МНОГО МИНА, МЪНИЧКО ОСТАНА

Минчо МИНЧЕВ
Печат

Уважаеми читатели на

в. „Нова Зора“,

Драги приятели,

Отива  си една трудна и тежка година за България. Някои я въздигат в ранг на успешна, утвърждават я дори като стабилна и едва ли не като обещаваща благоденствие. То не било ръст в икономиката, стабилност в НАТО и ЕС, инвестиции... Нищо че мизерните милиони, доколкото се инвестират в икономиката ни, се представят за милиарди! Грешката обаче е обратна. Милиардите отидоха другаде и другаде откриха хиляди работни места. Но някой иска непременно да укроти ускорения пулс на яростта, на отчаянието и тревогата на народа ни. Иска да го залъже с успехи, да го замае със цифри, обещаващи благоденствие. Напразно. Фактите са упорито нещо.

100 години след съкрушаващия саблен удар на Ньойския диктат Отечеството ни умира не от куршумени рани или прободенo от неприятелски щик. Умира от вероломност, от грабеж и разруха, причинени от бастардите на една политика, съединила чуждите стремления за геноцидното ни изтребление, с безхаберието и алчността на доморасли бандюги – експроприатори на многолетния труд на цял един народ.

Каква е тази политика, която обуславя изчезването ни от тази земя? Това е антинародна политика, защото всеки час България намалява с 15 човека от държавотворния етнос, който е дал името й, просъществувало повече от 13 века.

Как се нарича политика, след която за 30 години са се изпарили цели 21% от населението на държавата ни? 1 930 000* българи са се преселили в „по-добрия свят“. Тази политика има само едно име, един етикет и на него е написано ГЕНОЦИД НА СОБСТВЕНИЯ НАРОД! Други почти 2 милиона са зад граница и работят за „растящият ни брутен вътрешен продукт“. Има ли отговорни за това престъпление? Има. И нито Бог ще ги забрави, нито историята, нито Иван Гешев дори! Но най-малко от всички – народът! Заради умиращите села, заради опустелите домове с избити стъкла на прозорците като ослепени от болка и мъка войници на вечната майка България.

Застигна ни мор и неволя, и времена по-тежки от чумавите – нерадостните гурбетчийски времена, по-тъжни от които за българина са само неговите покъртителни песни за чедото „с чужди хора, чужди хляб делило“. Но както е написал в края на своята песен преди повече от 100 години поетът Ран Босилек: „Много мина, мъничко остана!“ Така че оптимизъм все пак има. Търпението свършва.

Гледайте, драги приятели, с вяра в Бога и с надежда настъпващата 2020 година. Нито една мъка не е до века. А България ще пребъде! Зора е!

Въпреки раните.

Въпреки намеренията да ни изпарят - няма да го бъде!

България е жива. И ще бъде жива докато има синове, които да казват истината, да се борят за правдата и ако трябва – да държат и сабя в ръка!

 

*(Данните са от доклада на ЦРУ за 2018 г., публикувани през март т.г.)

 

Минчо МИНЧЕВ,

главен редактор