ЗАЩО ДНЕС ПОВЕЧЕ ОТ ВСЯКОГА ТРЯБВА ДА ПРАЗНУВАМЕ 3 МАРТ

Ирина ЯКИМОВА 2020 - Брой 10 (10 март 2020)
Печат

Навремето, когато още “падането на България под турско робство” се изучаваше в учебниците именно с тази си терминология, когато четяхме Григорий Цамблак (ученик на Патриарх Евтимий, свидетел на завладяването на Търновското царство през XIV век – б.а.) в оригинал и анализирахме романа “Антихрист” на Емилиян Станев, си виках: “Ние днес въобще не осъзнаваме какво е преживял някога тоя народ! Добре че в днешното време поне няма кой да дойде да ни завладее!”

Това беше през 90-те и тогава идея си нямах, че мислите ми могат да се окажат пророчески…

Днес, през 20-та година от ХХI век, след 10-годишно членство в ЕС и още по-дълго в НАТО, акцентът на общественото внимание вече не е толкова комунизмът – за него някак си ни писна да слушаме; не е Студената война, която уж свърши; акцентът не е дори самото еврочленство, което само допреди няколко години се възприемаше като най-великото достижение на модерната ни епоха! Акцентът е... опасността от ислямска агресия срещу уж защитената ни от НАТО и ЕС, все още уж българска държавна територия! А през това време какво правим ние, българите? Чудим се трябва ли или не да празнуваме 3 март!

Парадоксалността на този явно изначален въпрос на модерната българска национална идентичност е особено ярка в контекста на новия „цивилизационен избор“, пред който ни изправя наскоро обявената неосманска доктрина на турският президент Реджеп Ердоган. Предвид определените от него и съвсем конкретно измерими „душевните граници“ на бъдещата му Нова Османска империя, е време най-после да се замислим наистина сериозно какво означава за нас датата 3 март и защо днес повече от всякога трябва да я празнуваме и да пазим внимателно от съвременно фалшифициране историческата памет за нея.

Между другото, правилната дата е 19 февруари – по стар стил, т.е. по Юлианския календар. Защото, именно в средата на мразовития месец февурари на 1878 г., е подписан т.нар. „предварителен“ Санстефански мирен договор. Подписан е след невероятния дори и от днешна гледна точка зимен поход, който армията на Руската империя (съставена от етнически руснаци, украинци, поляци, румънци, молдовци и финландци – б.а.) с нечовешки усилия успява да осъществи през 3-метровите преспи на Стара планина. За да излезе в полята на Горнотракийската низина и да настъпи към Одрин и подстъпите на Истанбул/Цариград под носа на изненаданото османско правителство и яростно подкрепящите го западни велики сили (разбирайте, основно, днешните Великобритания и Германия – б.а.). Сега ще се намерят някои, които ще се хванат за тая коварна думичка „предварителен“. Което значи „неокончателен“ и, следователно, подлежащ на ревизия на Берлинския конгрес. Ами, факт. Факт е обаче и друго – точно Санстефанският договор е юридическият акт, който възстановява българската държава на Балканския полуостров, несъществувала почти половин хилядолетие (500 г.). Правната сила на Сан-Стефанския договор именно като държавно-творчески юридически акт е потвърдена от всички европейски представители на същия този Берлински конгрес.

Така, благодарение на руското оръжие, на руската смелост и жертвоготовност (не, това не са просто изтъркани клишета!), подкрепена със сериозен принос и от българска страна и то не само в лицето на българското опълчение, българите получават нов шанс да възстановят своята държава на Балканите - за първи път след османското нашествие от края на ХІХ век. „Окупация“, твърдят някои. Или „освобождение“… Или извоювана на висока цена и със съвместните усилия на няколко обединени народа (тук вече можем да включим освен руснаците и украинците, и румънците, и финландците, и другите) „свобода“…


И пак стигаме до фундаменталния третомартенски въпрос: какво е било наистина и толкова ли ни е било лошо преди това?

Едно време учехме, че е било “робство”. Обаче още тогава големите учени го наричаха “османска власт” - не “турска”, защото в Османската империя е имало много повече други етнически групи, обединени под знамето на исляма, отколкото са били като средностатистическо число истинските етнически турци. Днес, верни на историческата обективност и най-вече на една много хлъзгава политкоректност, казваме, че е било “османско присъствие”. Сам по себе си този термин всъщност е исторически оксиморон, защото понятието “присъствие” предполага пред него да стои определение за чуждо такова - турско, ислямско, примерно. “Османско присъствие” е некоректен фактологичен, юридически и политически израз, защото по онова време тук, на Балканите, ние всички сме “османци”, понеже всички сме поданици на Османската империя.

Но да се върнем по същество. От какво ни осовобождават руснаците, окупирайки османски територии през 1878 г.? От нещо, което по-голямата част от тогавашните българи възприемят като гнет, потисничество, нарушавяне на човешките им права. Не го възприемат така само онези българи, които са свързани по някакъв начин с местната османска администрация, имат някакви политически или икономически интереси от сътрудничеството си с османския чиновнически и държавен елит - чиито представители доста често не са били с “турски” етнически произход, впрочем. Иначе, в дъражавните закони на самата Османска империя българите са определени като “рая” - в буквален превод “стадо”, в смисъл: поданици, чийто държавен и социален статут е приравнен с този на животните, те стоят дори по-долу от “робите” в класическия робавладелски обществен строй.

За мнозинството българи по онова време зависимостта от османската империя е именно това - робски статут, битие на хора без права, третирани като животни, защото не изповядват основната религия на държавата - исляма. Но понеже ние искаме да сме наистина исторически обективни, е редно тук да кажем следното: за 500 години османскато господство над българските земи не е веднъж установено и непроменящо се статукво, а търпящ трансформации и развитие процес. Ако разглеждаме началния период, обхващащ времето от края ХІV до към втората половина на ХV век, то това е епохата на османското (ислямското) завладяване на България и Балканите. Тогава все още има остатъци от средновековната българска държавност, живи преки наследници на последните царе, местни владетели със запазено българско държавническо самосъзнание, които организират спорадични опити за коалиции и съпротива. После, за един условен период от около две столетия, идва епохата на “присъствието” - в смисъл, на вече установената и утвърдена, силна османска власт, когато империята вече е наистина балканска империя и работи по своите нови имперски закони. В този период съпротива почти няма, защото е невъзможна. Споменът за загиналото следновековно българско царство вече е избледнял, сменили са се няколко поколения, българска аристокрация отдавна няма - болярите или са избити, или са емигрирали на Запад към унгарските земи и на Изток към руските, или са се интегрирали в административно-политическата система на империята, приемайки властта на султана и ислямската религия. Населението също, през този период, не разсъждава върху своя статут. Фразата е именно “не разсъждава”. Няма лидери, които да му подскажат такива мисли и идеи. Българите тогава живеят по инерцията на мълчаливото отричане на османските държавни закони, но привидното съгласие с тях, на капсулирането в затворени малки общности и търсенето на опора в християнския Бог, при сведен до минимум контакт с чуждите господари. Робството - като преобладаващо, болезнено осъзнато масово усещане сред населението, идва доста по-късно - чак в началото на ХІХ век, когато империята навлиза в период на тежка политическа и икономическа криза, която за кратко я оставя без централно управление и освобождава големи военизиряни тълпи, които опустошават огромни територии на предимно на юг от Стара планина. Това е т.нар. “кърджалийско време”. Разрухата и безнаказаните безчинства, обхванали империята тогава, карат “раята” буквално да “вземе нещата в свои ръце”. За първи път от няколко века българите започват да градят укрепени селища, разрешено им е да носят оръжие, много от тях “хващат гората” и стават хайдути. И така се научават да се борят. Започват да осъзнават своята сила. Започват да се възприемат като несвободни, като роби. Именно в този период това усещане става масово, общонародно и от него се ражда идеологията на бъдещото национално-освободително движение.

Поради причините, посочени дотук, 3 март заслужава да бъде нашият истински и неоспорим национален празник. А тогавашната Руска империя ни оказва безценна помощ и подкрепа и то с кръвта на своите войници. Буквално. Загиналите под нейните бойни знамена във войната от 1877-1878 г. само на българска територия са над 22 000 души. И тук говорим за етническите руснаци, отделно са всичките останали вече споменати поданици на империята, сражавали се на Балканския фронт в тази война.

Днес е нужно да се замислим наистина сериозно върху тези цифри, тези факти и въобще за истинския смисъл на националния ни (все още неотменен) празник 3 март. Не заради някаква идеология (лява или националистическа), романтизъм, историческа сантименталност или бутафорно русофилство. Нужно е да се замислим заради това, че историята наистина се повтаря по спирала, както е казал Хегел. А в българския случай май си е направо по окръжност. Някой може би ще се изсмее, но сега си представям как Григорий Цамблак, Левски, Ботев, Бенковски, а заедно с тях и още цяла редица наши герои и мъченици, хвърлили безразсъдно живота си на вятъра на онова, което доскоро наричахме “национална революция” (а днес отричаме като проста проява на “тероризъм”) се обръщат в гроба, готови да излязат, да дойдат тук и… да ни посекат със собствените си саби... още преди да са дошли башибозуците... Последният от тази редица е Тодор Живков. Да, да, правилно прочетохте. Той, същият - който някак си успя да предвиди и се опита да предотврати това, което ни заплашва от Югоизток в момента – чрез “възродителния процес”... Сега ще кажете, че онова беше друго време, друг строй – лош, комунистически, че търсенето на паралели е тенденциозно. Прави сте. Тогава Турция още не беше изработила своята неосманска доктрина и самозаплашваше, че един ден ще „ни купи“ (икономически – б.а.), въпреки че българските турци тогава се бореха за „автономия“ - ни повече, ни по-малко. Днес Ердоган е доста по-директен и двойно по-амбициозен. На него не му е достатъчна само европейската периферия, заемана от България. И Гърция. И (може би) т.нар. Западни Балкани. Той гледа надалече, към сърцето на Европейския съюз, хитър политик е и знае как да постигне целите си. Знае как да използва човешкото усещане за безнадеждност, желанието за отмъщение и „тъмната страна“ на ислямската религия…

Не парадоксално, гротескно звучи. Още повече, защото се случва в 21 век и, защото от последното нашествие на радикалния ислям на Балканите са минали вече 600 години. И нищо явно не се е променило. Същото разделено общество, същите политически грешки, същата безучастна Европа, същото подценяване и поощряване на крайния фанатизъм. Освен... да, освен Русия! Отново Русия…

Има една единствена, но съществена разлика – съвременната геополитическа позиция на Русия, която за всичките тези векове, многократно отричана и подценявана политически, успя да се превърне не само в “Трети Рим”, но и да надмине представите за духовно и военно могъщество. Дотук историята помни 12 руско-турски войни – с онази, от 1877-1878 г. Без да искам да съм лош пророк, смятам, че в нашето съвремие предстои да станем свидетели на 13-тата. 13 е фатално число, казват. За кого, скоро може би ще разберем. Дано поне този път да не е за нас, българите.