ПАРАДЪТ НА РУСОФОБИЯТА

Румен ВОДЕНИЧАРОВ
Печат

На война първата жертва е истината

Есхил


Че войната между Русия и Украйна ще стане гореща и истинска беше ясно за всеки, който през декември 2021 г. беше прочел Ултиматума на Руската федерация, отправен към колективния Запад. С метални нотки в гласа, Владимир Путин предупреди доскорошните си „партньори“ да не преминават „червените линии“, а именно: „Разширяване на НАТО и военни бази с ракети до границите на Руската федерация няма да бъдат допуснати!“.

Повечето от западните СМИ се отнесоха пренебрежително към предупреждението на руския президент. След гаврите и обвиненията, които Русия изтърпя през последните 8 години, това им изглеждаше като блъфиране.

Но след десанта на руските части при събитията в Казахстан, през януари 2022 г., глобалистите започнаха да осъзнават, че превъоръжената с модерни средства руска армия, както и с мотивацията на нейните войни, трудно може да бъде победена в директен сблъсък. Опитът натрупан в операциите в Грузия, Сирия и Казахстан даде ново самочувствие и на руските генерали, за да обърнат най-после поглед към Донбас и към геноцида на сънародниците им там, осъществяван от правителството в Киев, с активната помощ на НАТО и ЕС.


Лошото е, че за 30 години след разпадането на Съветския съюз, цяло ново поколение украинци необратимо беше превърнато в заклет враг на другата половина от руския народ. Новата държава Украйна, обърната на запад, започна да осъществява формулировката на Бжежински след края на  Студената война: „Русия е победена държава. Новият световен ред ще се строи срещу Русия, за сметка на Русия и на развалините на Русия!“.

Пътната карта нарисувана от поляка-русофоб сякаш развърза ръцете на вековните врагове на Русия. Оказа се, че техния етнорасизъм, нещо като нов нацизъм, по отношение на православните руски хора, не е изчезнал, а само е бил потискан от страха в империята СССР и от ратифицирани договори в двуполюсния свят след ВСВ. Сега войната срещу нацизма ще трябва да се продължи отново и докрай от внуците на тези, които победиха фашизма през 1945 г.

След присъединяването на Крим и провъзгласяването на автономия за Луганската и Донецката републики, Западът видя своя шанс да достигне границите на Русия като подкрепи всячески „освободителната“ война на Украйна със сепаратистите. За целта още преди започване на горещата фаза бе извършена следната подготовка:

• Русия беше обявена за агресор, а Украйна за жертва на имперски амбиции;

• Прекъснат беше Северо-Кримският канал (Каховка-Керч);

• Въведоха се забрани за ползване на руски език;

• Лишени бяха рускоговорящи от избирателни права;

• Започнаха варварски бомбардировки с тежка артилерия на цивилни обекти в Донбас от линията на съприкосновение;

• Подписани бяха Минските споразумения, без намерение да бъдат съблюдавани от правителствата на Порошенко и Зеленски;

• Започна превъоръжаване на украинската армия и подготовка на командния състав в страни-членки на НАТО;

• Започна се мащабна информационна  война за спечелване на европейското обществено мнение за проекта „Украйна-АнтиРусия“.

Годините след 2014 г. минаваха, а Русия не реагираше адекватно на опасността от милитаризацията на голямата славянска страна и нещата започнаха да се променят. От стрелбата с тежки оръдия по жилищни сгради и училища, цивилните жертви надхвърлиха 15 000. Украйна беше „напомпана“ с „отбранителни“  оръжия: турски дронове „Байрактар“, противотанкови ракети „FGM-148 Javelin“, противосамолетни ракети „FIM-92 Stinger“, бойни машини на пехотата и др. “Като сме подписали споразумението в Минск, не означава че ще го спазваме“ – заявяваше цинично „слугата на народа“ Володимир Зеленски.

Цяло поколение деца в Донбас израсна и се изучи в бомбоубежищата. Никъде  в Европа и Америка никой не изрази дори съжаление за това.

През всичките тези 8 години дезинформирана Европа гузно мълчеше за възраждането на нацизма и продължаваше да говори за „европейски ценности“. Ставаше въпрос за съдбата на православни, които искаха да живеят в етническата си родина, а това нея не я трогваше. Русия на Путин трябваше по всеки повод да бъде обвинявана и унижавана. Министърът на отбраната Резников заяви: „Донбас е раков тумор, който трябва да бъде премахнат!“ Забрави да поясни „С геноцид!“, но и без инструкции това беше факт. Хора като Порошенко, Зеленски и Резников, превърнаха Украйна в плацдарм срещу Русия и на практика осъществиха  проекта „АнтиРусия“.

Половината от превъоръжената и обявена за боеспособна украинска армия (над 100 000 бойци) беше дислоцирана в полетата срещу Луганск и Донецк. Ястребите от Демократическата партия на САЩ всячески подтикваха президента Зеленски да даде старт на нападението. Търсеше се само повод без да си дават сметка, че с непрекъснатия обстрел на проруските републики, самата Украйна дава достатъчен повод за „специална операция“ на Русия.

Развръзката започна неочаквано и елегантно от правна гледна точка. Признаване на двете републики за самостоятелни политически субекти и моментално сключване на договори за взаимопомощ с тях. Последва молба за оказване на военна помощ и настъпление на армията на Руската федерация. А имаше и формален повод. В 23 ч на 23 февруари въоръжените сили на Украйна започнаха масиран артилерийски обстрел по цялата линия на съприкосновение с ДНР и ЛНР.

Специалната операция можеше да се окаже напразно усилие, ако офанзивата беше спряла на административните граници на Донбас, без смяна на нацисткото прозападно правителство на евреите-олигарси, начело със Зеленски. Много време беше изгубено, за да може да се мине с малко жертви. Веднага от западните куратори беше задействана огромна информационна кампания сатанизираща руския президент Владимир Путин и Русия. Казват, че информационната политика на Запада през последните 8 години се оценява на 100 млрд. долара.

Засега НАТО заяви, че не може да участва в директни боеве с руската армия, тъй като това е гражданска война. Генералният секретар Столтенберг на извънредното съвещание в Брюксел, на 4 март т.г., попари надеждите на Зеленски като обеща единствено да продължат неограниченото доставяне на оръжия (разбира се и летални), както и 16 000 наемници от различни страни вкл. и от френския Чуждестранен легион.

Украинският президент се почувства предаден от своите покровители. Той се оказа в положението на Заека без билет от популярния виц, посъветван от Мечката да го държи навън през отворения прозорец на влака, докато мине кондуктора. Но когато кондукторът решил да провери какво държи в ръката си, Мечката просто пуснала Заека и казала: „Нищо, нищо“.

Президентът Зеленски реши поне да изпроси спешно приемане на страната си в ЕС и „безполетна зона“, но и тук удари на камък. Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен го успокои: „Ще разгледаме въпроса за членство на Украйна в ЕС, но първо трябва да свърши войната“. А британският премиер Борис Джонсън изрази убеждението, че „украинците ще воюват за суверенитета си до последна капка кръв“ т.е. до последния украинец. Нищо лично. Човекът просто следва традицията на английската външна политика.

Реакцията на българските политици не беше изненадваща и показа как те изобщо не осъзнават, че след тази война еднополюсният свят ще бъде окончателно  мъртъв, а заедно с него международното право и всички сключени между великите сили договори и конвенции.

Говорителите на еднополюсното войнство, преминали и през БСП, и през СДС, се оказаха като никога единни в охулването на Путин и Русия. Ефирът се задръсти от „харалани“ и „харизани“, които в антируските си анализи не подбираха грозни епитети и откровени лъжи. Както пишеше Йордан Радичков в разказа си „Суматоха“: „С виковете „Кой, ах, мамка му, всички се втурнаха в суматохата.“

Започна  парадът на русофобията. Начело  крачеше  президентът Плевнелиев. След него министър-председателят Кирчо! „Русия е бензиностанция с ракети“, опита се да перифразира той президента Обама. Следваше  редичка от бивши външни министри и министри на отбраната (Соломон Паси, Даниел Митов, Бойко Ноев…), бивши, божем, дипломати (Александър Йорданов, Стефан Тафров), върли натовци като Тагарев и Шаламанов. Макар  и по-рехава е компанията от правилни журналисти  (Цветанка Ризова, Люба Кулезич, Иво Беров, Иво Инджев), но затова пък неуморна. Соросоиди като Ивайло Дичев нарекоха 3-ти март „жалък празник“. Не останаха по-назад и ТВ-водещи като Иво Сиромахов, и много други. Капак на всичко сложи, разбира се, Иво Инджев, който обясни на българите, че „ако подпомогнем Киев с патрони и снаряди, които произвеждаме в изобилие, ще бъдат спасени много човешки животи.“

„Влизането на България в НАТО (без референдум, б.а.) било цивилизационен избор на българите“ изока ни в клин, ни в ръкав Румен Христов от СДС. Крадлата Елена Поптодорова закърши ръце, че нейното НАТО не може да се намеси, защото Украйна още не е член на алианса. Всички без изключение, са на мнение, че „руският президент Путин е луд и Престъпник №1“. А може би са съгласни и с американския политик, който ги изпревари и предложи някой от приближените на Путин да го убие, за да си отдъхнел светът от него.

Активираха се и мераклиите за събаряне на паметника на Съветската армия в София. Явно и други желаят да влязат в историята като Херострат, подобно на Евгени Бакърджиев. Кметът на Община Средец Трайчо Трайков, няма нищо против, но дали пък няма и едно на ум, че могат и него като Кирето да го замерят със снежна топка, този път обаче  в нея да има паве! Страх лозе пази!

Оказа се, че не за първи път в световни конфликти българските управници застават на погрешната страна. Смея да твърдя, че и в оценката на войната в Украйна, те отново грешат. Може да съчувстваш и да помагаш на бежанците от войната, но да оправдаваш режим, който зачерква с лека ръка резултатите от Отечествената война на съветските народи, който провежда геноцид в страната си, който възражда нов нацизъм, който използва методи на терористите за водене на сражения и, който е готов да посегне дори към атомната бомба, значи че в този човек има нещо сбъркано и единствената характеристика за него е определението на Паниковски: „Жалък, нищожен човек!“