Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално:

"Нова Зора" - Брой 1 - 3 януари 2023 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 2 - 10 януари 2023 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 3 - 17 януари 2023 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 4 - 24 януари 2023 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 5 - 31 януари 2023 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Каталожният номер е 311 в каталога на Български пощи.

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

РОДИЛНИЯТ ВИК НА СВОБОДАТА

Е-поща Печат PDF

Слово произнесено на юбилейната конференция „145 години от Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. и възстановяване на българската държавност”

Има факти, които очертават границите на една особена екстериториалност в историята. Тяхното значение пред лицето на света не подлежи на преоценка, защото макар и човешко дело, те носят като неизлечим печат знака на Боговдъхновението и Божествения промисъл, с който са наченати. Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г., за нас, българите, като православен народ, е велико достояние, не само защото тя възстанови погиналата преди 485 години българска държавност, а защото осъществи това в името на най-висшата евангелска добродетел – обичта към ближния. Никой друг народ преди и след тази война не е осъществявал нравствен подвиг за друг народ, равен на подвига, който извърши народът на Русия, за възкресението на България. Императорският дом, Светият клир на Руската православна църква, политическата класа на най-могъщата славянска държава, интелигенцията и доблестното офицерство на империята, бяха единни в мисията на Русия „да освети света с великата си безкористна и чиста идея“, както я формулира писателят Фьодор Достоевски.

В края на своя знаменит опус „Още една по-особена дума за славяните и славянския въпрос“, великият провидец пише: „Ако нациите не живеят в името на висши цели и служба на човечеството, а служат само на собствените си интереси, те непременно ще закостенеят, ще загинат, ще умрат. А по-висши цели, от тия, които си поставя Русия, няма!“

След „Времена разделни“ и „Тъмнини дълбоки“, най-сетне, звездата на пленителното щастие, наречена Свобода, изгря над робската нощ на България. Но преди 145 години когато тя огрея душите и просторите български, бяха онези столетия на саможертва и на българско мъченичество, в името на Христа. И тяхната святост се трансформира в барутната енергия на неустоимото българско Възраждане. Тази святост усили темелите на извечните обиталища на вярата и волята за избавление. В черкви и манастири, в скитове, параклиси и оброчища, се възправяше поваления български дух. Преводачът на „Житие и страдания грешнаго Софрония“ – Луи Леже, един от честните и светли умове на Франция, удивен от протуберансите и стремленията на българското народно Възраждане, ще възкликне, че чудото на 19 век не е изобретяването на парния локомотив, а възкресението на българите за обществен и държавен живот. Въпреки жестокостите на поробителя, въпреки пролятата българска кръв, която дори не успяваше да засъхне върху ятаганите на тиранина, или може би тъкмо поради страдалчествата и святата обреченост на тази съпротива и надежда за избавление, „Смертю смерт поправ“, Бог въздигна из недрата на богохранимия народ могъщия ствол на волята за национално освобождение. До Раковски и Левски, до Каравелов и Ботев, до Хаджията и Караджата, до Бенковски и Волов, се възправиха сенките и крепките рамена на хилядите знайни и незнайни синове на България, за да възвърнат и опазят нейната поругана чест.

„Как сладко е да се умре за Отечеството!“ – възкликва каченият на бесилото в Горна Оряховица Георги Измирлиев-Македончето.

И тиранът изтръпва, защото знае, че когато синовете на един народ, пред лицето на самата смърт изричат такива думи, то няма сила, която да може да спре неотвратимия ход на историята. На такива мъже не им стига само довчерашната гордост в примирението: „Да ми се риза белее, да ми се перчем ветрее, кога ме утре обесят“. Те искат Отечество и Свобода! И няма власт над такива глави, „които са готови да се отделят от раменете си“!

И пламъците на Април, сиянието на Околчица, трънените венци на страданието в Перущица, в Батак и Бояджик, показаха на света, че във великата решителност на българина никога няма да секне волята: „За един удар, има сила йощ!“.

И Великото стана! Когато на 24 април 1877 г. епископ Павел прочита в Кишинев Манифеста за обявяване на войната; когато император Александър Втори прекъсва речта си, заради риданието, което дави гърдите му; когато на Скаково поле са строени първите дружини от българи-доброволци от Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, и от всички краища на многострадалното ни Отечество, а офицерите едва ги удържат в строя, светът получава отговора на въпроса зададен от Достоевски: „Защо Русия се нагърбва с такива грижи?“.

И пред лицето на света и историята великият писател отговаря: „За да заживее висш живот, велик живот, за да освети света с великата си безкористна и чиста идея!...“ И този отговор, със своята нравствена сила, е напълно достатъчен за обяснението защо нищо не може да отклони Русия от нейната Велика Богоспасителна мисия в избавлението на брата роб. И се начеват дни на невиждано народно единение и единодушие. Дни на безпримерни изпитания, но и дни на възторг, на нечуван и невиждан героизъм. Започва страховития календар на онези 314 денонощия, през които един руснак ще умира за свободата на 20 българи. И страшна ще бъде жътвата на смъртта, записана в този календар.

Русия заплати нашата свобода с кръвта на десетки хиляди свои синове. И правдата за тази хекатомба ще се предава като най-отличителния знак в паметта на българската кръв - от род в род и от век на век.

И така ще бъде до века!

Ето това отдавна са изчислили наемните счетоводители на омразата, враговете български и руски. Вече повече от 30 години за тях няма почивен ден. Но около деня на Възкресението на България за държавен и обществен живот, както и на самия 3-ти март – националния празник на държавата ни – за срам и позор се разпълзяват като торни бръмбари т.нар. „умни, успешни и красиви провидци“. И се заемат с късна дата да омаловажават сътворения от историята подвиг на руския народ за освобождението на братска България. Целта е прозрачна и ясна: да бъде омърсено, обругано и отречено, а по възможност и забравено, великото историческо дело на Освободителката - Русия.

Но де да бяха само те, та човек да махне с ръка. В едно общество, където вече, уви, всичко е пари, цената на честта и добродетелността не са непосилни за тежките кесии. И нали всеки грях има своята цена, юдите на нашето тъжно съвремие заработват, защото днес е тяхната жътва. Утре – нито някой ще има нужда от тях, нито някой ще ги слуша. На този фон обаче не остават по-назад и държавните ни мъже. Изчервявахме се от срам години наред, когато в речите на президенти и министри, по случай Деня на Освобождението, не беше споменавано дори името на Освободителката! Нежели името на поробителя. Това само очертаваше измеренията на позорния статут на днешна „свободна и демократична България“. И все по-ясно указваше мъртвата колонизаторска хватка. За да се стигне до положението, че за Русия може да се говори или само лошо, или само позорно да се мълчи. Камо ли да й бъдат признати неизброимите измерения на нейния подвиг или дори достиженията и достойнствата, в която и да е област на човешката дейност.

И това не са реалностите само на днешния ден. Още от първата половина на 19 век, подобни на днешните торни бръмбари, са се търкаляли флатуленциите на известния със своята „другост“ маркиз дьо Кюстин. Днес дори дълбоките нравствени анализи на великия Достоевски с лекота са приравнени с елементарния етикет „путинска пропаганда“.

Това идва да ни подсети, че няма затишие по фронтовете на клеветата и нейното отстояване. И все пак промяна има: страните от освободените от Русия все по-често започнаха да забравят, че още от библейски времена най-презреният грях е неблагодарността. И днес, когато „притча во езицех“ е т.нар. руска агресия, на Запад се намери един единствен честен интелектуалец, финландският блогър Вейко Корхонен, който систематизира руския принос в пътя към свободата на държавите от половин Европа и на значителна част от Азия. На 19 май 2022 г., за неудоволствие на върховния диригент и оркестрантите, съпровождащи неспирната ария на русофобията, той зададе следния въпрос: „Питате за резултатите от руската агресия?“ И в отговор изброи държавите, които са получили държавността си благодарение на Русия. Съвсем накратко, за да не получат сърцебиене нашите платени доморасли русоотрицатели, ще си позволя да цитирам онези известни от историята факти, за които обаче, е наредено да бъдат забравени и нежели изтрити:

Финландия, пише Вейко Корхонен - получава на два пъти своята държавност – през 1802 г. и през 1918 г. По волята на Русия. Дотогава никога ние не сме имали собствена държава.

Латвия става държава през 1918 г. Дотогава тя също не е имала собствена държавност.

Друга, родена от руската воля държава е Естония. Тя също не е имала държавност до 1918 г.

Литва и Полша възстановяват държавността си, също благодарение на Русия, през 1918 г., а Полша получава това върховно благо още веднъж – през 1944 г.

България е другият случай, в който, благодарение на нравствения подвиг на руския народ, възкръсна от пепелищата на историята (което е и темата на днешната конференция).

Спасени от изтребление, благодарение на Русия, продължава Корхонен, бяха народите на Армения и Грузия, а Тюркмения, Киргизия и Казахстан, никога не са имали държавност. Както и Монголия. Те придобиха този си статут благодарение на наследника на руската империя – СССР.

Още две съюзни републики – уточнява честният финландец – Беларус и Украйна, дължат своята държавност на Съветския съюз.

Ролята на Русия и СССР е от решаващо значение в раждането и формирането на държави като КНР, Виетнам, Северна Корея, Индия, Алжир, Куба, Израел, Ангола и Мозамбик.

На Балканите, през 1821 г. Русия връща Гърция към държавен живот.

Румъния става суверенна държава след войната от 1878 г.

Черна гора – също.

Русия дава независимост на повечето европейски държави след като унищожи завоевателните походи на Наполеон и Хитлер – пише Корхонен. - Швейцария преди 217 години се освободи от Франция, благодарение на гренадирите на Суворов, и оттогава не е водила война.

„Написах това, заключава достойният интелектуалец Вейко Корхонен, в памет на 20 милиона съветски граждани, на 10 милиона християни и на 1900 свещеници, които бяха убити, изтезавани, изгаряни, изнасилвани или уморени от глад в последната жестока Втора световна война.”

Рупорите на платената русофобия обаче, нямат очи и сърце за истината. Те дотолкова са обнаглели в изпълнение на поставената им задача да сатанизират всичко руско, че в своето старание, като прекрачват границите на всяко търпение, се опитват да постигнат и немислимото – да дерусофицират българския народ. Те голословно отричат боговдъхновената мисия на Русия „да освети света с великата си безкористна и чиста идея“,... „с пример, с любов, с безкористност и светлина“. Не ги трогват риданията и сълзите на един самодържец – Великия наш Цар Освободител – Александър Втори, които са вдъхновяващ пример за човешка отговорност и държавническа мисия в историята. Но като няма как нито с декрет, нито с папска вула да усмъртят Русия, остава им единствената възможност да преповтарят лъжите за имперските мотиви на българското освобождение. Затова, ще си позволя, не на тях, а на просветеното внимание на почитаемото събрание, да предложа едно свидетелство за великата мисия на руския народ и руските цари, по-назад в миналото, в предимперските времена на руската държава, което обаче побира в себе си нравствените основания за подвига на Русия - Освободителката.

През 1876 г. в Киев Иван Оболенски издава своето изследване „Московската държава по времето на цар Алексей Михайлович и патриарх Никон, според записките на архидякон Павел Алепски“. В това съчинение е поместено мнението на цар Алексей Михайлович от 1656 г., наричан от своите съвременници „най-тих сред царете“. По времето на Светата Пасха, през същата година, приемайки в Москва Великденските поздравления на делегации и сановници, царят попитал православни търговци от Балканите: „Желаете ли да ви освободя от плен и да ви откупя?“. И като чул утвърдителния отговор, добавил: „Тогаз, като се завърнете в своята страна, кажете на всички монаси и епископи да молят Бога и да четат литургии за мен. И техните молитви да ми дадат сила да отсека главата на техния враг“. И както свидетелства архидякон Павел Алепски, „проливайки обилни сълзи, царят след туй казал на велможите – сърцето ми е покрусено от поробването на тия нещастни люде, които стенат в ръцете на враговете на нашата вяра. Бог ще ме призове да отговарям в Съдния ден, ако имайки възможност да ги освободя, аз я пренебрегна. Не зная докога ще продължава това злощастно състояние на държавните дела, но от времето на баща ми и неговите предшественици не преставаха да идват при нас постоянно жалби срещу игото на поробителите от патриарси, епископи, монаси и обикновени бедни хора. И нито един не е дохождал, без да е гонен от сурова печал и без да бяга от жестокостта на своите господари; и страхувам се от въпросите, които ще ми зададе в него ден Творецът; и реших в ума си, ако така е угодно на Бог, ще хвърля всичките си войски и хазна, ще пролея кръвта си до последна капка, но ще се постарая да ги освободя.“

Както се вижда, православната вяра и славянската принадлежност са златната амалгама на благородната мисия, която е отприщвала енергията на руската власт и руското общество през вековете, придавала им е блясък и благородство, окриляла ги е за славата и величието на Русия и е предопределила и пътя за Освобождението на България. Тук, на това място, би било уместно да бъде цитиран идеологът на Източния въпрос Константин Леонтиев, но аз ще спомена само неговата цивилизационна формула, която има преобладаващо кръвно-духовно компонента. Срещу тази цивилизационна формула на Леонтиев – „да се сближим и сдружим“, винаги е бил насочен векторът на цялостната политика на враговете на Русия и славянството.

Именно в резултат на последователната и насочена русофобия, която отчита и осъзнава духовните и културните основания на създадения от историята българо-руски цивилизационен съюз, основан на грандиозния принос на българското православие и Кирилската писменост и въздигнатата на нов етап с Освободителната война от 1877-1878 г. формула на Леонтиев, могат да бъдат очертани границите на българската историческа съдба. Към нейните страдалчески черти, в огледалото на историята, могат да бъдат разчетени и посланията и основанията на българофобията, която предхожда по време миязмите на целенасочената русофобия. От кладите на богомилите, от ненавистта на потомците на западното рицарство, погинало от Калояновия меч край Адрианопол, през откровенията на княз Бисмарк на Берлинския конгрес, че те не са се събрали тук да правят „българите щастливи“, през краха в Ньой, разтеразанията в Париж след ВСВ и последствията след наивното съгласие за капитулация в Малта, всички тези свидетелства за българската участ, не издават по-малка ненавист към нас, от колкото омразата към всички руско. Но ако ненавистта към Русия, може все пак да бъде обоснована с нейната плашеща огромност и сила, то ненавистта към понятия като „българин“, „България“ и „всичко българско“, издават заплахата за един предопределен край не само на нашата държавност, но и за народа ни.

Недвусмислено доказателство за това е днешната наша народностна участ, когато в прегръдките на т.нар нов цивилизационен избор, без приятели и надеждни съюзници, България се топи пред очите на света като юлска пряспа, когато всеки ден населението ни намалява с 235 човека, а всяка година със 100 000 българи.

Уважаеми приятели,

За разрухата на живота ни няма да говоря, но искам да обърна вниманието ви за преднамереното сатанизиране на руси и българи, за което мнозина си затварят очите. Сатанизиране, основание за което, както вече споменах, е сътворения от историята ни българо-руски цивилизационен съюз.

И Русия, и България, всяка следвайки своя път през вековете, поради неразчленимостта между духа, културата и цивилизационната си същност, са и ще бъдат несменяема цел за отстрел от безмилостното дуло на „изначалната ненавист“, с която ние днес, уви, по зла шега на случая, сме съюзници.

Това обяснява и всички измерения на разрухата – материални и духовни, в които е затънала държавата ни. И макар да знаем, че всяко освобождение на България е предпоследно, тъкмо затова трябва ясно да осъзнаваме, че мъртвата хватка на тази, нека повторя, изначална ненавист, е по-страшна и от ръждясалия кървав ятаган на поробителя. И че ще е дълъг и жесток новият български път на страданието, в който грохота на битката между Изтока и Запада, която продължава без прекъсване от 1054 г. до днес, само ще възражда или ще обезсилва нашата българска надежда за избавление. И няма да е лесно нито на Русия, нито на България.

Мислех че тук ще сложа точка на тези мои политнекоректни и неправилни, от гледна точка на конюнктурата, размисли. Светостта на великата годишнина, която отбелязваме, обаче, просто ме задължава още веднъж да се позова на великия провидец Фьодор Михайлович Достоевски и съвсем телеграфно да припомня случая с неговия съвременник, прочутия за времето си военен кореспондент на в. „Дейли нюз“ Арчибалд Форбс.

Като признава достойнствата, както ги определя Достоевски „на прекрасните му и задълбочени статии от бойното поле“, писателят не скрива своя потрес от заявената позиция на Форбс, че в момента, когато руската армия преминава Дунав, турците имат пълното право да изтребят цялото българско население, на север от Балкана! И че Форбс, почти съжалява, задето нещата не са се развили така. „Защо, пита писателят, този наистина образован човек, честен, правдив, талантлив, хуманист, представител на толкова велика и претендираща за просветеност нация, може така хладнокръвно да приписва подобни права на турците? Това ли е, пита той, последният цвят и плод на английската цивилизация?“ И Достоевски намира отговора в „кръвното презрение на Европа към славяните и славянското племе“. „Форбс допуска – пише Достоевски – че е възможно и разумно дори, да се изколят всички българи до един, цялото племе българи, жените и децата! Причината в случая е именно това западноевропейско презрение към всичко, което носи името славяни. Тъй че българите можеш да ги попариш с вряла вода като гнездата на дървеници в старчески одър!“ – заключава писателят.

Както се вижда, генезисът на възходите и страданията на славянските народи, и по-специално на нас, българите, има своите цивилизационни основания. Няма съмнение, че дори хора, просветени и образовани като джентълмена Арчибалд Форбс, не са гледали на нас, българите, като на народ с велика история и с огромен принос в световната култура и цивилизация. Актуалният въпрос към днешния ден е дали и сега, когато тук, в България, та са безспорни господари, ни оприличават на нещо по-различно от „гнезда на дървеници“?

На този въпрос нека всеки сам и честно да си отговори. И сам да намери своето място и мястото на своите деца и внуци във великия разлом на света, който вече застрашително тътне. Аз лично мисля, че реалностите на последните 34 години показаха нагледно, как сатанинската мелница, която безжалостно премила народа ни, е всъщност едно ново издание на непроменимите възгледи на онзи далечен кореспондент на в. „Дейли нюз“. От тези непроменими възгледи на Форбс и предците му, извира и омразата към Русия. „Как ли я мразят сега на Запад, пита се Достоевски и добавя – инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда?“

Да отговаряме ли на провидеца отпреди 145 години? Да си обясняваме ли причините за санкциите и сатанизацията на Русия днес? Да разсъждаваме ли за съдбата на газопроводите „Южен поток“ и на АЕЦ „Белене“? За взривения „Северен поток“ 2 и биолабораториите, които задълбочено изследват славянския ни геном? Да търсим ли някаква връзка между случаите Скрипал, Навални и Гебрев? Да разказваме ли отново пророчествата на Достоевски, както и нашите несвършващи спомени за бъдещето?

Една ирландска поговорка гласи, че ако двама съседи се карат и бият, значи у единият от тях непременно е пренощувал англичанин.

Така че всичко е пред очите ни. И няма нищо ново под слънцето. Има една истина и тя е, че силата никога не се е нуждаела от посредници. Че слабите винаги ги бият. Че България без Русия е обречена! Че и Русия без България би била разнищена! Че пътят ни в страданието е общ и неотменим и, че не случайно „то нашата любов в една съдба превръща“.

 

Уважаеми приятели,

По зададената тема на конференцията остана частта за големия приятел на българската кауза граф Николай Павлович Игнатиев, името и дейността на когото също не бяха пощадени от помията на платената русофобия. Не зная как е избирана датата на днешната конференция, но тъй като възнамерявам да оставя други да говорят за неговото епохално дело, ще споделя пред почитаемото събрание за един случай, който сякаш идва да ни покаже, че само чрез всесилната ръка на Провидението българската свобода става реалност. И от пепелта на историята възкръсва българската държавност. И аргумент, и основание за това чудо е волята Божия, възложена на Граф Игнатиев.

През 1939 г. в София е отпечатана Дипломатическата студия „Граф Игнатиев и нашето освобождение“. Автор е заслужилият български дипломат Димитър Йоцов. И както той споделя тя е написана по „личната архива на графа“.

В студията може да бъдат прочетени твърде любопитни неща за дните от втората половина на януари 1878 г., както и едно прозрение на граф Игнатиев, което в годините, оттогава до днес, многократно е било препотвърждавано от историята.

В писмо до съпругата си от 21 януари графът пише: „Тази рабска подчиненост и постоянните отстъпки пред Европа, ще костват скъпо на Русия“. Написано е по повод телеграмата на княз Горчаков, който вменява на него, пратеникът на император Александър Втори, „да предаде на бъдещия мирен договор с Турция „прелиминарен характер“. Защото, мотивира се Горчаков, „Австрия се възпротивява мирът да бъде сключен между Русия и Турция „на четири очи със султана“.

И така, на 22 януари, граф Игнатиев преминава Дунав и се отбива в село Брестовица на среща с престолонаследника Александър Александрович, бъдещият император Александър Трети, пред когото „разтворил картите и показал, според Димитър Йоцов, бъдещите граници на България.“ Междувременно и двамата споделили своето огорчение за неизпълнението от главнокомандващия Николай Николаевич, заповед на императора, примирието предложено от Турция, да бъде сключено пред стените на Константинопол. В заповедта се указвало, че трябва „да се завземат височините на Босфора и Галиполския полуостров“.

„Първата крачка към примирието е неудачна, заявил престолонаследникът, но аз вярвам, че Вашето присъствие в главната квартира ще измени положението и Вие ще поставите всекиго на мястото му“.

На 23 януари граф Игнатиев пристига в Търново след пладне. Останал няколко часа, колкото да отдъхне и да се срещне с губернатора, през което време обаче приел и възторжения адрес на българите от старопрестолния град, които устроили в негова чест небивала демонстрация на симпатии и почит като към извънреден пратеник на царя. Успял да се срещне и с Александър Батенберг, в компанията на неколцина чуждестранни кореспонденти и военни наблюдатели. Всички увещавали графа да не поема пътя към Габрово, но окрилен от своята решимост да промени нещата след сключеното още на 19 януари примирие в Одрин, генералът поел по засипания със снежни преспи път, към Габрово. В града пристигат премръзнали в 3 часа след полунощ. Очаквал ги обаче пътят към Шипка, но не се намерил никой, който да се наеме да бъде водач през нощта. На разсъмване поели по пътя към връх Свети Никола през преспите и бушуващата виелица и в 2 часа следобед на 24 януари, графът и неговия кортеж се озовават под върха. Внезапно предното дясно колело на каретата надвисва над пропастта и тя се завърта, лявото й задно колело се закача в един артилерийски фургон и конете, кочияшът и каретата, политат в пропастта. В момента на падането граф Игнатиев отхвърлил шубата си и успял, както пише Йоцов, да се залови за един храсталак. Така граф Игнатиев висял над бездната, ръцете му премръзвали и силите му вече го напущали. Но от Вазов знаем, че на този връх се случват чудеса. В случая обаче с гръм не пристига „Радецки“, а един руски солдат се спуска с въже, подава ръка на графа и с друго свободно въже, го завързва, и другарите му ги издърпват от пропастта.

Друг на мястото на граф Игнатиев навярно не би продължил да предизвиква съдбата, но той, с неимоверни усилия, пешком, подкрепян от солдатите, извървява пътя до Казанлък. Там, в пропастта, останал багажа му, ведно с пълномощията за водене на мирните преговори, а между тях и ордена му „Св. Александър Невски“ с диаманти.

Прескачам диалозите му с княз Батенберг и с главнокомандващия Николай Николаевич. Но не мога обаче да не отбележа едно негово горчиво заключение: „В главната квартира, пише Игнатиев, имаше руски офицери, но по-голямата част от тях нямаха руска кръв, нито руска душа.“ През трудности, интриги и препятствия обаче, той се добира до Сан Стефано. Пред турската делегация графът заявява кратко, но твърдо: „Аз съм граф Игнатиев. Всички ме познавате. Пълномощия не са ви нужни“. После разтваря картите и очертава границите на българското историческо землище. И преговорите започват.

Така се ражда денят 19 февруари по стар стил, в който възкръсва България. И в скрижалите на българския дух, в паметта на кръвта българска и в душата на народа, оттогава пламти жаравата на този ден. Неговата самоличност бе сменена през 1916 г. с новото календарно броене, когато денят става 3 март – Ден на славата и подвига, на честта и достойнството, на благородството и самопожертвувателността. Ден на пролятата кръв за брата от брата – безкористна, топла и чиста!

3 март е ден на живите и мъртви българи и руси. За този ден от София до Москва и от Шипка до Сахалин, са биели камбаните на признателността и истината. И този камбанен звън за всяка българска душа е бил противоотровата и възкресението на неумиращата надежда, че реката на историята, която безспирно тече и сякаш завинаги отделя българи от руси, остава безсилна да скъса хилядолетния мост между бреговете на духовността и братството. И че подвигът на руския народ не може да бъде погребан и забравен, защото неговото име е свободата на България. Това е основанието, че никой не е в състояние да ни отнеме денят 3 март. Като несменяема стража над него бдят и Шипка, и Шейново, и Плевен, и Стара Загора! И от урва на урва, и от век на век ехти страшният вик на децата бурливи на България. На този ден се уповава тя в своя път към бъдещето. България ражда и ще възражда този ден. И в живота на цял един народ като православна камбана гърми и ще гърми родилният вик на свободата: „Братцы, Бог с нами! Вперед!“

 

 

Корупцията вампиряса!

Е-поща Печат PDF

Докато нашите пишман политици се замерваха с взаимни обвинения в корупционни схеми и далавери, а отиващата си посланичка на САЩ Херо Мустафа изразяваше разочарование от факта, че у нас няма осъдени дори от санкционираните по закона „Магнитски“, белгийските прокурори разшириха списъка на заподозрените в корупция евродепутати с още двама. И двамата са от управляващата в Полша партия „Право и справедливост“. Така към кервана на корумпираните, воден от бившата заместник-председателка на Европарламента гъркинята Кайли, се присъединиха и представители на управляващия в Полша политически елит.

Българските граждани, родени и учили по времето на социализма, когато в часовете по български език и литература задължително се изучаваше пътеписът на Алеко „До Чикаго и назад“, вероятно си спомнят един любопитен детайл от американската действителност по онова време. Когато Алеко изразил гласно възхищението си от американската демокрация, един сърбин го приземил с думите: „И тука е велика корупция, както у нас. Навсякъде парица е царица!“.

Преди седмица, обаче, научихме, че корупция можело да има и в подпомаганата от колективния Запад „проевроатлантическа“ Украйна, представяна ни като „невинна жертва на руската агресия”. И то по време на война! Доказа ни го украинският президент Володимир Зеленски, който съобщи, че започва чистка на корумпирани държавни служители. За това писа дори вестник „Сега“ (24.01.2023), след като дни по-рано упрекваше ръководството на Германия, заради колебанията му относно предоставянето на танкове „Леопард-2“ на режима в Киев: директно, или чрез други страни от НАТО, разполагащи с въпросните танкове. Съгласно публикацията „Зеленски прави чистка на корумпирани“, с постовете си са се разделили заместник-главният прокурор на Украйна Олексий Симоненко; трима заместник-министри (заместник-министърът на отбраната по снабдяването на войските с продоволствия и оборудване Вячеслав Шаповалов, заместник министърът на общините, териториите и инфраструктурното развитие Василий Ложински, ведно с още двама служители на регионалното министерство и заместник-министърът по социалната политика). По негово желание бил освободен заместник-ръководителят на президентската канцелария Кирило Тимошенко. Заради съмнения в корупция били отстранени петима регионални губернатори: Валентин Резниченко на Днепропетровска област; Олександра Старуха на Запорожка област; Олексий Кулеба на Киевска област; Дмитро Живицки на област Суми и Ярослав Янушевич на област Херсон. Министърът на отбраната Олексий Резников също е обвиняван в корупция на високо равнище.

Според Националното антикорупционно бюро на Украйна (НАБУ) заместник министърът на общините, териториите и инфраструктурното развитие Василий Ложински е бил заловен, докато приемал подкуп от 400 000 долара, за да улесни закупуването на електрогенератори на завишени цени. Според изявление пред брюкселския „Политико“ на разследващия журналист и основател на разследващия уебсайт „Наши гроши“ Юрий Николов, украинските военни части, дислоцирани далеч от фронтовата линия в Полтава, Суми, Киев, Житомирска, Черниговска и Черкаска области, са получавали основни хранителни продукти на 2-3 пъти по-високи цени. Украинското МО е подписало сделката с фирма, свързана с негови бивши служители. Министърът на отбраната Резников твърди, че това било „техническа грешка“, при която изпълнителят искал да напише цената в килограми, а не на бройка, но всички предишни договори показвали, че МО винаги е купувало яйца на бройка. Един вид, украинското МО се е „самонасадило на пачи яйца“. Другата голяма далавера е свързана с доставката на електрогенератори, при което държавни служители са се сговорили с група посредници и осигурили сключването на договори за обществени поръчки с предварително определени стопански субекти. Стойността на договорите е била завишена с 280 милиона гривни (7 милиона евро). Това, според НАБУ, е бил подкупът, който е трябвало да бъде изплатен на длъжностните лица за тяхното съдействие.

Засега не се съобщава за далавери с препродажбата на подарените, включително от България, оръжия и боеприпаси, но ще напомня, че преди няколко месеца турски вестници цитираха президента на Нигерия, който казва, че оръжия от Украйна се озовават в страните от Африка. Част от тях дори изплували от водите на езерото Виктория! През миналата седмица пак вестник „Сега“ (25.01.2023) съобщи, че началникът на украинския ГЩ Валери Залужний дарил на армията 1 млн. долара, които бил получил като наследство. Колко български генерали могат да се похвалят с такива наследства и дарения на Българската армия? Въпреки че според германския Ди Велт, най-бедната страна в ЕС, сиреч България, е спасила Украйна в първите дни на войната с Русия. За подарените от български граждани електрогенератори на Украйна да не говорим. Вероятно и те са напълнили с пачки джобовете на някои украински корумпирани прекупвачи. В замяна на всичко това от украинска страна изразиха благодарност на „Кирчо и Кокорчо“, които се оказаха и съавтори на предложението за санкции срещу Русия, и крипто оръжейни снабдители на Киев. За индиректното им замесване в далаверите на крипто пирамидата „Нексо“ да не говорим. Тяхната „борба с корупцията“ наумява на криминале, в което касоразбивачи биват търсени от полицията и прокуратурата за залавянето на други касоразбивачи и обирджии. Оправданията на ПП и ДБ за щедрите предизборни дарения от служители на „Нексо“ са също толкова неубедителни, колкото и информациите на нашите „независими“ медии за хода на войната в Украйна. Дни наред последните ни заливаха с новини за няколко десетки германски танка „Леопард-2“ и американски „Ейбрамс“, които щели да променят хода на войната срещу Русия. Само че Зеленски иска 300, а пък ще му изпратят 80, от които 31 американски танка „Ейбрамс“ и 14 германски „Леопард 2“. При това не веднага, а до април 2023 г. Според Гюнери Джъваоглу, това отваряло пътя на Полша да изпрати и тя на Зеленски 50-100 танка „Леопард 2“. („Миллиет“/26.01.2023). Мехмет Али Гюллер пък констатира, че Полша индиректно отдавна е в Украйна. („Джумхуриет“, 28.01.2023). Сиреч, НАТО и ЕС воюват с Русия, колкото и да уверяват, че не са страна във военния конфликт. Засега воюват с техника, боеприпаси и наемници, а утре и с войски. …Външният министър на Германия Аналена Бербок каза нещо, което собственото й ведомство опроверга: „Ние сме във война с Русия!“. А италианският министър на отбраната Гуидо Крозетто обявил, че Третата световна война ще започне, когато руските танкове се появят в Киев. (Pravda.Ru., 28.01.2023). Керванът на безумието сякаш няма спиране!

Междувременно, руснаците превзеха Соледар и съсредоточават сили за превземането на Бахмут. А след съобщенията за изпращането в Украйна на нови западни бронирани бойни мишени, пардон машини, от руското МО казаха, че и тези танкове горят както другите. Въпреки предупреждението, нашите евроатлантици и техните поддякващи „медийни мисирки“, се държат така, сякаш ескалацията на военния конфликт в Украйна е предпоставка за „една ближна обща веселба“. Едва на 25 януари БНТ съобщи за падането на Соледар, позовавайки се на официални признания от украинска страна. Украинските сили, санким, се били изтеглили, а не са били прогонени или унищожени! Очевидно нашите медии са осъдени да приличат на Чудомировия глашатай Станчо Барабанчо, който известявал жителите за пристигането на важна особа, а пък особата вече била отишла в друго село. То бива свобода на мисълта и медиите, ама чак такъв слугинаж не бива. Не може да има свобода на мисълта там, където тя отсъства.

Между впрочем, Зеленски обяви, че се забранява на държавните служители да почиват в чужбина. Което пък показва, че докато обикновените украинци гинат в окопите, или в обстрелваните с ракети градове на Украйна, високо платени чиновници са почивали по курортите на Гърция, Турция, Египет или Испания. А може и да са пребивавали по нашето Черноморие заедно с другите украински бежанци.

 

 

 

Политиката на Русия - съзидателност и свободолюбие

Е-поща Печат PDF

На 26.01. т.г. в Централния военен клуб в София се състоя юбилейна конференция „145 години от края на Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. и възстановяването на българската държавност. Приносът на граф Н. П. Игнатиев за Освобождението на България“, организирана от Фондация „Устойчиво развитие за България“ съвместно с други обществено-политически обединения. Конференцията е част от богата програма за честване на юбилейната годишнина, която ще се осъществи в цялата страна и бе водена от изтъкнатата общественичка г-жа Станка Шопова, председател на Фондация „Устойчиво развитие за България“.

С приветствено слово към участниците във форума се обърна Н.Пр. Елеонора Митрофанова посланикът на Русия в България. (Словото на Н.Пр. публикуваме на стр. 6)

За общите ни духовни ценности през вековете, за историческите събития, свързани с Освободителната война от 1877–1878 г. и братството на руския и българския народ, както и за изпитанията на днешно време, свои мисли и виждания споделиха Янка Такева, председател на Синдиката на българските учители, Боян Ангелов, председател на Съюза на българските писатели, видните политици Красимир Премянов, председател на Съюза на тракийските дружества в България и зам.-председател на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, лидерът на АБВ Румен Петков.

Доклади с приносен характер по обявените теми изнесоха: Минчо Минчев (Словото поместваме отделно), журналистката Калина Канева, автор на документални книги, сред които и за граф Игнатиев, историците проф. Андрей Андреев, проф. Нина Дюлгерова и проф. Искра Баева, кинооператорът и писател проф. Любомир Халачев, дипломатът и писателят Анатолий Шчелкунов, бивш генерален консул на РФ в България и почетен гражданин на Варна (чрез видео включване).

Впечатляващо беше единомислието за това, че трябва да се отстоява историческата правда, традициите и идеалите на българския народ, почтеността и признателността за градивната роля на Русия за националното ни Освобождение и за възстановяването на българската държава. На участниците и гостите на конференцията беше представена фотодокументална изложба за граф Н. П. Игнатиев, която скоро ще бъде експонирана в Руския дом в София.

Слово на Н. Пр. Елеонора Митрофанова - посланик на РФ в РБ пред участниците в конференцията:

Скъпи приятели! Днес сме се събрали, за да си припомним и по нов начин да осмислим събитията отпреди 145 години, които в днешните международни политически условия придобиват особено значение. Едва ли ще е преувеличение да се каже, че Руско-турската Освободителна война е основополагащо събитие в новата история на България. Именно през 1878-1879 г. са заложени основите на днешната българска държавност – конституцията, армията, структурата на властта, банковата и пощенската системи.

Както е посочено в инструкцията на руския императорски комисар в България Дондуков-Корсаков, оглавил учреденото след войната временно Руско гражданско управление, „всички грижи трябва да бъдат посветени на пробуждането на елементите на собствения граждански живот и да се насочват към възможно най-бързо утвърждаване на самостоятелността на този живот, та да може, след като напуснем страната, нейната организираност да в състояние сама да противостои срещу всякакви враждебни й посегателства”.

За подготовката на офицери в София е открита военна школа, в която са приети 250 млади българи. В Русия, в различни училища, са изпратени още около 100 бъдещи професионални военни. Изградена е система за гражданско образование, възстановени са народните училища. Уреден е данъчна система, която позволява в кратки срокове да се създаде сериозният за онези времена резервен фонд за българското правителство в размер на 15 милиона франка. За подготовката на свещенослужители са открити духовни школи, възстановени са над 400 църкви в България и Източна Румелия и те получават дарения от Русия. В София започва да работи обществена библиотека.

Трябва да се отбележи, че още при започването на работата на Народното събрание през 1879 г. гражданското управление на България в мнозинството си вече се състои от българи. Това е припомняне за онези, които приказват за уж имперските и „експанзионистки” амбиции на Русия по отношение на България.

Като човек, който добре си представя сложността при създаването на една система от нулата, аз много ясно разбирам колко колосална работа е била извършена в онези години от Руската империя, за да може на картата отново да се появи и най-важното – да се утвърди, българската държава. Несъмнено подвигът на руските воини и на българските опълченци е неоценим, ние често говорим за това и ще продължим да говорим, ще се стараем да използваме всеки повод, за да почитаме паметта им.

Но днес бих искала да обърна особено внимание на интелектуалния и дипломатическия подвиг. Вече споменах за работата на княз Дондуков-Корсаков, но има още един човек, станал синоним на освобождаването на България. И името му е Николай Павлович Игнатиев.

Граф Игнатиев е известен в България може би повече, отколкото в Русия. И това не е случайно – той сам е казвал, че неговото „сърце принадлежи на българите”. Патриархът на българската литература Иван Вазов в навечерието на пристигането на дипломата в София през 1902 г. за заседание на Славянското благотворително общество заявява: „След няколко дни нашата столица ще има честта радостно и триумфално, с почти царски почести, да приветства онзи същия велик руски човек, големия почитател на българите, чиито заслуги пред нашия народ направиха името му известно и почитано и в най-последната българска колиба, мило и скъпо на всяко българско сърце. А именно: негово сиятелство граф Игнатиев”.

Неслучайно днес привеждам толкова много цитати – това е, защото прекалено активно сега се опитват да очернят нашата страна и името на този изтъкнат дипломат, наричайки го едва ли не българофоб. При това никакви реални доказателства не се посочват, защото то и няма нищо такова, в което да може да се упрекне граф Игнатиев. Затова пък противоположни исторически свидетелства има повече от достатъчно.

Николай Павлович с цялата си душа е споделял изстрадания от българите стремеж към свобода и е считал, че Русия не може да остава безразлична към това. Той е написал многобройни доклади на императора за положението на Балканите, оказвал е активна подкрепа на дейците на българското освободително движение, застъпвал се е за тях пред османските власти, помагал е на българите, обучаващи се в Русия. Именно той очертава границите на Сан-Стефанска България. И не Русия е виновна, че западните държави не позволяват по време на Берлинския конгрес д се сбъдне тази българска мечта.

Ясно е, че и клеветническите статии по адрес на граф Игнатиев, и „разобличенията” относно нашата страна за освобождаването на България ще се появяват и занапред. Трендът за пренаписването на историята е очевиден: на Запада нито тогава, нито сега не му трябва силна и уверена в себе си Русия. И колкото по-малко приятели имаме, толкова по-лесно ще им е на англосаксонците да управляват света.

Но е ясно и друго – следвайки нашия национален характер и традициите ни, руската външна политика във всички времена е била съзидателна и свободолюбива. Ние винаги сме били готови да отстояваме истината – ще я отстоим и сега.

Бих искала да благодаря на всекиго от вас за участието в днешната конференция, за усилията за съхраняване на знанията за нашето общо минало, за вашето неравнодушие и за активната ви гражданска позиция. Пожелавам ви интересни дискусии и плодотворна работа.

 

Лъжата и цинизмът – най-високите европейски ценности

Е-поща Печат PDF

Изказванията на лидерите на великите сили – особено когато са напуснали ръководните си постове и са излезли от активната политика, най-вече когато тези изказвания се отнасят до взаимоотношенията на държавите им с Русия – трябва да се четат като своеобразен „тайнопис“ и се разчитат по съответния начин, за да излезе от белия лист целият текст заедно с истинския му смисъл. Иначе ще четем текста, ще се мъчим да го разгадаваме, но по-далеч от буквите и думите така и няма да достигнем.

Защото обикновено те не казват онова, което говорят!

Тогава какво ни казва Ангела Меркел в своето станало вече прословуто интервю пред немския вестник Die Zеit по повод специалната военна операция на Русия в Украйна, Минските съглашения и мотивите, с които Германия, САЩ и Франция са убеждавали Русия да ги подпише и спази?

Меркел знае какво говори и не е случайно, че го казва точно сега, когато въпросната специална операция е достигнала до определена степен на своето развитие и предстои нейната развръзка. Променя се и отношението на Запада и САЩ към нея; нараства нежеланието на Европа, а и на Америка, да продължават да издържат пропадналата държава и да харчат пари за кауза, която е изгубена.

И за да придаде на разочарованието си високо нравствен смисъл, тя признава на своите сънародници, че са излъгали хитро Русия и Путин, успявайки да скрият от него замисъла на Минските съглашения. Тя казва, че са искали да дадат време на Украйна, за да се стабилизира и укрепне, да стане по-силна и уверена в себе си. Защото са знаели, че рано или късно специалната военна операция на Русия е щяла да бъде факт. Но премълчава за коя Украйна става дума?!

Ангела Меркел пропуска да отбележи, че вече е извършен държавният преврат, Янукович е свален; че самият той е бил подлъган да подпише споразумението с опозиционните сили. Подлъган не от другиго, а от германския президент, който е гарант за изпълнението. Премълчава и защо е било необходимо това споразумение и то непременно с гаранцията на германската държава, когато веднага след него превратът е извършен и се разиграва кървавата драма, получила името „майдан“. За да приключи тази драма, също е необходимо време и спокойствие. Наказателните операции трябва успешно да приключат, да се установи навсякъде лоялна власт и да се приспособи държавния живот на Украйна изцяло към управлението на САЩ и Западна Европа.

От времето на „майдан“ е публикуван документ, в чието съставяне участва и тогавашната, но и сегашна помощник-държавен секретар на САЩ Виктория Нуланд, нейният съпруг и други политици и политолози. Този документ бе навремето публикуван и все още е достъпен. В него изрично се подчертава, че САЩ нямат никакво намерение да изграждат каквото и да било в Украйна, защото рано или късно там ще се завърне Русия и тя не бива да се ползва от тези подобрения. Затова ще се разруши и наличното, за да започне Путин възстановяването на страна от самото начало.

Сега става ясно какво означава според Меркел „необходимо време за укрепване“. Макар че и тогава беше ясно. А всъщност е време за доразрушаване и подготвяне на условия, в които въпросната специална военна операция да започне. Дошлата с преврата украинска власт уверено и целенасочено започна да изпълнява планираното в концепцията за Украйна. То трябваше да изостри отношението към Русия и рускоезичните жители на държавата, което щеше неминуемо да доведе до конфликти между руснаци и украинци и до отцепване на рускоезичните територии. Както и стана. А когато това стана, трябваше да бъде използвано, за да разшири бездната между двата народа, да ги смрази окончателно и да поощри украинското ръководство за открити враждебни действия срещу Русия. И до неизбежна война. Този план бе безпогрешно конструиран и изпълнен.

Но Меркел го премълчава.

Меркел обаче открито казва, че Минските споразумения е трябвало да бъдат чисто и просто сдържащ фактор за Русия. Тя трябва да се надява, че все пак те ще започнат да се изпълняват и ще се създаде някакъв благоприятен юридически статут на отделилите се от Украйна територии, за да се гарантират и правата на техните жители. Русия бива сдържана от великите сили, а Украйна все повече се активизира, за да дойде моментът на специалната военна операция като единствено възможен начин да се спре разпадът на Украйна и се ликвидират причините, които превръщат държавата в източник на напрежение и фактор, който ще разпали война в Европа. Но това трябва да стане така, че да бъде по-лесно Русия да бъде обявена за причина.

Меркел мълчи за гласните и негласни уговорки и споразумения за фактическата ликвидация на Украйна и подялбата й между заинтересованите държави. За това мълчи, но със силен глас прогласява, че са излъгали Русия. Излъгали са я с обещания за мир и избавление на жителите на Донбас, които са постоянно тероризирани от украинската войска. Излиза, че целта на Минските съглашения е да се направят междудържавните отношения непоносими.

Хитрият Запад постигна целта си. Но отиде толкова далеч в нейното преследване, че погуби себе си.

И още веднъж доказа, че за него лъжата и цинизмът са най-високите европейски ценности.

 


Страница 1 от 498