Режимът на Тодор Живков построи рафинериите „Нефтохим” Бургас и „Плама” Плевен, които някога преработваха 13 млн. т петрол на година: от тях 9 млн. т бяха руски, подарени ни от Леонид Брежнев, и 4 млн. т - арабски. Правителството на Иван Костов фалира „Плама” и продаде „Нефтохим” на компанията „ЛУКойл”. Преди две седмици, със знанието на премиера Бойко Борисов, вицепремиерът и министър на финансите Симеон Дянков и подчиненият му директор на Агенция „Митници”, обявиха, че „отнемат” лиценза на рафинерията и запечатаха данъчните й складове. Формално - заради непоставени измервателни уреди, които съгласно Закона за акцизите трябваше да бъдат монтирани до 26.10.2010 г. и да бъдат свързани с мрежата на НАП. Членът на Надзорния съвет на „ЛУКойл България” Валентин Златев обеща да бъдат „законопослушни”. Но сценарият засече пред Темида.
Софийският административен съд отмени решението за отнемане на лиценза на „ЛУКойл Нефтохим” и това позволи на рафинерията да продължи дейността си поне до 31 август, когато Върховният административен съд трябва да се произнесе по жалбата на Агенция „Митници”. В момента „ЛУКойл” се разследва от Комисията за защита на конкуренцията за картелно споразумение и господстващо монополно положение на пазара на горива у нас.
Междувременно, премиерът Борисов продължава да играе карти с члена на Надзорния съвет на „ЛУКойл България” Валентин Златев и да уверява, че монтирането на измервателните уреди в складовете на рафинерията ще продължи. А дали изобщо е започвало? За какво става въпрос в този „театър на сенките”, на който сме свидетели? Има ли връзка между казуса „ЛУКойл” и заведеното от руската компания „Атомстройекспорт” дело за 51 млн. долара неустойки срещу НЕК по повод шикалкавенето му за проекта АЕЦ „Белене”? Или митологията „ЛУКойл” е просто част от предизборната стратегия на управляващата партия ГЕРБ, която иска да внуши на избирателите, че защитава националните интереси откъдето и да са застрашени те?
При всички случаи онова, което гледаме на сцената, не се покрива със ставащото зад белия чаршаф.
Няма да се занимаваме с производствена, търговска и данъчна статистика, защото засегнатите страни често си служат с тенденциозно подбрани, манипулативно и превратно тълкувани цифрови данни. Ще се опитаме само да потърсим логиката (ако има такава) в противоречивите сигнали, които изпращаше досега българската държава към бургаската рафинерия, най-големият данъкоплатец и работодател в България, към Москва, Брюксел, Вашингтон, и към обществеността.
Пръв хвърли камък по „ЛУКойл” шефът на Агенция „Митници” Ваньо Танов, когато в подслушан със СРС телефонен разговор с шефовете си в Министерство на финансите упрекна вицепремиера Цветанов в покровителство на „една голяма фирма”. Когато записът „изтече” във в. „Галерия”, всички се досетиха, че става реч за „ЛУКойл” и се питаха само на какво се дължи любезното покровителство над нея от страна на шефа на МВР Цветанов. Отговорът, макар и доста по-късно, го даде самият Цветанов, когато изброи „Лукойл” между „доброволните дарители” на МВР. Според него, рафинерията правела „дарения от благодарност за добре свършена работа”. Тоест, за охраната на съоръженията и разбиването на „Шейховете” (бандата за кражба на горива от тръбопроводите на компанията).
Неотдавна, от публикации и мнения във форума на в. „Сега”, стана известно, че някога и Бойко Борисов е бил свързан тясно с „ЛУКойл”, охранявайки я чрез фирмата си „Ипон”. Така намери обяснение и фактът, че когато министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков обвини ръководството на „ЛУКойл България” в непрозрачно ценообразуване и лошо управление, премиерът Борисов му вдигна „жълт картон”. След това Бойко спазари едномесечен мораториум върху повишението на цените на горивата и скандалът бе заметен под килима. „ЛУКойл” продължи да ценообразува непрозрачно и в разгара на туристическия сезон бензинът подгони 3 лв. литърът. Продължи и приятелството между Борисов и Златев. Изведнъж, веднага след отбиването на третия вот на недоверие към кабинета, обществеността бе уведомена, че митничари са запечатали данъчни складове на компанията и че е отнет нейният лиценз за внос и преработка на петрол и продажба на горива. „ЛУКойл” бе обвинена в неизпълнение на Закона за акцизите, във фиктивен износ и укриване на обеми с цел не плащане на акцизи. От компанията се оправдаха, че монтирането на изискуемите от закона измервателни прибори ще й струва над 200 млн. евро, което не можело да стане за една година. Фактът, че не бяха монтирали нито един прибор до отнемането на лиценза може би означава, че са се надявали Бойко Борисов да се откаже от начинанието на Дянков и Танов, както неведнъж е постъпвал по-рано. Нищо чудно при някоя игра на карти Валентин Златев да е получил такова обещание от Бойко Борисов. Възможно е и Цветанов да е обещал „да помогне”.
За изненада на нефтопреработвателите, премиерът каза: „Законът е еднакъв за всички!”. Все пак Борисов си остави една вратичка за измъкване, ако стане напечено - изрази надежда, че министрите на финансите и икономиката добре са си направили сметката за последиците от спирането на рафинерията и заменянето на нейното производство с вносни горива. Сиреч, заложи главите им на дръвника в случай, че вносът се провали и след изчерпването на държавния резерв транспортът се парализира.
След решението на САС за връщане на лиценза на „ЛУКойл”, щастливи би трябвало да бъдат не само Борисов и Цветанов, а и Дянков, Трайков и Танов. Защото хаосът, който те бяха на път да предизвикат се отложи и „ЛУКойл” дори намали цените на горивата.
Възникнаха обаче някои допълнителни въпроси, на които управляващите не дават отговор.
Първо, защо щом дойде реч за „ЛУКойл” всички се вторачват в Кремъл? Нали „ЛУКойл България” и „ЛУКойл Нефтохим Бургас” са само дъщерни фирми на компания, която има филиали и в съседни на България страни? Защо се внушава, че чрез „ЛУКойл” руснаците си връщат на българските власти заради буксуването на проекта АЕЦ „Белене”? Отговорът е прост - правителството си гради алиби: пред избирателите (заради неизпълнението на приходната част на бюджета); пред американския посланик Уорлик (заради протестите срещу американската компания „Шеврон”, която заплашва природата в Североизточна България с добива на шистов газ); пред Брюксел (за умилостивяването му по въпроса за приемането ни в Шенген).
Второ, как в продължение на една година след изтичането на крайния срок за монтирането на измервателните уреди в „ЛУКойл” Министерството на финансите и Агенция „Митници” не са разкрили нарушенията в данъчните складове? Най-вероятно са били в течение на всичко, но бюджетът се продъни тази година и трябваше да се намери правдоподобно и безобидно за Дянков оправдание. Освен това, каква по-добра предизборна реклама на ГЕРБ от понижаването на цените на горивата? След изборите, ако ще и потоп!
Трето, по каква логика Дянков и Трайков уверяваха, че вносните горива ще са по-евтини от произвежданите в „ЛУКойл Нефтохим Бургас”? Нали всички рафинерии наоколо преработват руски нефт и плащат вносни мита? Естествено, на доставчиците на горива им е все едно дали внасят от чужбина или изнасят родно производство, стига да печелят. За потребителите, обаче, е важно тези горива да са налице, когато им трябват (например по време на жътвената кампания или есенната обработка на земята) и на цени, които няма да ги превърнат в перманентни длъжници.
Четвърто, какъв е смисълът да се търпи един крупен замърсител на околната среда като бургаската рафинерия, а да се внасят горива от чужбина? Или да се принуждават авиационните компании да претоварват своите самолети с керосин от чужди летища, за да кацат с пълни резервоари на българските летища? Нали претовареният самолет харчи повече гориво и приземяването му е рисковано?
Пето, защо министър Трайков недоумява как някой е допуснал „ЛУКойл” да бъде основен доставчик на горива на българския пазар? Сякаш ако имахме и една американска рафинерия, тя щеше да продава на загуба? Да не би американската ТЕЦ „Гълъбово” да продава електричество на по-ниски цени от АЕЦ „Козлодуй”? Да не би наличието на три не-руски ЕРП-та („ЧеЗ”, „И Ви Ен” и „ЕоН”) да е довело до понижаване на цената на електричеството? Не, точно те, както и редицата молове и други големи магазини доказаха, че и конкуренти могат да сключват картелни споразумения за поддържане на изкуствено високи цени.
Шесто, чий лиценз върна САС? На „ЛУКойл Нефтохим Бургас” или на „ЛУКойл България”? Оказва се, че на втората фирма изобщо не е отнеман лицензът за доставка на горива и това спаси БДЖ и „Столичен транспорт ЕАД.” Срещу отнетия лиценз се е жалвала само „ЛУКойл Нефтохим България”, но се е позовала на договори, подписани от „ЛУКойл България.” В тази бъркотия може да сгреши и Господ, камо ли съдът.
Какъвто и контрол и „налагане на закона” да симулира държавата в случая с „ЛУКойл”, рано или късно цените на горивата отново ще тръгнат нагоре. Съответно ще поскъпват електроенергията, парното, водата, храните, лекарствата и услугите. Със и без измервателни уреди в „ЛУКойл” контрабандата на горива и други акцизни стоки ще процъфтява, а приходите в бюджета все няма да достигат планираните равнища от Министерство на финансите. Бизнесът знае два и двеста начина да пести от данъци, акцизи, мита, такси, заплати и осигуровки. „ЛУКойл България” е само част от пейзажа, но компанията майка спокойно може да осъди България за понесени материални и морални щети. Но ако е просто предизборен театър? А пък основания да подозираме тъкмо това, дал Господ. От режисьор като Бойко Борисов може да се очаква всичко, включително и скрито споразумение с прегрешилата компания, ако „изстуди правилните шепи”.
Както е отбелязал в една от своите грами бившият посланик на САЩ В София Джон Байърли: „Никога не трябва да забравяме с кого си имаме работа” (цитат по в. „Сега”, 02.08.2011).
