СМЪРТ НЯМА!

Зора
Печат

В сряда, 25 ноември, стотици приятели казваха последно сбогом на проф. д-р Чавдар Добрев. Беше студен ноемврийски ден, а се разделяхме с невероятен човек, с топла душа и неунищожима любов към живота и хората. Ритуалът не можеше да побере нито да изрази болката от скръбта и раздялата, в случай като този. Думата беше за важни институции и личности, а протоколът не можеше да пренебрегне и посланията на посланията на представители на такива държави като Русия и Унгария. Останаха много неизречени думи, най-вече на хора, които през годините са били най-близко до света на Чавдар Добрев, до вълненията на неговия дух и до ярките прозрения на неговия търсещ отговорите на битието ум.

От името на „Зора“ не казваме сбогом на Чавдар, защото сме убедени, че той ще бъде винаги с нас, че смърт няма! Предоставяме думата обаче на един от неговите най-близки по наша преценка приятели, д-р Радко Ханджиев, който също не успя да изрече слово за своя приятел.


Драги приятелю, учителю, братко!

Казват, че си починал.

Съмнявам се.

Знам твоята исполинска енергия, която не познава покой. Знам че и ти имаш право на заслужен отдих след повече от шест десетилетия интелектуален труд. Труд, във всички области на обществения живот, доказан с десетки томове, свързани главно с три държави – Отечеството България, Унгария и Русия. Титаничен труд, белязъл българския връх в общоевропейското измерение на културата и политиката.

Естествено е, че не си починал. Може би си дал покой на тялото си, но не и на своя дух. Защото продължаваш да си сред нас. Един Чавдар Добрев не може да умре! Както никога не е умирал Чавдар войвода и, както вечно е жив великият поет, който го е възпял.

От Бяло море до Дунав – по Румелийските полета, духът на Чавдар Добрев продължава да пръска светлина, да буди умовете на тази изстрадала земя, да живее в песните на Орфей, в мъдростта на Аристотел, в бунта за свобода на Спартак, в себеотрицанието и безпределния патриотизъм на Капитан Петко Войвода...

Скъпи Златка, Ваня, Наско, Тина, Наталия, Виктор, Юлия, Йонка, Анатолий, Марина, Дьозьо, позволявам си в този ден на безпределна скръб за всички вас, както и за приятелите на Чавдар, да споделя следната история – истинска случка отпреди повече от двадесет години, с най-малкия ми син Сашко, тогава пет-шест-годишен.

Една вечер идва при мен разтревожен и пита: „Тате, аз ще умра ли?“ Признавам, занемях. Не знаех какво да отговоря. Прегърнах го, той силно се вкопчи в мен. Докато се окопитя, той ми отправи втори въпрос: „А ти ще умреш ли?“

Трябваше да кажа нещо, а нищо не ми идваше наум. Само инстинктивно го галех по русата главица, и повтарях: „Миличък, миличък мой!“... Докато постепенно се овладях и не зная как, спонтанно заговорих: „Един ден татко ти ще отиде на небето, в безкрая. Някои му казват Бог, други материя, трети космос... Ще отида там, където са моите майка и татко. Но оставям тук, на земята, най-доброто от себе си – бате Влади, бате Любчо, кака Йоанна и теб, Сашко.

След много, много години, ти ще дойдеш при тати, но ще оставиш тук, на земята, най-доброто от себе си – твоите деца и внуци. И така – до безкрая. Смърт няма...”

Дали ме разбра – не зная? Дълго стояхме прегърнати, докато усетих, че престана да трепери. И до днес нямам отговор какво бе породило тревожния въпрос в неговата малка главица.

Да, скъпи родственици и приятели на Чавдар Добрев. Смърт няма!

Чавдар Добрев не може да умре. Той е личност, създадена от онази гъвкава, неизтребима българска сплав, изкована в хилядолетните традиции на българското землище, която  и смъртта не може да унищожи.

Той не умира!