ФАШИЗМЪТ – СПАСИТЕЛЯТ НА КАПИТАЛА

Панко АНЧЕВ
Печат

Продължение от брой 4

 

В търсене на оръжието

 

Изобщо състоянието на системата е обезпокояващо и тя е принудена да решава проблема за своето оцеляване.

За решаването на този проблем системата подлага под напрежение целия си ресурс, който има, за да поддържа реда и потиска съмненията, недоволствата, протестите и демобилизира и деморализира политическите субекти в обществото и държавата, чиято дейност е подчинена на борбата срещу системата.

Неолиберализмът е един от най-надеждните и успешно приложени механизми за притъпяване на конфликтите и недоволствата. Той дори сполучи да изведе самия пролетариат от „съзнанието в себе си“ и „съзнанието за себе си“, благодарение на които той бе поел своята историческа роля и отговорност да извърши социалистическа революция и да смени системата. Неолиберализмът му внуши чрез левите политически субекти, че не съществува като класа в предишния си вид, защото се е преобразил в собственик на средствата за производство. Неолиберализмът успя да убеди всички, че вече не са необходими идеологиите и, че противоречията в обществото не са класови и съсловни. Самият пролетариат, по внушение на неолиберализма, обруга комунизма и го представи като зловеща теория и практика, водеща народите до икономическа и политическа безизходица. На тази лъжа се хванаха левите партии и интелектуалци и те охотно се отказаха от идеологията на марксизма и приеха социалдемокрацията като своя политическа философия и практика.

Но обективните реалности са по-силни от пропогандните лъжи и внушения: конфликтите, съмненията и отрицанията, водещи до протести, бунтове и международен тероризъм не престанаха. Дори се изостриха.

Тогава на помощ дойде онова, което още в зората на ХХ век капиталът вече бе открил своето най-надеждно и безотказно оръжие.

Това оръжие е фашизмът.

Ала фашизмът е взривяване на капитализма отвътре, за да превърне отломъците му в империализъм. Преди това той свали маската и красивите му одежди, промени начина му на говорене и поведение и показа колко уродлива е системата и, колко жестоки заблуди е внушавала на човечеството с обещанията за демокрация, всеобщо избирателно право, равни права, свобода, братство и солидарност, висока култура, всеобщо образование.

Фашизмът използва предпоставките, които неолиберализмът му създаде, като постепенно, но достатъчно бързо, особено от началото на сегашния век, всичко, което буржоазната епоха бе създала и утвърдила като ценности, бе напълно дискредитирано и в голямата си част премахнато. Духовният живот се профанира, а образованието снижи критериите си и въведе такива учебни стандарти, които позволиха да се върне неграмотността, а знанията да се получават едва в минимална степен. Това е видно не само в България, а и в уж високообразованите и културни нации и държави от Западна Европа. За сметка на това шества масовата култура, разюзданият език, пошлостта, порнографията, липса на нравствени идеали, обезвереността у млади и стари. Да не говорим колко се влоши здравеопазването навсякъде по света. Битовата престъпност придоби огромен мащаб и вече никого не тревожи и изненадва. Да не говорим за тероризма и другите видове престъпност. С тези „крепежни елементи“ се сглобява и утвърждава истинската тоталитарна държава с монопол върху цялата икономическа, политическа и духовна дейност.

В началото на ХХ век, когато назряваха империалистичните войни, в това число и световната, за преразпределение на света, системата бе изненадана от успешната руска революция и създаването на първата социалистическа държава, капиталът бе принуден да намери екстремни решения и средства, за да спре ускорения процес и върне обратно изпуснатия от бутилката зъл дух.

Това екстремно средство бе фашизмът!

Фашизмът е законороденото дете от брака на буржоазната демокрация с капитала, преди всичко финансовия, заченото и появило се на бял свят в нейните зрели години, когато напълно се оголват недостатъците на системата и капиталът трудно успява да установи своето пълно и окончателно световно господство. От една страна демокрацията го възпира и се мъчи да го обезсърчи, обещавайки на масите да ги доведе най-сетне до реалната власт. Но от другата страна масите, кой знае защо, вярват повече на фашизма. Може би защото в него има енергия и обещанията му изглеждат лесно и бързо изпълними. И те реално се доближават до нея и дори влизат в нейните коридори и заемат постове, каквито никога преди не са можели и да мечтаят. Фашистката власт създава впечатление, че е „слязла“ при масите, отворила им е вратите за себе си, прави ги нейните изпълнители. Но при условие, че се разправят с тези, които са против демокрацията и властта на капитала. Тя не им го казва по този начин, но ги подтиква с различни лозунги да се насочат към „опасните елементи“ и „враговете“ на нацията и държавата и да ги накажат сурово, но справедливо.

Буржоазията наложи фашизма като държавна власт в Италия и Германия, за да организира чрез тези две държави наказателната операцията срещу руската революция и родения от нея Съветски съюз. Но и за да „дисциплинира“ вътрешната опозиция в европейските държави, охлаждайки амбициите на комунистическите движения в тях за революционните действия и възпроизвеждане из цяла Европа на руската революция.

Тази схема за проникване и утвърждаване на идеологията на фашизма и установяването на фашистка диктатура е валидна и за България след Първата световна война.

В България схемата е наложена, както за да се обезсилят революционните настроения, но и за да се потушат противоречията вътре в буржоазията и нейните политически партии в борбите им власт. И така да се даде ново начало на капиталистическата система след пораженията в Междусъюзническата и Първата световна война и последиците от Ньойския мирен договор. На фашизма е възложена и ролята да притъпи борбата за власт в господстващата класа и да създаде политически условия за рязко обновление на икономиката и  поемане на нов геополитически курс, подчинен на идеята за ревизия на Ньойския договор и положително разрешаване на т.нар. „български въпрос“ чрез окончателното съединение на изгубените български територии. Тази идея се оказва животворна за системата. С нея се преодолява покрусата след двете национални катастрофи.

Насилствено извършената радикалната смяна на посоката на икономическото и социално-политическото развитие „надясно“ през юни 1923 г., първоначално даде тласък напред, но после държавата и нейната политическа система започна да изпитва затруднения. И пред България отново изникна

въпросът за пътя, по който да се върви.

Новите икономически и геопополитически условия изискваха от по-малките държави категорични решения, за да се определят с кого да бъдат в предстоящото преначертаване на картата на Европа и света.

Такива решения не могат да се взимат с обществени дискусии, в които никой никого не чува, защото не иска да го чуе. Необходима е друга власт, която да може да налага волята си в управлението на обществото и държавата. Тази власт очевидно няма да дойде в съревнование между политическите партии, а чрез държавен преврат в името на „националното спасение“. Общото съгласие се налага еднолично или от тесен кръг политически водачи, а не „демократично“. Фашизмът предлага именно такъв ефикасен начин. И той е много прост: премахване на партиите, въвеждане на тоталитарно управление, суспендиране на Конституцията и избор на нов парламент не от политическите субекти, а от професионалните съсловия, укрепване властта на монарха, налагане на една-единствена идеология за цялото общество и преследване на несъгласните.

Опитомяване на „резервния играч“

С такава цел бе извършен превратът на 19 май 1934 г. Идеята му по-късно бе продължена и развита от следващите правителства със съдействието, задкулисното съучастие и политическите манипулации на монарха.

 

Следва