• Похвално слово за скулптора Методи Измирлиев навръх 24-ти май
Сякаш планината е застанала зад гърба на художника и наднича иззад рамото му да види какво ново е захванал. Но Методи Измирлиев, “кривата издънка на известния род”, както шеговито подмята, работи върху скулптурния паметник на Борис Христов - българския певец, баса на столетието, гения на операта. Работи върху тази фигура, около 2 м висока, вече двадесет години, но сякаш някой е издигнал невидима стена около автора. Ни звук, от нито една институция, ни стон - от нито една от всезнаещите медии или пиарите на съюза на колегите му художници. На годишната изложба от 2003-та творбата на Методи Измирлиев печели всеобщо одобрение и номинации за перфектна работа. Само че никой и никъде не оповестява, че Храмът на класическата музика, Софийската опера, все още чака най-големия български оперен артист да застане на почетно място във фоайето. А иначе скулпторът Методи Измирлиев е оптимист - вярва, че онези хубави и одухотворени лица на млади творци, които вижда по телевизията най-вече, ще продължат изкуството на България, и то на същата, а и на по-горна кота от тази, на която им го завещаха техните предшественици.
Странно е да се чуе от устата на един художник, който - На многая лета, маестро Измирлиев! - навърши на 1 март тази година цели 90 години, - но е факт - “Нашият народ е много талантлив.
Това е известно!” Заслужава адмирации за тази фраза само, понеже не се чува често, а висотата на годините му просто задължава човек да гледа с критично око към “материала” наоколо. И все пак...
“В първо отделение учителят ни даде задача да нарисуваме куче. Аз съм роден в Русе, и за разлика от днешна София, там кучета по улиците нямаше. И като се увъртях, не става, и не става. Тогава баща ми реши да ми помогне и нарисува нещо, което определих като... прасе. Но се успокоих, викам си, щом и татко не може да го нарисува, аз какво повече да направя. И го занесох в училище... Да, ама се оказа, че това била най-добрата рисунка... После като дойдох в София, отседнах при вуйчо ми, не съм взел един лев от баща ми, той не можеше да ме издържа, но пък ми даде голяма пътека в живота - каза ми, ей, момче, златни ръце имаш, ама няма хляб за тебе в тая държава... Позна, но през едно поколение, сега моят син е скулптор, ама днес за него сящо няма много хляб... Такова е времето сега.
Много често след училище, в Русе още, гледах един сладкар, бай Динчо, човекът правеше от сняг големи фигури, на Левски, на Ботев, талантливо ги моделираше. После, като дойдох в София през 1945 г. да уча в Академията, и аз с голи ръце от сняг през зимата правех такива неща, ръцете ми целите бяха на кочан, ама аз не спирам... И една вечер някакъв човек минава и пита вуйчо ми - кой е тука скулпторът? Аз се зачудих, и след малко се сетих, че пита за мен... Но бях срамежлив, не можех да се нарека скулптор още, но това го запомних и досега... Баща ми обаче ми каза и друго нещо – знай, момче, че има един човек, дето ще промени България, Георги Димитров се казва... По-късно чух и за Лайпцигския процес, а години след това направих портрета му – според мнозина той твърде много прилича и силно напомня на Бетовен... Но това е защото много обичам класическата музика...”
Спомените на Методи Измирлиев непрестанно се връщат към едни трудни, и трудни, и трудни години, времето, когато завършва училище и постъпва във войската. Това е почти средата на Втората световна война, „някъде през 1941 г. един фелдфебел реши началото на моята съдба като художник! Реших да нарисувам един мой приятел във взвода, беше ми много симпатичен и добър човек. И започнах, ама по някое време усетих, че хората около нас гледат някак назад, обърнах очи - кого да видя - фелдфебелът като котка се промъкнал изотзад и наднича. Една скоба отварям - тогава имаше много хора, дето бяха арестувани като комунисти... И тогава попита, я да видя какво криеш, понеже аз закрих рисунката. И като я видя - ахна, “ама той същият, бе... Слушай, ще ти доведа балдъзата да я нарисуваш”. Явно искаше да ни запознае с по-далечна цел, ама аз хич и не се сетих. Казах му, че най-много искам да си рисувам и тогава той ме изпрати в телефонната централа, понеже там никой нямаше право да влиза и можех на воля да си рисувам.”
И така войникът Методи Измирлиев си рисува на воля, отваря чекмеджето на масата, вади листата и започва, дойде ли някой, крие ги, срамува се, не се вижда като свръхнадарен, но то е, защото е срамежлив, чисто по човешки. Един ден капитан Лазаров го “улавя” на рисувателната маса и тогава идва най-важното морално насърчение - “Слушай, момче, ако не отидеш да учиш в Академията, ще е престъпление...” „Но художниците гладуваха тогава, обаче си реших - глад, не глад, отивам да уча, каквото ще да става. Пък и какво да правя след гимназията, едни съученици отидоха в Америка, по Европата, дори един се обади от Австралия, бяха инженери, доктори...
Служих в Школата за запасни офицери, в 4-ти артилерийски полк, в София. Върнах се от фронта на 26 септември 1944 г. Но да се върна малко назад - когато погребваха цар Борис Трети, трябваше да сме шпалир на западната страна на двореца, от 7 сутринта, та до 13, 30 ч, пък духаше един такъв остър вятър, ръмеше, бяхме се сковали буквално. А трябваше да държа изпити в школата, помолих им се да вляза по-бързо, че ми е зле и трябва да се прибера, и така всичко стана бързо, взех си и изпитите... Разболях се от остър ставен ревматизъм, лежах дори и в болница, през това време мои колеги отидоха на фронта, после се говореше, че половината не са се върнали... Дали това не ми е било късметът?.. Кой знае. Но пак изпитание, на 10 януари 1944 г. София беше бомбардирана, а аз трябваше все пак на 16-и да се явя в Прилеп, запас. Отивам на гарата, Софийската централна гара, гледам - няма гара. Ами сега! Тя беше изцяло разрушена. И тогава някакъв човек ми обясни, че влаковете се композирали във Волуяк. Какво да правя, дръпнах пеша... Като стигнах в полка, краката ми бяха сиво-зелени-черни, а лекарите препоръчаха да се върна, защото съм зле. Но офицерите знаеха, че среднистите във войската са малко и решиха да ме оставят като помощник в щаба... После имаше сражения близо до родното село на баща ми, под връх Пелистер, над Битоля...
Нестроен живот...”
Бащата на Методи Измирлиев тръгнал да си търси късмета отвъд океана, в Америка, по примера на мнозина други българи. Но като стигнал до Русе, парите му свършили и трябвало да остане, та да посъбере нужната сума. Започнала Първата световна война, изпратили го на фронта, после се върнал и се оженил за русенка. И тук си останал. Дали са подозирали, че въпреки всичко, синът им ще стане художник, и то не какъв да е, а монументалист! Едва ли, но са го очаквали...
Неочаквано е онова, което ни се обяснява днес за един близо 60-годишен период, и то в страна, която търси своето просвещение и ренесанс през ековете на синджирите и робството. Т. нар. социалистически реализъм е идеологическата рамка на творците в този период, само че като се има предвид, че в нея се движат и творци като Диего Ривера, Фернан Леже, Давид Сикейрос, Франс Мазарел, едва ли някой може да принизи постиженията на стотици блестящи български художници (и не само) в периода на Народната република.
Иван Фунев, същият този прочут монументалист, чиито ученици са Ненко Балкански, Павлин Коцев, Секул Крумов, Георги Апостолов, Христо Танев... е професорът и на Методи Измирлиев. Да не пропускаме и факта, че Иван Фунев е един от основателите на Дружеството на новите художници през 1931 г., а вече през 1956 г. става председател на СБХ. Същата година Враца го избира за патрон на своята новооткрита Художествена галерия. Та така, социалистическият реализъм, принизяван и осмиван, хулен и отричан, е онова, в което вярвали талантливи творци и въпреки догматиката реализирали безумно смели и неповторими композиции. Само творбите на Методи Измирлиев са разхвърляни по четирите посоки на България, и за много от тях вече не се помни кой е авторът им... Но все пак те са там и се виждат - тежки, гранитни, мраморни, статични или в динамика, но паметници. На времето, на историята и най-вече - талантливо изваяни сцени от живота на една България, която остана в миналото, която незаслужено “бе пенсионирана” на още млади – исторически – години. Чия работа взриви Евгений Бакърджиев преди години в София - мавзолея на Георги Димитров бе дело на Иван Фунев, Монументът на връх Бузлуджа - също. А талантливият му ученик Методи Измирлиев открива в един ден и паметникът на Боримечката, и този на Павел Бобеков - специално бил помолен за това. Боримечката е прочутият въстаник от Клисура, паднал жертва в Априлското въстание през 1876 г., извисява се над историческия град, а истинското му име е Иван Танков. Неговият подвиг възпява и Иван Вазов в Библията на българската националноосвободителна борба, романа “Под игото”, а картините на Златю Бояджиев го запечатват за вековете...
Павел Бобеков обаче е специална поръчка на панагюрци - като видели Боримечката, не се стърпели и те да поискат такъв монумент. Изгаряли от родолюбиви чувства. И Методи Измирлиев се заема. Една година по-късно - през 1977 г., фигурата на Павел Бобеков респектира зрителите с невроятния си финес и елегантност - и най-важното - позата и погледът внушават готовност да се посрещнат бурите на времето и живота! Невероятно е колко силно излъчва тази готовност дори и миниатюрната пластика-макет в ателието на художника.
Същото е усещането и при Борис Христов. Още повече че срещата между художника и певеца носи аромата на съдбовно съвпадение. “Беше вече пет без пет и аз реших, че за пет минути няма какво толкова да стане, и аха, да си тръгна. Тогава работех в Комитета за култура при Атанас Божков. Обаче ме вика зам.-председателят на държавната комисия за паметниците на културата и секретарката ми казва, че трябва да приготвя едно писмо за Борис Христов, което да му послужи пред граничните власти. Тогава беше много трудно да се изнесат произведения на изкуството през граница, дори и да са си твои лични. Сетих се, че човекът, когото видях седнал във фоайето, доста висок и импозантен, е бил самият певец. Имам огромна слабост към класическата музика, защото още в училищните отделения пеех в хора, и продължих и по-късно. А дори когато учех в Художествената академия, имах намерение да започна обучение и в Консерваторията, паралелно. Но както мъдро е казал народът, две дини под една мишница трудно се носят...
Иначе и аз го усещам - хиляда пъти съм казвал, че един живот за едно изкуство не стига!..
И така, седнах аз и написах едно писмо за Борис Христов, ама не знаех, че не бива да пиша „великия български оперен певец...” И Божков ме върна - вика ми, хубаво си го написал, ама много е емоционално, няма да свърши работа пред властите на границата. И аз пак се върнах, да го преправя. И все си мислех - добре, че не си тръгнах по-рано, как щях да видя този невероятен български талант? Върнах се с новия вариант, писмото бе прието, подпечатано и така нататък. А Борис Христов, беше прочел първия вариант, дал му го Божков, прегърна ме през рамо и ми казва с невероятния си красив глас - ела сега с мен долу, да ти дам нещо. И ми подари плоча, която носел само за приятелите си, защото не се продавала никъде. Аз се вцепених, той ми беше кумир, не знаех какво да кажа, нито какво да направя, и взех, че го целунах по бузата...
По-късно в Академията, когато започнах да правя ескизи, ме питаха защо го рисуваш, ами той е невъзвращенец! Но имах огромно вдъхновение, понеже музиката винаги ме е съпровождала докато работя, или самият аз си пея, или слушам. Знам почти всичко от репертоара на Борис Христов, обичам Карузо, Шаляпин, Марио Ланца, Бетовен, всичките му симфонии, концертите за цигулка и оркестър, за пиано и оркестър... Дори внучката ми и една нейна приятелка викаха „браво”, когато ме чуха, а аз дори не знаех, че са седнали в работилницата и са ме слушали...
Ателието сам си го проектирах и изпълних, дори от общината не можаха да му намерят кусури, всичко е точно както трябва и е любимото ми място. Тук съм най-спокоен - когато работя... Остана ми едно желание - Борис Христов да възкръсне за българската опера, но вече съм на много години, не знам дали ще го дочакам. Иначе като морална награда ми остана, че през 2003 г. тази фигура беше изложена на годишната изложба на СБХ и хората питаха кой е авторът и ме поздравяваха, пък и тук, съседите, дори една баба, дето събира орешета по нашия двор, та да ги подари на внучетата си, един ден поиска да ме види какво работя и като влезе, ахна - Ама това е Борис Христов... И това също е голяма награда за мен. Иначе през 1953 г. получих и Димитровска награда за скулптурата “Димитровградчанка”. Но времето беше голямо - строяха се нови градове, нови пътища, нови заводи...
Когато работехме върху групата фигури от посрещането на Съветската армия, тя участва в цялостната композиция на паметника, Андрей Николов, знаете го този голям художник, ни отстъпи ателието си. И ние, започнахме. Имах един колега, Иван Петров, много талантлив, усъвършенства пантографа дори. Така го направи, че вместо една плоскост, той организира три точки в пространството и така разликата между минатюрния модел и голямата фигура после бе само някакви си два-три милиметра. Направо гений...
Все пак имам едно голямо удовлетворение, като направих умален макет на главата на Борис Христов, Франка, съпругата му, дойде в София и Атанас Божков ме повика. Искаше да я покажа на Франка, а тя много я хареса, и ми казва - трябва да е в Рим, и в Академията... Засега и това ми стига, аз ще продължа да рисувам и да се надявам, нищо че съм на толкова много години...”
