ДЯДО ЙОЦО ЧЕТЕ

Иван ЕСЕНСКИ 2019 - Брой 51 (17 декември 2019)
Печат

1.

След като свободният пазар му отвори очите, пощя му се на дядо Йоцо да се научи на четмо и писмо, та по-скоро да разбере и усвои тоя шарен свят. И като си купи диплома, и като походи отделно три-четири години на частни уроци – научи се.  И се зачете, и като не проумя остарелия език на автора си, който употребяваше много повече от хилядата думи, на които го бяха научили, възропта честната му душа.

– Бе на къф остарял език е написано това, къф е тоя Русиян? Ми тоя чорбаджия (шеф, бизнесмен // олигарх, капо ди тути капи – курсивът и преводът тук и нататък мои) Марко? Ми кво е това въстание (незаконен бунт срещу законно съжителстващата с местното бълг. население  османска власт), дето е подлъгало народа, та за резил (срам, излагация, кашмер) е станал? Нищо не схващам.

И дотърчаха услужливи хранени люде, и преведоха, и му дадоха. И прочете превода дядо Йоцо и с насълзени очи прошепна:

– Значи имаме си и наши преводачи вече?!

2.

На химически език са лакмусови хартийки – топят ги периодично в обществената нервна система, за да проверят докъде е стигнало българското примиренчество, макар да е знайно, че сме световни шампиони по преклонена главица.

На ловджийски език са мюрета – примамка, която вдъхновява програмните джелати в Министерството на разграмотяването и научното  невежество (МРНН) да затрият поредния български класик и да курдисат в букварите някоя джендърско-хомосексуална пача. При постоянната липса на пари за всичко полезно, тия заменки се обезпечават аламинутно с помагала, наръчници, курсове, конференции... И  – разбира се – с „едни пари“, които „наши хора“ усвояват като четат абракадабри и показват мултимедийни нелепости пред привиканите за целта учителски тела. На закътани места – предимно в курортни центрове и областни градове. Технологията на безумието е отработена до съвършенство, резултатите са смайващи – лавинно растяща неграмотност, безхаберие, отсъствие на интерес към знанието сред учениците… Същите резултати се виждат и в преписките, които хвърчат от кабинет в кабинет на това министерство, както и в циркулярните писма, оборотната документация и инструкциите, които спускат „надолу“ по регионалните си подразделения и училищата.

Вместо изложение:

Ще изтърпят канонадата на омерзението, псувните и негодуванието. Ще си приберат дребните жълти сребърници и ще потънат в небитието, за да отстъпят място на следващите.

Нямат свършване чудесата с българите – по традиция апокрифни, само тук-таме лъсне някое, предназначено за обществена близалка.

Насреща ни е такова едно чутовно дело, което ни сюрпризира (изненадва // шашва, хвърля в киреча) с уникалната възможност да четем превод на български от български. Досега си имахме „преводи-препевания“ от български на западно българско (скопско-велешко) наречие, както и феноменът божаница (по-правилно безбожница) – латинизиран бъркоч на все тоя роман „Под игото“, добил известност като „шльокавица“. Колебая се обаче дали това малоумно ръкоделие е „превод“ или проста транскрипция. Обърквам се вече.

Гръмкият етикет „превод“ е лепнат върху поредната нашенска дивотия – някоя си там взела, та „превела“ непознатите ней думи (около 6000 били, казва) в същия многострадален национален  епос.


От този рекорд по безполезност научаваме например, че непознатата дума „изворче“ означавала на днешен български език „чешма“. И прочие „преводи“.

Разбира се, това издевателство не е нито случайно, нито епизодично. Продължава варварството за ликвидиране на високата словесност и премахването от учебните програми на авторите, сътворили нашата народностна, светла, непримирима към несправедливостите и злото  отечествена литература. С нечистите ръце на овластените кириакстефчовци три десетилетия се изкоренява и затъпква с административна сол Словото, що с благост и яснота сочи на парализираното от дискурси, среднополови родове и терминологични качамаци българско дете:

„Нашето А-Бе, Райно!“

Затова ударът е отправен в могъщите темели, положени от нашата класика – разрушат ли се те, ще се срине градежа, който крепи духа на българщината и възпитава младостта в родолюбие, доброта и национално достойнство – все неща, отсъстващи в натрапените списъци с кухи и вредни „европейски ценности“. Няма невинни посегателства, както няма невинни убийства.

Тоя „превод“ е не само опит да се обезличи Вазов и да се кастрира остротата и обективността на авторовия почерк. Задачата на отродителите е чрез  преиначаване смисъла и посланията на романа същото да постигне трагичната и величава епоха, в която народът ни повежда саможертвена борба за свобода. Така по изпитаната рецепта „Как се сварява жаба“ за  „свобода“ може да се представи узаконеното неравенство, етническата аморфност, колониалната подчиненост и перманентната обществена апатия. Ето защо следвайки технологията на подмяната, неотстъпно и настървено се заличава всичко, което е в състояние да създаде самостоятелни индивиди, независими личности и мислещи човеци. В обращение се въвежда двуизмерната естетика на комикса и културата на мола с нейните точки за бързо хранене и диктуван жизнен стандарт. Те от своя страна с инструменти от рода на дискутирания „превод“ превръщат общността в потребителски планктон – в онова, което анатемосания от съвременните амбулантни философи Енгелс нарича „анонимно гориво на историята“.

Доколкото се появяват спорадични реакции на такива коварни   дразнители, те също са част от експеримента: по силата и честотата им се отчитат потенциалните възможности на обществения организъм да се съпротивлява срещу агресията. Съответно – да се преодолее неговата имунна система и бъде моделиран и манипулиран чрез външна намеса.

Арсеналът на тъмната сила не е за подценяване – красноречив е фактът, че за тридесет години въпреки планините от пропагандни клишета за тържеството на демокрацията у нас, решително беше провалян всеки опит за народовластие, за национален референдум по жизненоважни въпроси и дори мажоритарната изборна система, което би внесло известен порядък и морален минимум поне на управленско равнище. Повечето публични дискусии по тези проблеми умело се свеждат до размиване и обезсилване на началната енергия, която се разпилява в множество несъществени конфронтации на мнения и идеи. От една страна шумно се блъфира със следствията, докато истинските причини тихомълком се извеждат извън опасните зони на общественото недоволство.

Стойностната българска литература е на прицел, защото е особено явление – костна, нервна и мускулна система на нашата история. Начертаното от Светите седмочисленици книжовно начало предопределя българската вяра и държавност, обществения идеал и нравствен катехизис, етичните и естетически норми на възпитание и живот. Нашите книжовници са национални герои – водачи на народа си през вековете; книжовността е, която възкачва духа на най-високия пиедестал. Тя е и първият синоним на националната ни идентичност. Тя е комай и единствената надежда на истината, единственото упование на човека в това безкнижно настояще – противоотрова на  глобализиращата самота и разединение.

Само за трийсет години – и вече трайно вегетираме в мазето на общия европейски дом; в земята ни върлува безнаказано неолибералният башибозук; нацията ни мре неудържимо; досегашната интелигенция мълчи, а новата реколта е дипломирана в стерилизиращия програмен инкубатор на МРНН и е отчайващо неграмотна, аполитична и евросебична…

На кого оставяш България, Господи?

На вас ли, чието име е легион?!


Следващ увод:

Преди сто години след подписването на позорния Ньойски диктат тълпи  разплакани българи наколеничили пред дома на Патриарха. Вазов излязъл на балкона, обгърнал с поглед паството, чиито сърца и души е вдъхновявал, милвал, утешавал и напътствал – коленичил тежко и заридал с народа си.

Под вашите балкони никой никога няма да заплаче.