ХАЙТОВ – НЕЗАМЕНИМИЯТ

Минчо МИНЧЕВ
Печат

На утрешния ден, 15 септември, е роден големият български писател Николай Хайтов. Много неща в „Зора“ през годините се случваха с него, или чрез него. Не сме го забравили. Почитаме го и се опитваме да го препрочитаме, ведно с нашите читатели.

В „Една лъжица катран“, поместена в миналия брой, припомних  „народоволческата“ акция на „Зора“, във връзка с награждаването на Джордж Сорос с най-високия български орден „Стара планина“, „за особени заслуги“. Преди победата на „Първото народно въстание в защита на демокрацията“ през 1997 г. и избирането на Петър Стоянов за президент на републиката, Отворено общество на Сорос много ловко и дори брутално, се бе вклинило вече в разлюляната от отродници българска ценностна система. Под маската на загриженост, изпитан метод за приспиване на националното  самосъзнание, на българската държава бе натрапен 100 милиона долара заем от Световната банка, „предназначен за българското образование“. Няма смисъл да обяснявам, че по отработена специфична схема на банковите удушвачи, не само че не бе подпомогнато образованието у нас, но бе разрушена из основи и българската образователна традиция в началните и средни училища. Фондацията на Сорос обаче веднага нахлу в зейналата пробойна и се зае да създава паралелно образование в България.

В третото, допълнено издание на прекрасната книга „Николай Хайтов – срещи и разговори, анализи и писма“ Любка Захариева, най-проникновения изследовател и редактор на творбите на големия писател, посочва механизмите, чрез които издателството на Фондация Отворено общество се е налагало в Министерството на образованието. От книгата можем да научим как са били „честно припечелвани“ десетки милиони от поръчани учебници. Как чиновниците от просветата са зарязвали държавните служби. Как в Министерството на образованието е създаден специален център „Отворено образование“, и как неговите функции са дублирали функциите на самото министерство.

През 1994 г.  излиза филмът „Гори, гори огънче“, финансиран от Фондацията на Сорос. През същата година е заграбен и домът-музей „П. К. Яворов“. Две години по-късно корпусът на отродители, заразен от вируса на Сорос, наброява вече над 5000 специализанти и 1200 завършили студенти! И всяка година към тях се прибавят по още 200 други млади хора на България, индоктринирани в дух на космополитизъм. Фондацията успява да се настани с лекота в университети и в научни звена. Тя овладява деканати и факултети, и рекрутира своите кадри за осъществяване на политиката си чрез изкушителни степендии и паричен ресурс, който само на думи е на Фондацията, а всъщност представлява една част явни, и много повече,  скрити разходи на българската държава. С други думи, „магарето на Филип Македонски”, натоварено със злато, бе прескочило крепостта и оставаше само корпусът от доброненавистници да подмени националната интелигенция, да преподреди по „критерии за отвореност“ нейните стойностите, да срути старите авторитети и кумири, и техните имена да бъдат изтрити и забравени.

Бе страшно време. Поетът Павел Матев има един стих, цитиран съвсем на място от Любка Захариева:

„И няма пред кого да коленичиш, /и няма за какво да полетиш!...“

„През пролетта на 1994 г. Николай Хайтов създаде в. „Български писател“ – продължава Любка Захариева.

Ще си позволя да я допълня: профилът на вестника повтаряше профила на „Зора“, „в защита на националния интерес“, но по-конкретно в сферата на духовните измерения. Тя може би е забравила, че Хайтов създаде този вестник буквално отсичайки плът от плътта на „Зора“. В него преминаха на работа и Венцислав Начев, и Евелина Гечева и „Зора“ бе опасно оголена. Но духът й, осветен от Божествения Промисъл, бе този, който я съхрани. И това е бивало много пъти, по много начини, вече 32 години след излизането на първия брой - 14 май 1990 г.

Така или иначе Хайтов постигна нещо важно: срещу отродителите вече щеше да стреля още една цев. А това, в онези условия, не беше никак малко.

Девет години по-късно, когато „Зора“ отдавна бе останала отново сама, на „поле брани“, Хайтов „в свирепо настроение“, както пише авторката на книгата, и с убеждението, че „истините за този свят, трябва да се казват на този свят“, начена една знаменита поредица от публикации във в. „Нова Зора“. Тя започна от края на месец септември 2000 г. и завърши в началото на м. май 2001 г. Най-преданата изследователка на творчеството на Хайтов отбелязва справедливо, че тези текстове „носят белезите на спонтанното писане“. Текстът, който представяме днес, е от тази поредица и има пряко отношение към Конфиденциалния доклад на Института „Шилер“ от 1 ооктомври 1996 г., станал основа за описаната в миналия брой акция на „башибозука на Хайтов“, както многократно са ни наричали неговите и нашите отрицатели. Това, което не е отбелязала Любка Захариева, е паузата от 13 февруари до 3 април 2001 г., за която не исках да си спомням. Все пак, послучай 99-годишнината на Хайтов, пак в един такъв септемврийски ден на 2018 г., намерих сили да споделя как и по какъв начин чух смразяващата дъхът ми негова изповед. И аз мога да кажа като Любка Захариева, че никога не повярвах в естествения произход на ужасната диагноза – левкемия, която застигна големия български писател, и от която той си отиде. Страшни са тези негови текстове в поредицата на „Нова Зора“.

„Това е една обвинителна реч пред съда на историята за вечни времена, с потресна картина, както отбелязва Любка Захариева, на „невижданата преживяна катастрофа от България през 1989 г.“ „Да, той беше негласен духовен водач на нацията – справедливо допълва тя. - През годините името на Хайтов се беше превърнало в институция и тази институция можеше да съществува само ако не слагаше прът в поетия евроатлантически курс от „левия“ и „десния“ наш елит, здраво сплотен и единен в убеждението си, че именно в новите евроатлантически ценности е залогът за личното негово добруване и оставане на власт.“

Седмица по-късно, през май 2001 г., текстовете от поредицата в „Нова Зора“ излязоха обединени в книгата „Който има ухо, да чуе“. Хайтов бързаше, а и издатели, и издателстваа, за разлика от всеки друг път, нещо се бавеха. В края на краищата, книгата бе издадена от проф. Орлин Загоров. Всички разбирахме, че малко време му оставаше на Войводата да се порадва на творбата си. На 20 юни – три дни подир изборите, след които за пореден път надеждите на народа щяха да бъдат осланени, той дойде в редакцията. Беше умислен и не сваляше очи от картата на България, която висеше на стената. „И да не си посмял да се отказваш!“ – успя да ми прошепне, без да уточнява, тъй като и двамата знаехме за какво става дума. Едва не се разплаках. Досещах се, че го казва вместо сбогом.

Отиде си на 30 юни. Всички, на които Хайтов пречеше, може би въздъхнаха с облекчение. Напразно. Истини, като изречените в „Който има ухо, да чуе“, не си отиваха с него. Йерихонската тръба на гласа и авторитета му ги беше направила вечни. Както и позорът на тия, които бяха извикали смъртта му на помощ.

Това бе неговото отмъщение. Един Хайтов никога не оставя нещата недовършени.