Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2011 брой 28 Целта на дебата

Целта на дебата

Е-поща Печат PDF

“Ние живеем в крайна сметка в свят, в който илюзиите са свещени,истината е ерес”

Тариг Али,

британо-пакистански

историк

Един от най-известните цитати, произнесени преди около 60 години от Уинстън Чърчил, вещ в някои полезни детайли относно политиката, както и особено относно манипулирането на общественото мнение, твърди, че “империите на бъдещето са империите, контролиращи ума”. Защо бих цитирал някого, чиято политическа кариера е целяла забавянето на неизбежния залез на първата истинска глобална империя? Това бе първата ми реакция, след като започнах да следя последния етап на дебатите за бъдещето на Паметника на Съветската армия в центъра на София - който за кратък период от време се превърна в “част от иконичното пост-тоталитарно модерно изкуство” и проява на “свободната артистична експресия” на “свободното гражданско общество”.

Това събитие някои погрешно биха изтълкували като тривиален акт на вандализъм, но това събитие обсеби публичния дебат в България, тъй като според мен то символизира дълбоката промяна в българското национално съзнание и неговия т.нар. цивилизационен избор. Това събитие трансцендира съвременните архетипове на младите българи след 1989 г., чиято цел е да участват в един амбициозен и оспорван експеримент, наречен глобализация, т.е. да се приобщят към културната идентификация “Made in America”.

 

Повече от ясно е, че тези Батман, Робин, Джокър и Санта Клаус са фиктивни, въображаеми персонажи, докато 60-те милиона души, които умряха в резултат на Втората световна война, не са. Също така неоспоримо е, че Съветският съюз изгуби 26 милиона души, 6 милиона от които са били в Червената армия. Това са фактите. Да, те са се случили преди 60 години - определено преди експеримента на глобализацията. Навремето светът беше двуполюсен. Днес той не е - днес ние живеем в “еднополюсен момент”, в който “центърът на света” е във Вашингтон и това не е преувеличен анализ на днешната динамика на международните връзки. Чарлз Краутамер, който въведе термина “еднополюсен момент”, през 1990 г. обяви на страниците на “Форийн Афеърс”, че новият век принадлежи на Америка и че Америка е извън обсега на всякаква критика и осъждане и всякакво оспорване на нейните действия не само би било неуместно, но нещо повече - би предизвикало имперския гняв. “Американското превъзходство се основава на факта, че това е единствената страна с военна, дипломатическа, политическа и икономическа мощ да бъде решаващ играч във всеки конфликт във всяка част на света, в която тя избира да се намеси лично”.

Това не е просто категорочно твърдение, но и вярно, тъй като е основано на превъзходството на ненадминатата военна сила на САЩ. То е също така и обективно, защото включва и безпрецедентното превъзходство на културната и ценностна система на американското общество, т. нар. американски начин на живот, превърнал се в безспорен глобален цивилизационен център. Добре познатият “американски ексепционализъм”, описан от един от най-влиятелните умове на Просвещението Алексис де Токвил, според когото: “Позицията на американците е впрочем съвършено изключителна и това навежда на мисълта, че недемократичен народ никога няма да бъде поставен в подобна позиция”. Това е написано през 1831 г. и по онова време голяма част от индустриализирания Запад е все още твърде много прединдустриализиран и съвсем феодален. Краутхамер е написал своята статия 159 години по-късно и САЩ са много различно място, особено след приемането на експеримента “глобализация”, и особено след като се превърнаха в модерна версия на “Новия Рим” след преломната 1989 г.

Дали САЩ наистина са най-напредналото, най-развитото общество, “фарът на демокрацията”, епицентърът на глобализацията, днешната икономическа, социална, културна и технологична Мека? Повечето от нас вярват в това, след като то е лансирано от най-мощната, софистицирана, казано откровено - най-блестящата и ефективна пропагандна машина, която този свят е някога е виждал. Този аргумент може да бъде оспорен... Първо, човек трябва да чете, и второ - от време на време трябва да мисли, дори да се опита да разсъждава - нещо, което определено не се случи при излагането на “аргументи” по повод страстните дискусии за “В крак с времето”. Тези дискусии бяха един странен, ако не и сюрреалистичен спектакъл, особено анализирайки “аргументите” на защитниците на “пост-тоталитарното изкуство”, където “историци”, “музиканти” и “активисти на гражданското общество” дебатираха с “човешките вериги”, препятствайки операцията по почистването.

Бих казал, че по време на тези дебати бе постигнат “нов интелектуален пад” на постпреходния период, където много често “качеството” на аргументите има черти, подхождащи повече на ранните периоди на неолита, с реторични престрелки, в които понятия, идеологеми и твърдения бяха употребявани нелепо, без елементарно разбиране на основни дефиниции и исторически контекст.

При все че бе поучителен опит, този дебат бе твърде разочароващ, тъй като разкри новите “интелектуалните дълбини” на представителите на новата “демократична интелигенция”, доказвайки, че в този формат на публичните дебати елементарната логика е всичко друго освен задължителна.

Изводът е, че това е целта на самия дебат. Всъщност тази констатация не би била изненадваща, когато фактите и логиката нямат връзка помежду си. Да употребим Чърчил отново, защото “Империите на бъдещето са империите, контролиращи ума”.

Важното е вие никога да не осъзнаете, че светът на Супермен, Батман и Робин е въображаем и че в този илюзорен свят на лоши и добри герои Супермен, според добрите холивудски традиции, винаги печели. Фактите обаче понякога имат значение дори за онези, които сляпо приемат техния цивилизационен повик да бъдат част от новия неолиберален кръстоносен поход на 21 век. Каква е целта на този поход? Целта на неолибералния проект е да унищожи съществуващите икономически, социални, културни, идентичностни модели, ценностни системи, исторически контекст и традиции (излишно е да казвам - паметници). Целта е светът да се превърне в един едноизмерен хомогенен образ, в който различните езици, култури, религии, етнически общности, храни, облекла, поведения, маниери и т.н., и т.н., са уеднаквени и по-лесно моделируеми, защото са освободени от собствения си културен контекс.

Онези, които защитават превъзходството на неолибералното, т.е. на американската ценностна система и начин на живот, могат да прочетат някои статистически данни (вж. карето) за двигателя на прогреса и на модела, който трябва да бъде копиран в целия свят.

Тези данни идват не от света на Батман и Супермен, а от скучните икономисти и от онези, които четат банални текстове с числа, наречени статистика. Каква е “реалната” реалност - тези числа, или ухилените лица и прекрасните картинки от телевизионния екран, екшъните, киното, комиксите? Така наречените експерти, старателно припяващи своите послания, добре знаят, че ако не преповтарят “сценария”, техните щедри чуждестранни грантове може да пресъхнат.

Кое е реално?.. На кого би трябвало да вярваме - на холивудските картинки и персонажи, или на това, което става пред нашите собствени очи. Кое е реалност? На иконичните герои - например Рамбо (боец-супермен-воин и ветеран от Виетнам) или на факта, че САЩ бяха бити и загубиха войната във Виетнам. Кое е реалност: харизматичният Джеймс Бонд (символът на британството и на британския комплекс за цивилизационно превъзходство), или простият факт, че цивилизационно превъзхождащият Pax Britannica се разпадна и изчезна напълно няколко години преди филма за Бонд.

Може би основните мотиви зад тази силна реакция от страна на т.нар. гражданско общество около боядисването на паметника, на тези, които се сражаваха с фашизма, бяха, че те не са искали да имат паметник в памет на тази победа? Бил ли е фашизмът наистина прекрасна идеология, може би не, тогава каква е реалната причина за яростния напън да се нацапа този паметник?

Фашизмът е отдавна отминал... Тогава как да обясним силните страсти около посланието “В крак с времето”, може би понеже днес се води една друга епична битка - битката между неолибералния (културния) поход и тези, които му се противопоставят?

Съхранената памет, историческото наследство, националната идентичност определено не са ключова част от универсализма на неолибералния проект. Днес всеки знае Супермен или Санта Клаус, но малцина са чували да речем за Левски - главно онези, които говорят етнически език, който скоро може да стане мъртъв език, наречен български. Първите ще останат в бъдещето, а Левски е обречен да бъде забравен при бързо топящия се етнически народ. Освен това Левски очевидно е регионален, очевидно периферен, незначителен, а и е загинал през 1873 г. - той определено не се класира да бъде “В крак с времето”.

Наистина симптоматичното в този дебат е това, че т.нар. гражданско общество в България, както и новите “експерти” на преходния период, нямат нито един сценарий, в който поне боязливо да дискутират какво всъщност се е случило в България извън света на Батман и Супермен.

Нямаше напън за “човешки вериги” срещу смазващата бедност на около 35% от нацията или срещу съдбата на тези пенсионери, които след 40 години тежък труд трябва да ровят в боклука, за да намерят нещо използваемо, или срещу наркоманията, която като епидемия се стоварва върху българската младеж, или срещу икономическото отчаяние, тласкащо към проституция десетки хиляди млади български жени. Няма “човешки вериги” срещу организираното унищожаване на националната индустрия, на банковата система и медийното пространство. Нещо повече, няма “писания” и няма реакции на “гражданското общество” срещу мълчанието, срещу бавното, но устойчиво “кръвоизточване” на бързо изчезващата българска нация, изгубила 30 % в мирно време, което някои социолози дефинират като “демократичен геноцид”.

Нищо, което поне малко да прилича на протест но... “Оставете ми Батман”!

Ясно е, че вярата в “Супермен” е много по-близка до сърцето и душата на вероятно добре финансираното българско “гражданско общество”, за което Батман е по-адекватен в културно отношение от неговите драги съграждани, т.нар. лузъри на цивилизационния поход, наречен глобализация. За да завършим с думите на Чърчил “Империите на бъдещето са империите, контролиращи ума” - разминаването между действителност и реалност, определяйки ключови и критични избори, които българското общество така и пренебрегна. Не би било изненадващо, ако един ден (може би по-скоро, отколкото си мислим) същите проповедници на “иконичното посттоталитарно изкуство” усетят света на Супермен по-малко привлекателен. Възможно е в един бъдещ ден техните деца да се окажат сред работещите за минимална надница в някой ресторант в Стара Европа или още по-страшно - да станат пристрастени наркомани, или да бъдат принудени да изкарват пари, практикувайки най-старата професия. Светът на Супермен ще им се стори по-труден. Ако към края на живота си видят себе си забравени, изоставени от своите деца, от обществото и държавата (в света на Супермен бедността определено не е добродетел), те може да гладуват и да мръзнат и въпреки своя начален ентусиазъм по неолиберализма, може да са принудени да се включат в армията от отчаяни пенсионери, търсещи някоя ценност в боклука.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар