ЗАПИСКИ НА КОЛЯНО

Минчо МИНЧЕВ
Печат

или как се опитаха да ни направят участници в една бутафория на властта

 

Всичко онова, което се случи до 15 часа, в събота, 11 юли, са всъщност само логичните етапи на „кризата на напрежението“, политическият смисъл на която бе формулиран ясно от президента Румен Радев, в неговото Обръщение към нацията, текста на което поместваме отделно. В него президентът поиска две оставки – на правителството на министър-председателя Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев! Той определи като „целенасочена и недопустима провокация на гражданския мир“, решението на партия ГЕРБ да проведе едновременен митинг, в подкрепа на своето правителство, „в непосредствена близост до гражданския протест“, последиците от което се видяха часове по-късно. Автобусите на „командированите“ от страната привърженици на ГЕРБ, бяха заобиколени от групи разярени и непримирими участници в гражданския протест, при което се стигна и отвъд  вербални любезности, без обаче да има особени последици и за двете страни. Не може да се каже същото за „професионалния подход“ на полицията и жандармеристите, спрямо набелязани от тях участници от линията на съприкосновение, които се оказваха мигновено проснати на земята с технологията на „коляното на Дерек Шовин“ и после се озоваваха в  камионетките с тъмни стъкла и решетки на прозорците. Какво е ставало по пътя до полицейските участъци и в „коневръза на учреждението“, е „тайна велика ест“!

 

Най-показателен е примерът със студента по право от университета в Хага – Евгени Марчев, който прекарва цяла нощ в ареста на 3-то РПУ с тежко мозъчно сътресение и чак на сутринта е откаран в „Пирогов“, поради изричното настояване на медицинско лице. Направо покъртителен бе разказът на бащата на студента, тръгнал да търси сина си, когото мнозина вече бяха отписали. Оказа се, слава Богу, че момчето е живо, но е в тежко състояние в неврологията.

Най-отвратителната травмва, която най-дълбоко и най-вярно охарактеризира полицейската арогантност и бездуховност обаче, извън кадрите на полицейската разправа с протестиращите, в нощта срещу 11 юли, може да бъде открита в думите на покрусения баща. В „Трето РПУ“ полицаите дълбокомислено „разсъждавали над възможните причини“ за комоциото на сина му, бъдещият правист. И най-отвратителната гавра с чувствата на тревожния баща  била внушаваното му подозрение, че това мозъчно сътресение синът му е получил вследствие на нанесен от самия него побой. Това на дали го има и в щата Алабама дори, би възкликнал някой активист на Хелзинския комитет на г-н Красимир Кънев. Ние, обаче, ще кажем с думите на Петко Каравелов пред кореспондента на в. „Тан“: „Такива неща в моята България, не стават!“

Къде ли го поетът сега да повтори в български вариант стиховете на Маяковски: „Нашата полиция ме пази“? А един потен Веско Маринов, да изпее затрогващия припев послучай предстоящия празник, на тези дълбоко отчуждени от народа си „хора на дълга“. За разпадът на ценностите в силовите учреждения на демокрацията у нас, може да свидетелства не само разказаният случай, но най-вече „високият пример“ на най-високите полицейски чинове, арестувани за покровителство над наркодоставчици и наркоразпространители. Не е много далече от ума, че перфидните акции на такива служители на министър Маринов, когото, кой знае защо, според адвоката Румен Петров, наричали помежду си „Мето“,  включват със сигурност и „мероприятния под чужд флаг“. После умело ги превръщат в повод да бъде прехвърлена отговорността за „безредиците“ от болната на здравата глава. Нищо чудно, ако случая с нападнатите автобуси да е мероприятие от такъв характер.

И тук си припомних разказа на мой познат, бивш милиционер от зората на демокрацията, който още след първата тренировка за обучение по „укротяване на масови безредици“, седнал и си написал молбата за напускане на МВР. На въпроса на вече преустроилите се, според новия вятър, негови началници, защо го прави, той отговорил: „Мен цял живот вие ме учихте да пазя народа, а сега ще ми преподавате как да го бия!“ Взел си шапката и напуснал. А тренировката не била кой знае каква – учили ги как да ползват новото демократично оборудване на милицията, която вече се превръщала в полиция. Преподавали им технологията, как подобно на римски легионери, да удрят по полицейските щитове с палките и по този начин да внушават на „участниците в масовите безредици“ респект и решимост в своите полицейски действия.

Офицерите от НСО, охраняващи г-н Доган - по джапанки и с нахлупени шапки-идиотки, може и да имат измамното усещане, че не са на българския бряг, а са на плажа на Анталия, например. Това обаче не означава, че някой ги е освободил от дълга да защитават и зачитат българското знаме.

В последвалите баталии, след откровената провокация на Христо Иванов и местния активист на „Демократична България“ – Ивайло Мирчев, се очерта и разтърсващата идея на тези политици в една неподозирана от никого досега роля на непримирими патриоти в театъра, който разиграха.

Както стана ясно, планираното „масово ходене на охраняван плаж“, имало за своя най-голяма цел на участъка между “руската“ и „турската“ територия, на иначе българския бряг, да се развява непрестанно и българското знаме. Подтекстът на подобна идея в своята минималистичност, е направо отблъскващ. Политическите цели на откровеният провокатор Христо Иванов не стигат по-далече от формалния акт за мнима суверенност. Него не го затрогва резила, че България е ограбвана в продължение на 30 години и този факт не се явява основание да постави пред партията му политическата задача за прекратяване на грабежа! Не го впечатлява и фактът, че активи за 30 млрд. долара бяха разпродадени, подарени или унищожени, по време на Иванкостовата приватизация, а в хазната на българската държава влязоха по-малко и от 3 млрд. лева. Христо Иванов обаче щял да постави въпроса, пред кмета на Бургас Димитър Николов, щото на забранения плаж, където по Конституция българските граждани имат право да плажуват, да се веел непрестанно българският флаг! Не го е еня Христо, нито за унищожените съдби, нито за отнетия залък на българските граждани, а се е загрижил да осигури правото на вятъра да спори с българския флаг дали е луд този, който изяжда зелника, или този, който му позволява да го прави!...

По начина по който г-н Доган изрази огорчението си от искането на президента Радев, да не бъдат охранявани от НСО той и Пеевски, става видна и разбираема комбинацията на властта, между нея, протестера Христо Иванов и партия ДПС. Внушавания апокалиптичен сценарий за етнически сблъсък пропадна и всичко завърши, слава Богу, със съвместното изпълнение на националния химн от българи и турци. Планът обаче донесе на ДПС активите на самоотверженост на неговите членове и присъщото им благородство, а на „Демократична България“ образа на непримиримост с неправдата и лют патриотизъм. За г-н Доган и за Дилян Пеевски, остана възможността да си го върнат на Бойко Борисов или на Румен Радев, когато и както сметнат, че е подходящото време за това.

В парк „Росенец“ не се мина, разбира се, и без напрежение в мишците на полицията и жандармерията, но това са неизбежните кадри, без които в киното не може да се постигне правдоподобност на преживяванията. С други думи, направиха ни участници в една бутафория на властта, загрижена за собственото си оцеляване, без което, както обяви в късна доба министър-председателят Бойко Борисов, щяла да бъде  счупена държавата.

Аргументацията на президента в неговото Обръщение към нацията, бе пълен синтез на всички факти, реалности и повторения в българския национален и политически живот, от последните 30 години. И както се казваше в една телевизионна поредица в ония времена „и на 10 от тях“.

Дори искането за оставката на главния прокурор може да бъде обяснено по същество, извън откровенния конституционен алогизъм. Институцията „президент“, която в лицето на Румен Радев, беше атакувана от правителството на ГЕРБ и политическите патерици като Валери Симеонов, още от първия ден на неговия мандат, в съзнанието на българина олицетворява държавата и държавността. И в този смисъл тя е една особено тънка и чувствителна струна в душата на всеки, който страда, че тази държава не е стабилна като „Горда, Стара планина“ и не „пламеней“ като слънцето над Пирина. А това означава, че да влезеш с тежко въоръжени „качулки“ в сградата на Президентството, за всеки българин не е нищо по-малко от усещането за похищение на нещо, пред което той все още се прекланя: образът на държавата му България. Някои социални антрополози биха определили това чувство като атавизъм, но засега той все още е неизтрита реалност.

Разбира се, законът не забранява да се разследват служители в президентската администрация, но е въпрос на такт и порядъчност това да не се прави под звуците на духовата музика и големия тъпан на някогашния Първи софийски полк. Защото, както би казал философът, законът не забранява да скочиш и от осмия етаж, нито пък да бръкаш с пирон в контакта на електрическата инсталация, но никой разумен човек не прави такива неща.

В своя унтерофицерски порив обаче, г-н главният прокурор Гешев взе на „всичко коз“ играта, и не беше просто надцакан от генерала-президент с обикновен „коз“, а с най-непоклатимия „Ас“ от колодата карти в политиката, наречен държавност.

Днес, не кой да е, а човекът, олицетворяващ българската държавност, президентът Румен Радев, му иска оставката. А с него я искат и хилядите, които скандират под прозорците на Министерския съвет, непочтителни лозунги за Бойко Борисов, които няма как да бъдат изписани, и обявяват, че „Гешев е позор!“. Нещо повече – в своята затъваща „Пришибеевщина“, г-н Гешев си позволи закани и заплахи. Щял да чака решението на Конституционния съд или края на мандата на президента, за да упражни правата на Прокуратурата, спрямо него! А това вече издава лошия дъх на нашепнати в ухото му подвеждащи съвети.

Как ще свърши всичко това не е особено ясно! Една „позиционна война“ би означавала обезверяване на подръжниците на президента, сред които несъмнено сме и ние, от „Нова Зора“. Това положение обаче с не по-малка сила означава и ерозия на авторитета на г-н главния прокурор, което съвсем не е за пренебрегване, съобразно дългия му и току-що започнал мандат.

Според нашето виждане все пак има изход и той се състои в следното: образно казано, ако г-н Гешев смени конете в движение, като се захване с уликите, на които досега, умишлено или не, той не е обръщал внимание: „чекмеджетата“, „пачките“ и обявените като „защитни тези на човека-беглец“, в една топла и лъскава страна, от която наскоро получихме голямо количество фурми, вместо медицински материали за борба с КОВИД-19.  Така всичко би си дошло на мястото. Равноотдалечеността от подозрението в недооценяването на едни или други факти не е за пренебрегване. А от това би спечелил само авторитетът на Прокуратурата.

И понеже патосът на г-н Гешев е дълбоко затрогващ и много близък до сърцето ми, защото се отнася за ограбените поколения българи, от които е отнето милиардно национално имане, някак ми се струва, че сякаш чета собствените си думи, които съм написал в една листовка под наслов: „Вместо некролог за България“.

Тази листовка е опит за кратък преглед на Програмата на политическа партия ГЕРБ и носи уточняващото заглавие: „Или как мафията ще се сдобие с държава?“ (факти без коментар).

Документът завършва с предупреждението: „Българи, мислете кого избирате!“ Датата е на изборите за местни органи на властта от 28.10.2007 г.

В листовката са направени 9 извадки от Програмата на политическа партия ГЕРБ. При добър и обективен анализ от страна на Прокуратурата, тя може да укаже пътят на явлението, единствено в цяла Европа: как мафията в България се сдобива със своя държава! Обсебването на държавата от мафията и произхождащите от този феномен факти, биха могли да бъдат ръководство в изследването на проблема. Защото преди да станат позорна българска неопровержимост, са били „престъпно намерение“ на Организирана престъпна група, вписана надлежно и открито в Закона за политическите партии в България.

Това е верният път да си върнем Отечеството. В условия, когато главният прокурор води битка с президента на Републиката, задачата е неизпълнима и мисията е невъзможна. Но, когато  Прокуратурата се превърне в безпристрастно оръдие за отвоюване на държавността от мафията, ще бъде даден безпримерен шанс на справедливостта и правдата.

Когато приключвах тези „записки на коляно“, на „Позитано“ 20 вече от часове течеше нелигитимен пленум на Националния съвет на БСП. 71 участници в него, от общо 185-членният НС, разбира се, не бяха облечени с фланелки с лика на Бойко Борисов или на Дилян Пеевски. Те не носеха и белите шапки, с кръстосаните маслинови клонки, на Движението за права и свободи. Този пленум, обаче, бе всъщност, последната надежда на мафията за действия и комбинации с нейната „пета колона“ в БСП. Разтревожена за собственото си бъдеще, на този нелигитимен пленум, тя се опита да се представи в образа на спасител на статуквото и на партийното единство. Стари маразматици и млади издънки на перестроечните кланове, си късаха ризите пред камерите и рупорите на властта и доказваха какви пламенни и непоклатими следовници на социалистическата идея са и как не са катраници на статуквото, за каквито ги има цялата им партия, заблудена от председателя на БСП Корнелия Нинова.

Както би казал Паниковски, безсмъртният герой на Иля Илф и на Евгений Петров: „Жалки, нищожни хора!“