ЗА НАРОДНИЯ СЪД

Проф. д-р Бончо АСЕНОВ 2020 - Брой 9 (3 март 2020)
Печат

Напоследък отново се вдигна шум по повод 75-годишнината от изпълнението на първите присъди на Народния съд. Преклонение пред паметника на „жертвите на комунизма”, начело с председателката на Народното събрание Цвета Караянчева, писания по вестниците, предавания по  националната телевизия, в които дежурни антикомунисти се надпреварваха да хулят Народния съд, обявявайки го за нелегитимен.

А историята е казала истината за Народния съд. Да припомним:

Народният съд е създаден съгласно международните договорености на великите сили по време и след Втората световна война. Подобни съдилища са създадени във всички страни, участвали във войната. Специално в България неговото създаване става на основата на договора за примирие, сключен между съюзниците (Англия, САЩ и Съветския съюз) и България в Москва на 28 октомври 1944 г. по изричното настояване на американската делегация. Предложението е да бъдат задържани и съдени виновните за въвличането на България в Тристранния пакт и тези, които са участвали в преследването на антифашистките сили в България. Московското споразумение предвиди и създаването на Съюзническа контролна комисия, която да следи за изпълнението му. Самото предложение за създаването на Народния съд е направено обаче още на 30 септември 1944г. от Никола Петков на първото заседание на правителството на Отечествения фронт. Тогава се приема “Наредба - закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея”. Факт е, че действията на Народния съд са наблюдавани внимателно от Съюзническата контролна комисия и тя няма възражения по отношение на неговата дейност. А също, че Народният съд се осъществява от законното правителство на Отечествения фронт, с което държавите от  Антихитлеристката коалиция сключват въпросното примирие на 28 октомври 1944 г., и с което те водят преговори и сключват Парижкия мирен договор, подписан на 10 февруари 1947 г. Създаването му е потвърдено от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 г. в Лондон и от декларация на Общото събрание на ООН от 11 декември 1946 г., както и от Женевската конвенция от 1949 г. в защита на жертвите от Втората световна война.

Наистина, в сравнение с останалите европейски страни, броят на осъдените на смърт в България е твърде голям, макар че има страни, в които техният брой е много по-голям. Но да не забравяме, че България от Деветоюнския преврат през 1923 г. е фактически в гражданска война. Да припомня, че Септемврийските бунтове /или въстание/ срещу незаконно дошлото чрез преврат правителство са потушени с излишна жестокост, като са избити без съд и присъда между 2200-2500 участници в тях, арестувани са и изтезавани около 15 000 души, 3087 са съдени, като 221 са осъдени на различни години затвор. Или че в антифашистката съпротива 1941-1944 г. са избити 9140 партизани и 20 070 ятаци и укриватели. Много често се твърди, че тези данни са преувеличени от комунистическата власт. По официални данни на полицията обаче, от 1941 до юни 1944 г. са раздадени 63 млн. лева за 4663 убити партизани. Така че тази суровост е ответна реакция и следствие на близкото минало. Израз на нея е не само Народният съд, а и фактът, че веднага след 9 септември 1944 г. са убити без съд и присъда хиляди участници в избиванията и издевателствата над партизаните и техните помагачи.

Факт е също, че и след Народния съд е имало смъртни присъди, изпращания в затвори и концлагери. Но да припомним, че е имало и горянско движение от 1944 до 1954 г.; терористични организации, диверсионни и саботажни групи;  опозиция, която с подкрепата на външни сили се опитва да свали властта. В крайна сметка България живее в условията на Студената война като по волята на великите сили е прикрепена към социалистическата система. Може да се каже, че гражданската война в страната завършва едва през 1956-1958 г.; когато са пуснати на свобода хиляди дейци на бившите опозиционни партии; когато петдесет и трима бивши дейци от национален мащаб на земеделското движение и други 1782 негови членове подписват декларации, че повече няма да се занимават с антинародна дейност; когато фактически е сложен край на организираната съпротива срещу комунистическия режим.

Същите тези сили, които се опитват да фалшифицират историята  твърдят, че Народният съд и последващите репресивни мерки към опозицията представлявали геноцид по отношение на българския народ. Да не обясняваме, че геноцидът е престъпление, при което физически се унищожават групи население по национални, расови и религиозни причини и, че това няма нищо общо с Народния съд.

И това сравнение използвано многократно, че на Народния съд са произнесени неимоверно много смъртни присъди – от 11 122 подсъдими са осъдени на смърт 2730 души, докато в процеса в Нюрнберг са произнесени само 12 смъртни присъди. Сравнението с Нюрнбергския процес е тенденциозно и некоректно. На този процес от международен съд са съдени 24 висши ръководители на Германия, като 12 от тях са осъдени на смърт, 3 са оправдани и останалите са осъдени на различни години затвор. Тази игра с процентите е заблуждаваща. Според нея излиза, че  50 на сто от съдените на Нюрнбергския процес са осъдени на смърт, а в България само 25 на сто. В Германия и Франция обаче, са осъдени хиляди нацисти и колаборационисти, заради извършените от тях престъпления.

Тези хора твърдят, че Богдан Филов и неговите съратници са съдени като фашисти, а те не са били такива, те не са споделяли фашистката идеология. Няма да споря с тях, но тогава в България, както и в останалите европейски страни, тези висши ръководители са осъдени заради това, че въвлякоха България в агресивната политика на Германия, че допуснаха да бъдат избивани без съд и присъди участниците в антифашистката съпротива и доведоха страната до Трета национална катастрофа, от която се измъкваме благодарение на подкрепата на Съветския съюз, нещо, което днес несправедливо се отрича.

Преди две години тогавашния зам.-председател на Народното събрание Валери Жаблянов, депутат от БСП,  каза: „Народният съд е едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие”. И тогава скочиха от ГЕРБ и го свалиха от неговия пост заради това му мнение.  Тази позиция на ГЕРБ тогава, а и сега е до болка позната. По същият начин и след 9 септември 1944 г. се очерняше всичко, свързано с буржоазна България, изхождайки от позициите на комунистическата партия. Сега ГЕРБ се опитва да преиначи историята, за да очерни всичко, свързано със социалистическа България. И кому е нужно това? Със сигурност не на бъдещето на България.

Отделен е въпросът, че не трябва да бъде политизирана историята. Отклоняване на общественото мнение от проблемите на настоящето е изпитан политически похват – заблуждаващ и временен. Пропагандните акции, всяка година около 1 февруари,  не допринасят за решаването на нито един проблем, който стои пред обществото и само задълбочава разделението на нацията и унищожава националната енергия. Повече от всичко днес България има необходимост от съгласие, а не от инфектиране на и без това трудно зарастващите рани от гражданската война.