• Подготовката за покушение
на Паметника на Съветската армия
Бих могъл да реагирам емоционално на акцията за окарикатуряване и оскверняване на Паметника на Съветската армия, на цялата добре смазана пропагандна машина, която заработи след “боядисването” на фигурите от мемориала, но ще се откажа, защото е нужен по-спокоен анализ на положението. Така ще бъдат разкрити по-обективно не само изпълнителите, но и поръчителите на деянието.
Няма как да не се забележи, че през последните два-три месеца вниманието на българската общественост се заостря все по-определено към негативните оценки за Паметника на Съветската армия. Преди доводите бяха по-скоро от художествено естество, сега – от идеологическо.
Опонентите на съществуването на паметника държат на няколко свои тези: първо, това е паметник на армия, поробителка на българския народ. Второ, съветската армия не е водела сражения на наша територия, ерго, няма защо да се издига паметник на нейните воини. Трето, съветската система е синоним на терор и човешко безправие, тоест, тя е адекватна по замисъл и практика на национал-социализма, на фашизма. Четвърто, дори и да се възприеме идеята за оцеляване на паметника, той ще трябва да се премести в “музей” на изкуството на тоталитаризма, за да може българинът вкупом да се информира за “знаците на едно предателство”.
По този начин кампанията за компрометиране и фактическо ликвидиране на паметника обслужва определена концепция на активния антикомунизъм и русофобия. Господата, които защитават “обезсмислянето” на паметника, неслучайно избягват да споменат, че съветската армия е не само участник в световна демократична коалиция против фашистка Германия, но е и главната сила, противопоставила се и разгромила системата, създадена от Хитлер. Те нищо не казват за десетките милиони жертви, дадени от съветския народ не само в името на собственото му освобождение, но и за свободата на Европа и света. Накратко, трябва ли човечеството, включително и България, да изпитват чувство на благодарност заради руската саможертва?
Нарочно се премълчава, че е нонсенс да бъде слаган знак между нацистка Германия и съветска Русия, между държавата агресор и държавата, спасила ценностите на планетата. Освен това съзнателно не се анализира хуманистичната философия на комунизма, така както я представлява Маркс, а се акцентува единствено върху наличието на насилие. Неведнъж съм писал за историческата значимост на Октомврийската революция и позитивите, които СССР донесе вътре в страната, както и в световен мащаб. Бертолт Брехт точно дефинира национал-социализма като кулминация в развитието на модерния капитализъм, подчертавайки ролята на основните буржоазни държави в милитаризирането на Германия през 30-те години.
Ако тръгнем да правим елементарни сравнения, сегашната политика на САЩ да е световен хегемон, да изпъстря земното кълбо със свои военни бази, да налага безскрупулно господството си над по-малки и по-големи страни, да решава регионални противоречия с войни, организирани от всесилния военнопромишлен комплекс, е много по-съпоставима с политиката на нацистка Германия, устремена към завладяване на “жизнени пространства”. Несъмнено намерението да бъде “опозорен” паметникът, да бъде възприеман от по-младите поколения като увековечаване на тиранията, е фалшификат, изготвен и тиражиран от новите родни и чужди владетели. И понеже за първи път от двайсет години у нас на власт е партия и правителство (на ГЕРБ), които изцяло изпълняват поръчките на Вашингтон, няма как всичките нови инициативи, оповестени от добре платени лица, да не са плод на системно замислена и провеждана операция.
Прави впечатление, че днес задъхани от ентусиазъм журналисти непрекъснато преразказват баснята за младите и безкористни художници, които не могли да търпят рутината и затова прибегнали към изкуството на пародията, боядисвайки фигурите на бойци и партизани от времената на Втората световна война.
Понеже се докосваме до проблеми, свързани с бояджилъка и художничеството, ще си позволя и аз една по-свободна асоциация с миналото.
Както и да го въртим, вглеждайки се назад в десетилетията, а и от политико-исторически план, Адолф Хитлер е най-адекватна илюстрация на термина “бояджия”-художник. Такава му е първата професия, даже казват, че нелошо рисувал сантиментални сюжети. Освен това той се зае да пребоядиса своята страна, после и света в “кафяво”. А това за него означаваше да осигури благоденствие на собствената си Германия, “превъзпитавайки” стоящите на “по-ниско” цивилизационно равнище народи и етноси като славяните, или пък като “символите” на световната плутокрация, намерил ги в бедняшките еврейски гета на Полша и Украйна. За по-голямо удобство натори планетата с над 50 милиона човешки трупа, от които двайсет и пет милиона руснаци и шест милиона евреи, милиони поляци, сърби, хървати, гърци, цигани. Построи концентрационни лагери с най-модерна апаратура във вид на газови камери за убиване на хора.
Бояджийско-художническият талант на Хитлер му спечели огромни народни маси от възхитени поклонници, които в началото на 40-те години на 20 век се трансформираха във войници на Вермахта, а на българска почва – в полицаи и жандармеристи. Споменавам милото ни отечество, тъй като никога не бива да се забравя поради лъжепатриотизъм, че българският фашизъм беше “див и варварски”, че България беше най-верен съюзник на Хитлер през Втората световна война: осигуряваше тила на хитлеристката армия на Източния фронт, за да могат немските солдати да бъдат по-солидно нахранени и облечени за наказателните им акции срещу войската и народите на СССР. Правителството на нашата родина сервилно изпълняваше всяко намерение и каприз на повелителите им от Берлин, като специално за Гьоринг говорят, че се наел да покровителства родния ни елит, а немският посланик на Германия в София играел ролята на генерал-губернатор, както днес тази роля се изпълнява от посланика на САЩ г-н Джеймс Уорлик.
Затова не би трябвало да се изненадваме, че сега в България твърде много наши сънародници искрено, от сърце, но и поради родовата си памет, настояват Паметникът на Съветската армия в столицата да бъде не само оскверняван, а по възможност и разрушен или набутан там, в “джендема”. Този паметник им боде очите, както техните предци са виели от животински страх при мисълта, че кракът на съветски войник може да стъпи на Дунавския бряг. Така че поведението на такива особи е обяснимо, така да се каже, то е закономерно.
Колкото и да е шокиращо, но логично е държането и на новата имуществена класа, като се започне от олигарсите, притежатели на банковия, енергийния, медийния и индустриалния капитал, та се стигне до политиците, зачислени на котлова храна към американското посолство. Какво че довчера бяха послушни членове на БКП и Комсомола, в края на краищата всеки наследник на Иванчо хаджи Пенчович върви след победителите. Особено ренегатите от бившата компартия! А те населяват пространството не единствено на “Синята коалиция”, а и това на ГЕРБ. Тези персони - такъв им е нравът - непрекъснато искат и ще искат да доказват верноподаническите си чувства на новите господари на света, че са пречистени от своето минало, че довчерашната си дружба със СССР “за векове” са я заменили с погнуса и ненавист. Един от най-важните знаци, чрез които удостоверяват новата си американофилия, е да се глумят и оскверняват съветските паметници на наша територия, като по-нататък се подготвят да сторят същото с руските паметници.
Последната си наказателна акция – след като преди това опитаха със свастики и агресивни текстове – я проведоха в стил попарт, като нашариха Паметника на Съветската армия с бои и графити: фигурите на съветските бойци се превърнаха в супергерои като Батман и други американски супермени от екшъни, комикси и предизвикателни шоупрограми. Според мен целта на субектите, организирали това боядисване на паметника, е била всичко да изглежда като безобидна, но “модерна” приумица на група младежи, нелишени от майсторство и вкус към провокацията. Твърде е възможно младите художници действително да са се забавлявали, искайки да шокират “традиционалистите”. Оказва се, че това “мероприятие” е съвпаднало с фестивала “Design Week” (седмица на дизайна) и с акция за улично изкуство на група Трансформатори (transformers), която “изрисува и оцвети стари електроразпределителни шкафове и кутии на улица “Цар Шишман”, близо до паметника” (в. “Дума”, 21 юни т.г.).
Целият въпрос е, че инцидентът съвпада и с още няколко знаменателни факта и събития.
Първо, преди седмици беше създаден специален Комитет за демонтиране (фактическо унищожаване) на паметника, начело с Иво Инджев, агент на бившата Държавна сигурност, а сега приближен индивид на посолството на САЩ. Не е случайно, че пред същия паметник се състоя неотдавна премиерата на книгата му срещу Паметника на Съветската армия. Иво Инджев, както е известно, представлява “клетник”, чието окаяно материално положение го заставя да служи не на двама (виж творбата на Карло Голдони), а и на дузина господари. Би могло да се сметне, че ръководството на този комитет е запознато със заплануваното боядисване на паметника; поне част от ръководния му състав.
Прави впечатление как медиите, главно електронните, но и печатните, охотно поставиха акцент върху тази изява, подчертавайки, че е невинно занимание на млади софиянци. Отличиха се в този план особено журналистите от обществената БНТ и направлявания от ГЕРБ “Референдум”. Това едва ли е случайно. Явно медиите бяха натоварени (от пословичния Някой си!) да умножат ефекта, свеждайки го до творческата воля на младото поколение на България! Не бива да се забравя, че в олигархичния кръг “Глобална България”, състоящ се от бизнесмени с червен произход и биография, и поставил си за задача още през 2002 г. да изведе Бойко Борисов и неговата бъдеща формация до върховете на властта, влизат медийни магнати и монополисти на медийната реклама като Красимир Гергов, към тяхната група по-късно се присъединиха Цветан Василев, Ирена Кръстева, Делян Пеевски, Тодор Батков и др. Тези олигархични съдържатели на медиите още от началото на 90-те години спазват строга конвенция да съобразяват стриктно политиката си с политиката на световния хегемон. Така че нищо чудно централата, която изработва “идеите” за компрометиране и демонтаж на паметника, да е инсталирала себе си извън нашето отечество.
Най-нелепото е, че и понастоящем медиите, МВР и прокуратурата се движат по дирите на “неизвестен извършител”, потънал в лабиринтите на една “тайна”. Какъв “неизвестен извършител”, когато художникът / художниците часове наред е трябвало да “творят” своя комикс върху фигурите от паметника? Те без съмнение дълго време са изпипвали детайлите, запълвали са “фактурата”. Няма как дежурните полицаи и патрулните коли да са останали в неведение, да не са забелязали поне фрагменти от произшествието. Още повече че се случва в центъра на столицата, съвсем близо до Народното събрание и Университета, до възлова спирка на метрото, на един аршин разстояние от Министерството на вътрешните работи.
Удивително е, че “нашата полиция”, която ни пази, полицията на Бойко Борисов и Цветан Цветанов, е останала незряща и безсилна пред очевидното нарушаване на обществения ред. Щом тази полиция на Борисов-Цветанов вече дни наред няма сили да се добере до “художника / художниците”, как, пита се в задачата, е в състояние да се справя с битовата всекидневна престъпност, как “ни пази” (по уверенията на поета Евтим Евтимов и естрадния певец Веселин Маринов)?!
Склонен съм да смятам, че МВР знае имената на извършителите. Парадоксът е, че крадецът вика “дръжте крадеца”, макар козовете да са негово притежание. Явно, трябвало е в кратко време да се разиграе цяла пиеска със “спонтанни” пориви на младото ни поколение, с неговото присмехулно отношение към Русия и съветската армия. Затова и толкова експресно управата на ГЕРБ разрешава на “русофилите” да изчистят паметника (забележете – също нощем!), платили със собствени пари и въз основа на решение на Софийска община.
Струва ми се, че има още една причина инициаторите, хора умни, последователни и обслужващи небългарски интереси, да пристъпят към една такава акция.
Те са искали да предизвикат ефект и раздразнение в руската общественост и медии. Да покажат на руснаците, че младежите на България няма да се примирят със съществуването на Паметника на Съветската армия, и че тази позиция – чрез медиите – се обобщава като позиция на българския народ. За това, че акцията е дирижирана, подсказва и синхронът между боядисването на Паметника на Съветската армия и появата във фейсбук на пловдивския Альоша “в цикламено-розови боксерки на цветя”. Така домашните ни русофоби, под чуждестранен чехъл, следват опита на провокаторите от Лвов от 9 май 2011 г.
За тях е от значение и да се “информират” как ще реагира Кремъл. Дали вече не изпитва досада от задължението си да “пази” паметниците на съветските войници в чужбина? Дали няма да изпълни препоръките на Обществения съвет към президента Дмитрий Медведев цялата съветска история на Русия да бъде обявена за престъпна, а оттам и паметниците, свързани със съветската епоха, да се превърнат в бреме? Още повече че руската висша бюрокрация, като всеки бюрократичен слой, няма морални задръжки, когато й се наложи, да провежда официалния курс. Освен това руската “проамериканска партия”, извънредно силна сред руските олигарси и в руските медии, има достъп до най-високите етажи на московската власт. Познавайки ситуацията в Руската федерация, зная, че редица руски “правозащитници” и неприятели на съветското минало, но и на премиера Вл. Путин, търкат в този момент ръце от удоволствие, че и в България са се намерили храбри борци за свобода, които опозоряват “по достойнство” паметта на съветския войник.
Битката срещу Паметника на Съветската армия обслужва още политиката на управляващите от ГЕРБ (в сътрудничество със “Синята коалиция”) да разтеглят енергийните проекти с Руската федерация във времето за сметка на цялостното (тотално!) обвързване на България със САЩ – и във военен, и в политически, и в икономически, и в духовен аспект!
Последните договори с американските корпорации “Уестингхаус””и “Шеврон” финализират участта на нашата държава като сателит на Съединените американски щати.
И накрая. Окарикатуряването на Паметника на Съветската армия и надянатите “боксерки” на пловдивския Альоша се реализират няколко дни преди 22 юни – деня, когато фашистка Германия през 1941 г. нападна СССР. По този начин българските реваншисти, подтиквани от чужбина, дават “урок” на Русия, за да проумее, че новата класа на България вече е избрала нов геополитически ориентир за страната ни, чрез който – според нейните представи – отечеството ни скъсва завинаги вековните си връзки с Русия и нейната съдба!
Не мога да отрека енергията, с която определена част от българското общество предизвика Русия и националната ни история. Не мога да отрека обаче и това, че българите, които се противопоставят на такъв реваншизъм, са твърде пасивни, неспособни сякаш да отстояват последователно своята кауза, а организациите, които стоят зад тях и би трябвало да ги сплотяват, страдат от очевидна политическа анемия и себевглеждане по рефлекса “Сега накъде”? И Русия нерядко излъчва противоположни, биещи се един с друг сигнали, с което окуражава подлостта на своите потомствени врагове.
В този аспект провокацията с паметниците на Съветската армия и на Альоша не трябва да се възприема като анекдот! Тя е наистина звено от сериозно подготвящо се българско противопоставяне на Русия. Естествено, като се манипулира “овчедушният” ни характер (виж “Гергьовден” на Христо Ботев). Не искам да съм лош пророк, но струва ми се, че след президентските и общинските избори ГЕРБ подготвя покушение върху Паметника на Съветската армия. Затова сега се “сондира” - с помощта на подобни провокативни действия, - мнението на българите, каква е устойчивостта им, силата на съпротивата им и дали, както вече е обичайно, с безразличие и историческо вцепенение ще възприемат “инициативата” на новите ни власти. Бойко Борисов и Цветан Цветанов няма да прибегнат до откровената наглост на Евгений Бакърджиев, който взриви демонстративно Мавзолея в София. Затова пък в резултат на публична “дискусия” ще изпълнят досконално волята и желанията на своя чуждоземен гарант!..
Конкретните изпълнители на рисунките върху фигурите от паметника, не без корист, се показват в медиите като постмодернисти, като новатори и експериментатори, макар по същество да обслужват интересите на една официална власт и на една свръхдържава, което никога не е било нито престижно, нито морално за модернистите от 20 век. Конформизмът е противопоказен на личностите, посветили се на идеите на обновяването. Светлин Русев характеризира прецизно новите любимци на развихрилата се конюнктура: “Тези нещастни анонимни “колеги” и всички, които се хилят над опасното им невежество, трябва да знаят, че ако една нация оцелява, то не е заради тяхната простотия, а заради изстраданата духовност на създателите. Тази Европа, след която подтичваме като бедни роднини, няма нужда от футболните ни хулигани, гримирани като художници, а от осъзната национална памет и достойнство. И все пак, “колеги”, напишете си имената. И позорът има свое име.”
На другия полюс от изказването на Светлин Русев стои мнението на един бивш номенклатурен любимец, на идеолога на БКП Ал. Лилов, понастоящем префасонирал се от перспективата на АОНСУ при ЦК на БКП в теоретик и историк на антикомунизма, нещо като българска пародийна адаптация на Збигнев Бжежински. Нает за обезпечен “критик на тоталитаризма”, този субет (проф. Ивайло Знеполски) санкционира паметника като “комунистическо наследство”, осъжда руското държавно ръководство, че все още не се е “разделило с наследството на сталинската външнополитическа доктрина”. От всеки ред на неговото писание проличава как се възхищава на авторите на “попарта”, чийто жест оставал и след изчистването на боята: миналото се “проблематизира”!
