АПОТЕОЗ НА БЕЗСТРАШНАТА ВЯРА

Иван ГРАНИТСКИ
Печат

Традицията на голямата българска литература винаги насочва вниманието ни към една удивителна особеност – хармония на житейска и творческа съдба у най-ярките представители на отечествената литература, единство на социална позиция и нравствен избор. Съдбовна е обвързаността между най-важните послания на българската история и художествената им интерпретация от творците, предопределени да бъдат носители на духа на времето. Обикновено такъв тип автори са емблематични представители и естетико-художествени генератори на главните периоди в развитието на българската литература. Ако говорим за поезията, Гео Милев с гениална проницателност откроява четири етапа в нейното развитие, отъждествявани с имената на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Николай Лилиев. Ако продължим логиката на неговата мисъл и следваме разсъжденията му за философията на историята на българската поезия, ще изведем като друг, нов етап и творчеството на Никола Вапцаров.

Става дума за нови поетически идеи (художествено-естетически, стилистични, езикови и други търсения), които са адекватно отражение на движението на социалните идеи. Подобно на споменатите поети, и творчеството на Вапцаров е родено във върхов момент от националната история. Ако Иван Вазов е създателят на голямата традиция в българската литература и истински народен поет; ако Пенчо Славейков е жрецът-воин, който открива пред нашата поезия нови естетически хоризонти; ако Пейо Яворов е певец на „колективното всенародно страдание на миналото” на българския народ; ако Николай Лилиев е майсторът, довел родния стих до виртуозно съвършенство – Вапцаров е поетът, който най-ярко и чувствително усеща и художествено претворява драмата на епохата в навечерието на Втората световна война.

Поразителна е приликата в житейската и творческата съдба на Ботев, Яворов, Гео Милев и Вапцаров. И при четиримата откриваме удивително единство в движението на социалното битие и разгръщането на художествените идеи. Четиримата сякаш композират отделните части на една симфония, посветена на българската трагична съдба. И за четиримата революцията (национална, социална и естетическа) е възхитителен идеал, поетически образ, който властно завладява творческото въображение, но същевременно е и жестока реалност. И четиримата не могат да си представят собствения живот и творчество без борбата за осъществяване на този идеал. И за четиримата бъдещият ден на Отечеството е немислим без хармонията между национална и социална революция. И четиримата без колебание приемат саможертвата като върховен акт на нравствен избор и социален дълг. Тези горди, самотни и неустрашими поети и личности отразяват най-ярко и точно духа на своето време, фиксират с творчеството си отделните действия от драмата на националната съдба. Така можем да си обясним високия градус на социалния патос в техните творби. Те живеят и творят с ясното съзнание, че Провидението ги е натоварило с тежката роля да бъдат певци на тъгите и драмите на своето време. И удивително е, че при цялата драматичност на индивидуалния им живот техните внушения са трагични, но не песимистични. Словото им е облъчено от особена вътрешна светлина и е заредено със слънчева енергия и вяра.

Животът и творчеството на Вапцаров повтарят по изумителен и загадъчен начин

нравствения Път и социалния Избор

на други големи български поети. Драмата на националната съдба се оглежда у него по същия начин, както у Ботев, Яворов и Гео Милев. Подобно на тях Вапцаров отказва да приеме живуркането в една филистерска действителност и посвещава целия си живот на социалната и нравствената промяна на обществото. И неговата поезия, както поезията на споменатите поети, отразява върхови и крайно напрегнати състояния на българския дух, на конкретното социално и екзистенциално време. Затова тя е тревожна, драматично заредена, взривообразно разгръщаща се, тя улавя и художествено претворява посланията на действителността. А тези послания са жестоки. Човекът, този уж венец на мирозданието, е запокитен в бездната на мизерията. Насилието тържествува над неговия стремеж към хармония. Несвободата става всекидневие. Поезията на Вапцаров твърде често всъщност проследява зловещата хроника на цинизма на епохата, на неговите безбройни превъплъщения.

У Вапцаров ще открием редица ключови думи, които съдържат концентрирани основните послания. Достатъчно е да посочим думи като вяра, епоха, хляб, свобода, история, родина, майка, песен, надежда, тревога, човек. Няма да е преувеличено, ако кажем, че основният лайтмотив във Вапцаровата поезия е посветен на превъплъщенията на вярата. Вапцаров разглежда лирическия герой, отделната личност като индивидуална вселена, като своеобразен храм на Вярата. Храм от светлина и хармония, единство и противостояние. Подобно твърдение може да изглежда парадоксално, но ако прелистим отново единствената стихосбирка на поета „Моторни песни” (1940), ще усетим във всяко стихотворение почти физически сблъсъка с жестоката действителност – „живота със грубите / лапи челични”; „живот без маска и без грим”; „и ти ще бъдеш победен, / разкапан, озлобен живот”; „ти помниш ли как / някак много бързо / ни хванаха в капана на живота”. Същевременно обаче тук откриваме и мощна контратеза. Срещу прозата на мрака се изправя светлото мечтание – пролетният вятър, който люлее нивите, зората, в която се къпят с блясък звезди. Вярата!

Петдесет години преди началото на новото хилядолетие Вапцаров вижда човека като същество, изваяно от светлина.


У него светлината и сянката идват от вярата и невярата. Затова, без да си служи с думи, които символизират цветовете, поезията на Вапцаров е толкова цветово наситена и многобагрена. Чрез светлината и сянката у отделния човек Вапцаров рисува картината на епохата. За Вапцаров вярата е не само свързана с една справедлива и привлекателна социална идея, тя отразява в не по-малка степен определени нравствени аспекти и измерения.

Ако човекът е жесток, брутален, фалшив, ако у него мракът надделява и обсебва душата му, причината за това е главно несправедливата социална уредба. Но вярно е и обратното – невъзможно е да се постигне социален идеал от хора с тъмни души. Ето защо при Вапцаров постоянният сблъсък между мечтата и жестоката действителност е предаден така релефно и емоционално завладяващо. Човекът никога не е само светлина или само сянка, той винаги е в динамично равновесие и развитие. Затова и вярата при Вапцаров е тревожна вяра, тя винаги е заредена с особения трепет на съмнението, на неудовлетворението. Затова и самият образ на живота в поезията на Вапцаров е така персонализиран, поетът го натоварва с чертите на човешко същество. А отношенията с него са повече отношения на двубой, на противоборство:


Ние сплетохме здраво ръце,

с тебе се счепкахме здраво.

Кръв капе от мойто сърце,

грохнал си ти. Тогава? –

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен,

и победеният си ти.


Не вярваш ли? Не те е страх?

Но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

(„Двубой”)


Времето, в което живее и твори Вапцаров, е действително жестоко време, време на разломи в колективната и индивидуалната душа; време, което задължава всяка личност да направи своя конкретен граждански и нравствен избор. Вапцаров прави своя избор – и със словото си, и с живота си той воюва за изграждането на бъдещия ден. Опитвайки се да извае този лелеян образ, поетът си служи с постоянни вътрешни цитати и алюзии с образи на други велики български творци. Стихът „ще снемем ние / слънцето при нас” от стихотворението „Завод” не може да не ни напомни например финала на поемата „Септември” от Гео Милев. При Гео Милев става дума за снемане на блажения рай долу, върху печалния, в кърви обления земен шар. При Вапцаров закодираният в яркия образ смисъл е идентичен. Подобно своеобразно вътрешно позоваване и диалог ще открием в стихотворението „Не бойте се, деца”, където Вапцаров се обръща към внушенията на Яворовото стихотворение „В часа на синята мъгла” с великолепния образ на децата на бъдещето.

Поезията на Вапцаров е своеобразен диалог с времето, разговор с епохата. Затова нейното изграждане е подчинено почти винаги на принципа на драматургичното разгръщане. Отделното стихотворение има завръзка, сюжет, развитие, кулминация и развръзка. Внушенията се извайват от едновременното звучене на няколко гласа тъкмо защото в тази поезия говори духът на раздвоеното време. Лирическото изображение е диалогизирано, предпочитаната форма е белият, свободният стих, накъсването на фразата с разговорни интонации, повторения, въпроси, реторични обрати и т.н.

Лирическото изображение при Вапцаров винаги е многопластово. Ако единият пласт следи и отразява жестокото социално напрежение, което постоянно ражда съпротива, борба, отричане, отхвърляне, несъгласие – другият пласт показва вярата, надеждата, убеждението, че крайната задача и смисъл на човешкия живот не са насилието и робството (социално, духовно и пр.). Поезията на Вапцаров непрекъснато поставя въпроси, но разговорният език няма функцията само да изобрази индивидуалния човек в условията на жестоко и преломно време, а и да ни даде възможност да чуем различните гласове на човека и самото време:


И аз крещях години –

цяла вечност...

Долавях, че и другите крещят...

(„Завод”)


Цялата поезия на Вапцаров е вик на протест, несъгласие, отхвърляне, отричане на каквото и да било право върху Човека, присвоено от Властта. Несправедлива и безчовечна е онази власт, която продава националните интереси и която се страхува от възразяващата срещу това личност, смята поетът. В такъв план ярката антифашистка ангажираност и дейност на Вапцаров не е само поетичен порив на кристално чиста и нравствено извисена личност, а и житейска позиция на човек, който поставя националните и духовните ценности над всичко, който не може да си позволи компромис със собствената си съвест и съвестта на епохата.

Вапцаров притежава болезнено изострено чувство за историчност. Той разговаря непрекъснато с историята, полемизира с нейната студена фактологичност. Понякога я одухотворява като човешко същество, друг път не крие горчивината си от нейното бездушие:


Какво ще ни дадеш, Историйо,

от пожълтелите си страници? –

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,


ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало.

И под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.


Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.


Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно.

И няма никой да разказва

за простата човешка драма.

(„История”)


През изминалите десетилетия от неговата трагична гибел Вапцаров е оценяван не само от историята, а и от ярки и значими световни поети. Достатъчно е да споменем Салваторе Куазимодо, Арис Диктеос, Янис Рицос, Марио де Микели, Жан Канапа и т.н. Ето какво споделя Арис Диктеос:

„...Вапцаров се роди от своята смърт. Удивени, непосредствено след войната, съотечествениците му откриват пред себе си „едно почти неизвестно до този момент поетическо чудо”. И ако и да не се касае точно за чудо, то се касае за едно изключително явление в международната пролетарска или просто социална поезия. Аз поне не познавам друга поезия, която да излъчва такава силна топлота, човечност, близост и честност, поезия, която да е толкова убедителна в изискванията си за хуманна справедливост и мир, каквато е поезията на Вапцаров. И колко вяра в човека и в неговото бъдеще, колко копнеж за живот изразява и предава тази поезия, така проста, скромна и непосредствена като слово поезия, която не приема красивите думи и натруфеността.”

Споменатите световноизвестни поети съзират в живота и творчеството на Вапцаров не само подвига на саможертвата, а и блестящия талант на истински говорител на времето, на художник, който рисува неподправената драма на своето поколение, изгоряло в жестока война с фашистката чума.

Като говорим за Саможертвата, трябва да подчертаем мистичната последователност, с която всички най-значителни български поети вграждат и своя живот, и своето творчество в духовния храм на българската национална съдба. Това като че ли е най-ярката характерологична особеност на българската поезия – безкористно всеотдаденият на националните тревоги, въжделения, борби, възторзи и покруси поет да вгради своята индивидуална духовна вселена във вселената на националния дух. В такъв план и Вапцаров е един от посветените в българската поезия, една от личностите, избрани от Провидението да носят и осмислят националната кармична натовареност.

Никола Вапцаров изпреварва с половин век своите съвременници в разгръщането на редица нови идеи в българската поезия. Точно като Ботев, Яворов и Гео Милев и той гледа десетилетия напред. Неговата поезия е толкова богата и наситена с внушения, че всяко следващо българско поколение ще преоткрива нови ценностни послания, които ще му помогнат да разбере себе си и да осмисли бъдещия си живот. В такъв смисъл Вапцаров е от фалангата на онези български поети, които са не само могъщи творци, а и нравствени показатели за българското общество. И саможертвата на Вапцаров не е жест към една политическа партия, както днес фасулковците (използваме израза на Пенчо Славейков) се опитват да ни убедят. Тази саможертва е водена от неунищожимата социална идея. А срещу социалната идея, срещу вярата в нея, както самият Вапцаров казва:


и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

(„Вяра”)


Вапцаров е едновременно средоточие на поетическите послания на големите духовни водачи на България (Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Гео Милев, Христо Смирненски) и начинател на нови тенденции, нова чувствителност, нови идеи в българската литература.

Писателят Константин Константинов проницателно посочва, че Вапцаров е ярко оригинален поет и личност: „Продължител по идейна линия на Смирненски, той няма нищо общо с него нито по натюрел, нито в изразни средства и далече го надхвърля в емоционално въздействие. Очистен от остатъците на символизма, той излиза непосредствено от земята, неукрасен с никакъв поетичен грим и в същото време преливащ от романтизма на едно ново време. Така той е най-последното и най-убедително преображение на социален поет в нашата литература. Страстно влюбен в живота, в човека и в земните неща, той е винаги задъхан, устремен напред и нагоре, цялостен и комплициран, без да бъде раздвоен, чист под саждите и трепетно чувствителен в грубата черупка на неудържим борец. Тъкмо тук е значителността и заразяващото въздействие на неговата поезия. Огнената сплав от идеи и чувства в стиховете на Вапцаров няма разсъдъчност. Неговите „добри намерения” – то е същината му, то е пламъкът, който го обсебва през краткия му живот на земята. Рядко у български поет творческата искреност, лишена от всякакъв егоцентризъм, е намирала по-пряк художествен израз. И още – това радостно чувство на общност с хората и това вродено благородство, и тая бликаща топлота и доверие.”


Отново в традициите на великата българска литература Вапцаров е със своя народ и в живота, и в смъртта. Този голям поетичен талант, разстрелян на Христова възраст от страхливото бездарие на властта, и с живота, и със смъртта си доказва, че е апотеоз на свободната личност. Собствената му съдба е своеобразна метафора на Освобождението на човешкия дух от оковите на мерзката тленност, апотеоз на извисената хармонична душа над низките филистерски страсти на грубата материалност, апотеоз на истинското посвещение на Отечеството, което се противопоставя на продаването на националните интереси. В такъв план поетът на безстрашната вяра Вапцаров, се превръща все повече в поет на бъдещето.


ПЕСЕН

Във гората - враг стаен.

Във гората мрак и изстрел.

Той лежи, лежи ранен

и през тъпа болка мисли:


"Право стреля. Ще умра -

във гърдите ме улучи.

Свърна в гъстата гора

и избяга като куче.


Старата не ще изтрай.

Либето... ще ме прежали.

Ще прежали, то се знай,

но другарите - едва ли.


Тя смъртта ми, е добра.

И не жаля свойта младост,

ала исках да умра

някога на барикада...


Мислех, с песен... но беда -

право стреля и улучи.

Ех, да имаше вода,

а то в сух валог се случи...


Поолекна ми... така...

може би ще оживея?...

Някъде шуми река

и вода, вода се лее...


Някъде картечен лай...

Песни... нещо ме удари...

Дай вода! Вода ми дай!

Падам... дръжте се, другари!..."


Във гората - враг стаен.

Във гората - мрак и изстрел.

Той сега е вцепенен

и не чувства, и не мисли.


***

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...

толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!


Разстрел, и след разстрела - червей.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

14ч. - 23.07.1942 г.