото са неоправдани. Защото са обидни. Защото разделят и отделят. Да не говорим, че повечето от българите в Родопите са атеисти и, главно, че днешната ни държава е светска и няма нищо общо с някогашната Османска империя, изградена върху принципите на исляма и деляща поданиците си на мюсюлмани (правоверни) и всички останали (неправоверни). Да разделяме гражданите на една светска държава, каквато е съвременна Република България, на мохамедани и всички останали е остатък от робските времена, който най-сетне трябва да бъде преодолян и забравен. Днешните нрави не са някогашните нрави.


И човекът е свободен. Никой не обозначава християните като „българи православни“, „българи католици“, „българи протестанти“, нито пък назовава, да речем, „българи индуисти“, „българи будисти“, „българи кришнаити“, „българи атеисти“ поклонниците на индуизма, будизма, Кришна съзнание и невярващите. Въпросът за вярата е съкровен, неприкосновен, дълбоко личен. Не за показ. Не касае политиката, нито държавата. Вярата не е от човека – към тоя свят. Вярата е от човека – към оня свят.

Надявам се в скоро време проблемът с българите мохамедани (в частност „помашкият синдром“, който тресе някои вятърничави представители на „научните“ и „артистичните“ среди у нас и на юг от нас) да отпадне от дневния ред на българското общество. Време е той да стане история и да остане в историята, както му се полага. А човекът – да се обърне към Бога не за да го видят и да му мерят капата, но с чисто сърце и с чиста душа, ако има потребност от Него, независимо какво е името Му (и неговото собствено име)”.

В сборника са разобличени много лъжи, спекулации, фалшификации

и въобще шменти-капели:  някои – смешни до сълзи, други – нелепи и абсурдни, трети – чудовищни.

Една от тях е на турския „учен”, учен-недоучен, проф. д-р Илкер Алп. Роден е в Скопие през 1953 г. „Научната” му кариера започва в Анкарския университет, а докторска степен получава с изследването си „Българските зверства през Балканските войни (1912-1913)“. През 1990 г. в Анкара излиза книгата му (на турски език) „Българските издевателства c документи и снимки (1878 – 1989 г.). Лъжата му за с. Мугла е публикувана в неговата книга (на английски език) „Българските зверства. Документи и фотографии“ (London, 1988; същата година е публикувана и в Никозия и Истанбул). В надпис под снимка на жителите на селото той твърди:

„Първенците на село Мугла са събрани в град Пашмакли по заповед на д-р Димитър Димитров, провинциален секретар на Комунистическата партия в Пашмакли; на Христо Гиневски и Иван Гавазов, провинциални секретари на партийните секции; на Костандин Лалчев, началникът на Държавна сигурност; и на Кесеров, началник на отдел „Тайни служби“. На тях (т.е. на мугленските първенци – бел. Е. А.) им е официално предложено да бъдат БЪЛГАРИЗИРАНИ. След като те не приемат предложението, 21-и пехотен полк в Пашмакли атакува селото на 14 март 1972 г., разрушава го и избива жителите му, жени и мъже, до 18 март 1972 г. Оцелелите се скриват в планината Родопите (Националната библиотека Microfilm Archives, NA-4951)“.

Това означава, че аз не би следвало да съм жива или поне че би трябвало да запомня такава изключителна проява на жестокост („зверства“) – в случай че съм оцеляла случайно, скривайки се някъде из планинските шубраци. Как се забравя подобен ужас, ако наистина е преживян? Такова събитие променя изцяло съдбата. Такова събитие преобръща всичко – мислене, чувствителност, психика... Ако човек наистина е преживял подобно нещо, нима би написал и една дума от това, което тук, в тази книга, е написано?

И ако жителите на с. Мугла, без разлика на пол и възраст, са били избити, а къщите им разрушени през март 1972 г., то кой през март 1995 г. протестираше срещу оня злополучен четирисериен филм „Гори, гори, огънче“ по сценарий на Малина Томова, който изопачаваше истината за тяхното делнично житие-битие? И ако протестиращите са били оцелели от това избиване хора и техни близки, защо те, когато са им предложили филмът да се снима в селото, не са искали и да чуят за това, та той впоследствие е заснет в с. Рибново? Нали филмът беше чудесна възможност във времето на демокрация, на свобода на словото и на „всичкопозволеност“ да се покажат и те на видело, да уведомят света за своята злочестина, да споделят сърцераздирателни спомени? И защо вместо да аплодират „Гори, гори, огънче“ след неговото излъчване, както вероятно са очаквали създателите, а и защитниците му, облъчени от лъжите за процесите от 70-те години, защо мугленци се обявиха против филма? Въпросите са риторични.

За капак на всичко „интелектуалците“ во главе с тогавашния президент Желю Желев ги нарочиха за маша на службите – същите ония служби, които само преди двайсетина години според турския професор, роден в Скопие, „са ги избивали с нечувана жестокост...”.

(Тази лъжа – за „машата” – например се котира и до днес от Силвия Чолева.)

Защо публичните лъжи трябва да бъдат опровергвани публично още докато се раждат?

Гьобелс е казал: „Една лъжа, повторена сто пъти става истина”. Да... „Една лъжа, повторена сто пъти, става истина – освен ако не я разобличиш поне веднъж. Но и лъжа, казана веднъж, след 100 години ще се приема за истина, ако не я опровергаеш, защото – колкото и да е смешна, нелепа и абсурдна или чудовищна –ще е останала само тя”.

Някой умник ще каже откъде знам, че това което пиша, е истината? Нямам такава претенция. Просто смятам, че пътят към истината трябва да бъде прочистван – от лъжите, които я скриват за нас, които я затлачват, и доколкото това е по силите ми – го правя. Може да има и по-добри, и по-талантливи от мен в това отношение – но си траят или не им стиска. Единственото ми „оръжие” са фактите, документите, личните наблюдения и знанието. Невежият лесно става плячка на измамници и лъжци.

Истината обаче е крайно необходима, ако искаме да живеем в мир и разбирателство в нашето бурно време. Няма мир, построен върху лъжи, т.е. върху нещо, което не съществува. Народът ни казва: „тежи му думата”. Думата тежи само когато зад нея има съществуване, битие, живот. Тоест, когато е истинна. Лъжовните думи са леки, хвъркати, празни.

Всеки човек сам върви към истината и сам я намира. Тя не е думи и не се побира в думи. Лъжата се вмества в думите и ще отпадне от истината, когато истината дойде. С отпадането на лъжата от истината, ще отпадне от истината и самият човек ведно с лъжите, които е говорел. Ще се намери там, където е мястото му.

В сборника има отделна глава „Новото битие на Николай Хайтов”. Защо пак и пак – Николай Хайтов?

Първо, за да си спомним за неговите великолепни полемични творби при отстояването на българщината в Родопите. Второ, за да му се поклоня отново и отново – като на Учител по родолюбие, както и по изкуството да се води спор, да се уважава и щади противника, да се вразумява човека. Трето, за да го защитаваме от клеветници и злонамерници, които с късна дата острят пера срещу него.

На 15 септември 2019 г., в деня, когато се навършиха 100 години от рождението му, в предаването „Библиотеката” например Силвия Чолева, която води рубриката „Без покритие”, го нападна за кой ли вече път, като наговори куп нелепости за него. И неизвестно защо го свърза пак и пак с филма  по сценарий на Малина Томова „Гори, гори, огънче” от 1995 г. Бил рекъл: „Огън трябва да изгори „Гори, гори, огънче”...”. За всеки човек на словото е ясно, че това е просто фраза заради самата фраза, игра с думите, но която недвусмислено показва позицията на Николай Хайтов, че филмът е зловреден и лъжовен, защото... свидетел съм, „Гори, гори, огънче” отразяваше недостоверно живота на хората от Мугла, които възроптаха срещу неистините във филма. Както вече стана дума, аз съм от Мугла и със сигурност знам, че всичко във филма, което се отнасяше до селото, бе лъжа. Освен това лентата служеше на сили, дестабилизиращи през 90-те години обстановката у нас, и в частност в Родопите. А на фона на конфликта в Босна, който тогава се разразяваше с пълна сила, подобна дестабилизация бе фатално опасна за България и региона” (из „Отворено писмо до г-н Емил Кошлуков...”, 21 септември 2019 г.).

Впрочем самата Силвия Чолева е една от онези, които озвучават лъжи за българите мохамедани в публичното пространство. В студията „За истината, „художествената измислица” и цената на живота” от сборника „Родопа е предел” ще се запознаете и с други нейни „подвизи” в тая посока. На 15 септември 2019 г. от екрана на БНТ тя призова да не четем Николай Хайтов, защото важно било какво мислим. За никого, освен за самата Силвия Чолева, не е важно какво мисли Силвия Чолева. А ето, когато четеш Николай Хайтов, лъжите се раздробяват на парчета и си разпиляват. Затова лъжците и фалшификаторите се страхуват да го четат.

Така че е важно не просто да четем Николай Хайтов, но и да помним и припомняме неговото слово непрекъснато.

Планината...

Родопа е планина жива. Тя не само влиза в делника на родопчанина, не само определя съдбата му, не само къта паметта за предците му – в легенди и предания за местности, селища, събития, хора (Николай Хайтов например пише есе за запустялата нива Мустафа-Гоговото, което е вечен  спомен за Гого, станал по принуда Мустафа). Но тя дори вае в камък паметта и своите послания.

На корицата на сборника ще видите снимка с образа на Богородица с младенеца, изваяна в камък насред пустошта. Неръкотворна скулптура. Нарекох я „Родопската Богородица”...

„планината пази истината и няма да я предаде на забрава. Въпреки алчността и зломислието на едни или нехайството на други, въпреки всички лъжи, измамничества и словесни еквилибристики Родопа пази паметта за това, което е било, и рано или късно – след ден, след години, след векове – я открива на хората, за които тя е насъщна и необходима. Нищо няма да изтрие паметта, щом самата природа я съхранява. Нито лъжовни тези. Нито хитроумни „нови прочити“ и фалшификации на историята. Нито политически трикове. Нито дипломатически пируети. Нито „художнически“ хулиганства и посегателства. Нито зла воля. НИЩО! Някой ще разруши камъка с Родопската Богородица – планината ще я извае отново в нов камък, по-як от предишния. Друг ще заличи друго свидетелство – планината ще ги издълбае в нова скала, по-здрава от първата. Човек може да спечели битка с човека. Народ може да спечели битка с друг народ. Но никой не е спечелил и няма как да спечели битката с Бога”.

И най-сетне: защо – „Родопа е предел”?

Преди да отговоря на този въпрос, ще посоча тема за размисъл...

„Защо не помислим и над това, че хората, обръщани в исляма с насилие, не са били обучавани като самоотвержени и непреклонни воини на Христа подобно на рицарите, нито са били смирени аскети, посветили се на Бога и готови на подвиг в Негово име. Не са били нито военни, нито хайдути, нито монаси. Били са деца и старци, мъже и жени, родени не за бран, а за мирен труд – орачи, копачи и занаятчии... Те не са възприемали себе си като избрани. Идеята за някакво богоизбраничество им е била непозната и чужда. Вярата им е била вяра на най-обикновени миряни – безискусна и проста. А срещу себе си са имали елитна пехотна войска – еничарите, обучавани да сеят смърт, безмилостни и незнаещи жалост бойци, непобедими в битка. И въпреки това легендите и преданията са донесли до нас сведения за изключителен героизъм на мнозина изсред планинците, предпочели смъртта пред исляма. (...)

Пишейки всичко това, се опитвам да постигна вътрешните основания, доводи, причини, принудили родопеца да сложи фес на главата си, макар и със затворено за Аллаха сърце. Доколкото е имал избор, разбира се. Избор имаме ние сега. И имаме право на избор, права на човека. Имаме и време, и спокойствие, т.е. всички необходими условия за размисъл. А той е трябвало да взема решение мълниеносно, връхлетян ненадейно от напастта и смъртта.

Да оставим това, че българите мохамедани са съхранили езика си и родопският говор и досега си остава ненадминат по чистота и благозвучие сред българските говори. Да оставим и това, че са съхранили спомена за страшното време в легенди и предания, за бастисаните църкви и опожарените непокорни села, за юначествата и мъченичеството. Да оставим, че не са забравили християнските празници. Да оставим, че са втъкавали жаждата си по красота в най-невероятни шевици и багри – на китениците, халищата, постелките, чемберите и гуглите, елеците и ризите, престилките и поясите, фустаните и потурите, чорапите, цървулите и терлиците си. Че са изливали болката и любовта си в невероятни по звучина и дълбочина на прозренията песни, та би могло с право да се твърди, че който не е слушал родопски песни, ставайки завинаги техен пленник, той е пропуснал едно от чудесата на света. Родопските песни сякаш извират от сърцето на планината тъкмо затова, защото родопци не просто обичат планината, а са се сраснали с нея. А то е нещо неизмеримо по-обречено и съдбовно от това да се вричаш в любов към нея – майката и закрилницата, родната стряха и родината. То е отдаденост докрай и завинаги. Вярност завинаги. Непреклоненост.

Песента е свидетелство за проживения ужас, за незатихващата болка. В никой друг български край не са създадени такива песенни шедьоври. Защото там, където има насилие, винаги се ражда съответстващо на силата му противодействие. Срещу ятагана се е вдигнала песента. И ето – ятаганът го няма, а песента е останала. И ще пребъде”.

В този именно смисъл Родопа е предел! И още...

„Българите мохамедани заявяват принадлежността си към България. Ако българите християни не ги искат, това си е техен проблем. Но не общ, не колективен проблем. А проблем индивидуален и личен. На всеки, който отрича. На всеки, който презира. На всеки, който обижда. На всеки, който мрази.

В този смисъл Родопа е планина, която разделя. Но и събира. Брат с брата. Кръв с кръвта. Родопа е предел, който всеки българин, бил той християнин, мохамеданин, езичник или атеист, трябва да премине, за да намери себе си и другите. Не го ли премине, остава при заблудата и греха, при невежеството и мрака”.

Да бъдем със светлината, приятели!

Благодаря на всички мои съмишленици, познати и непознати, писмовни и неписмовни (в смисъл пишещи и непишещи), които не се плашат да опровергават лъжите и фалшификациите на българската история на висок глас!