ЗА НЕГО, ЖИВОТА

Янко ДИМОВ 2019 - Брой 52 (31 декември 2019)
Печат

Часовникът е спрял.

Дванадесет без пет.

Вън агрегат с хобот канала смуче.

Старица рови в кофите за смет,

и чака своя ред бездомно куче.

 

Защо си спомних сред пейзажа нищ

за теб, огнярю,

конспираторе,

поете?

Дали защото искаше да ни спасиш –

нас – бъдещите хора – от несрети,

защото за живота с главно Ж

живота си погуби,

а след теб веднага

мечтата ти превърнаха в лъжа,

а вярата – във вярност за облаги;

защото и сега, и днес,

животът пак за гърлото държи ни

и пак не знаем точния адрес

на благоденствието, търсено с години.

Земята, по която стъпвам аз сега,

е моя, но разграбена, обезверена.

Как се срина?

По-рано обвинявахме врага.

Кой е виновен днес?

Въпрос в пустиня.

Как да извикам посред тоя крах

„Не бойте се, деца“ – нали ще е измама,

защото се боим, боим се зарад тях

и зарад себе си.

Това е нашата бездарна драма.

 

Но ти не вземай тези думи за

ненавист към живота ни, поете,

не ме осъждай лесно.

В моята сълза

и твоя болка за човека

още свети.

 

1999 г.