Няма да е преувеличено, ако кажем, че 2011 г. мина под знака на т. нар. арабска пролет, която като ураган се понесе из Северна Африка и Близкия изток. Част от режимите в тези региони, въпреки че изглеждаха недосегаеми, рухнаха, на други продължава да им гори под краката. Хрониката на сякаш неочакваните революции е следната.
На 14 януари, вследствие на масови народни вълнения, бе отстранен президентът на Тунис Зин-ал-Абедин Бен Али, който управляваше повече от 20 години. На 11 февруари в Египет подаде оставка Хосни Мубарак, оглавявал държавата 30 години. Президентът на Йемен Салих едва не загуби живота си поради отказ да постъпи по същия начин, той бе тежко ранен през юли, при ракетен обстрел на президентския дворец от опозицията. Още по-печална участ застигна Муамар Кадафи на 20 октомври, той бе начело на Либия 40 години. Смутовете в Сирия продължават и не е ясен изходът от въоръжените сблъсъци.
Дали обаче нещата ще свършат само с „арабската пролет”?
Радикалната ислямизация след смяната на властта в този огромен регион кара редица експерти да направят извода, че в бъдеще ни чака не по-малко бурна и кървава „арабска есен”. И тогава целият свят ще усети на свой гръб какво значи демокрация в Близкия изток.„Свободна преса”* се постара да изясни причините за внезапните сътресения в арабския свят и се обърна към акад. Андрей Фурсов, директор на Центъра за руски изследвания при Московския хуманитарен университет и академик от Международната академия на науките в Инсбрук, Австрия (International Academy of Sciences).
Прогнозите на акад. Фурсов за Близкия изток и Северна Африка вече получиха своето потвърждение.
- Революцията представлява съчетаване на две необходими условия. Най-напред трябва да има социално-икономически и политически предпоставки. Социално-икономическата компонента е необходима, но не е достатъчно условие за революция. Тя не може да се случи без организация, без финансово осигуряване и манипулиране на информационните потоци. Съществуват системни условия за революция в различни страни, и то отдавна, но съвсем не винаги те се случват, или поне не навсякъде. Например революцията в Русия от 1905-1907 г. Беше ли закономерна?
- Разбира се, че острите социално-икономически противоречия нарастваха в течение на много десетилетия. Управляващият слой деградира, властта се олигархизира и отслабна. В същото време, ако Западът (държавата и частният капитал – френски, английски и т.н.) и Япония не бяха организирали финансово изтезание на либералните и левите партии, ако западната агентура (от типа на Парвус) не работеше в прекия смисъл на думата, също както и агентите за влияние, в най-добрия случай щяхме да имаме серия от бунтове – селски и градски. Организиращите усилия и финансовата подкрепа от чужбина превърнаха революцията от възможна закономерност в необходимост.
В революционните сътресения от 19 и 20 век финансовата и организационно-информационната подкрепа на антисистемни сили от чужбина има огромна, при това нарастваща роля. Цялата история на капиталистическата епоха е история на непрекъснато излиняване, изтъняване на границата между „външно” и „вътрешно”, световно (от 1980 г. - глобално) и национално. Световният пазар с неговите стокови цели, както и финансовият капитал, не признава политически граници; освен това се стреми да ги преодолее или отстрани, в това число и чрез поддръжка за революционните сили в страните-мишени.
Революционното движение от последната третина на 19 век има интернационален, световен характер. Революционните (антисистемни) „елити” са част от един международен комплекс. Към дейността им имат отношение и международният капитал, и спецслужбите и т.н.
Събитията в Тунис започнаха от туниското пристанище. Кой контролира това пристанище? Фамилия Бонано – една от петте криминални фамилии в Ню Йорк, която осигурява наркотрафика в различни региони по света, включително част от Средиземноморието. Трябва да се каже, че наркотрафикът и стоящите зад него кланове от различни средиземноморски страни имаха интерес от събитията на „арабската пролет” и това очевидно не е национално, и въобще не е макрорегионално ниво. Ето още един наднационален аспект на организационното осигуряване на „арабската пролет” - събитията в Тунис и Египет се развиха под форма на флаш моб**, при активното използване на интернет блоговете. Това също не е национално ниво, а глобално, и центърът му е далеч от арабския свят.
В Харвард има един център, център „Беркман”. Създаден е през 1997 г. Сътрудниците му се занимават с изучаване на социалните мрежи, на блоговете. В последните години центърът работи върху два проекта със съвсем наукообразно название – „Гражданско право в областта на информацията” и „Интернет и демокрацията”. Главната насока на изследванията и практическите действия на втория проект е Близкият изток – арабските страни и Иран. Участниците в проекта изучават въздействието на интернет като цяло и особено блоговете. Впрочем, неуспешният преврат, предвиден за времето на изборите в Иран, се обяснява от центъра „Беркман” с „недостатъчното развитие на блоговете”.
- Не си довършиха работата „тихите американци”. В Иран не си я довършиха, но в арабските страни Тунис и Египет успяха.
- Мобилизираха блогърите, ориентирани към „Мюсюлмански братя”. Хората от центъра „Беркман” твърдят, че блогърите и цифровите общности трябва да станат колективно ръководство на флаш моб и смарт моб. Остава да добавим, че контрагентът на „Беркман” по „изучаване” на руската блогосфера е Висшето училище по икономика.
Естествено, центърът „Беркман” не е единственият, който работи върху „арабите”. Задействаха се и други структури, които имат същите цели, по-точно мишени – това са режимите, чиито върхушки трябва да се изринат като неудобни. Тези, които са удобни, естествено, не се пипат, например Бахрейн. Там имаше масови вълнения срещу действащата власт, пролята бе кръвта на демонстранти, но „световната общност” сякаш не го забеляза. Обаче всички крещят срещу Сирия в същата тоналност, както преди това срещу Либия, когато на власт бе Кадафи. Има един прекрасен въпрос на латински език – „qui prodest?” – „кому е изгодно?” Примерът с Бахрейн добре показва, че дори наличието на системни противоречия не винаги води до революция и смяна на властта, ако това не е в интерес на световния властови и финансово-икономически елит. Защо няма интерес към това засега? Ами в Бахрейн е базиран Пети американски флот! Крушката си имала опашка...
- Тогава защо „ритнаха” Мубарак, той бе ориентиран десетилетия към Вашингтон?
- Ами сега всички казват „Как така ще е американска работа, нали Мубарак бе толкова проамерикански настроен?” Но това е или наивност, или лукавство. Първо, както се знае, в политиката няма вечни приятели и вечни врагове. Има интереси и полза. Вчера Мубарак бе полезен и необходим, а днес – не е. Второ, Мубарак бе вързан за Републиканската партия, а го „сваляха” при президента демократ Обама. Планът, който Обама реализира, започна да се разработва няколко години преди това. Същността му е в отстраняване на светските режими, издигане на илямисти или поне създаване на нещо подобно на турския модел, но приоритет са ислямистите, а не военни.
- Защо са им на САЩ ислямисти в този регион?
- Първо да попитам – защо изобщо им трябваха? На пръв поглед отговорът е видим – за борба със СССР в Афганистан. И до голяма степен това наистина е вярно. Но става дума за друго, играта на американските (и въобще западните) спецслужби с ислямистите започна много преди афганската война. ЦРУ установи контакти с „Мюсюлмански братя” още в средата на 50-те години на 20 век. МИ-6 също не спеше. Ислямистите бяха държани като „запас” за борба с просъветските или с неутрални режими, а също и с тези прозападни режими, които проявяваха излишна самостоятелност от гледна точка на стопаните на световната игра. И още нещо, в ислямския свят, особено в средите на традиционни и фундаменталистки организации от края на 40-те години на 20 в., много активно действаха емисарите на „Черния интернационал” („Четвъртия райх) – есесовци, които отидоха не в Латинска Америка, а в Близкия изток. Активността им стана допълнителен мотив за вниманието на западните, а после и на израелските спецслужби към ислямистите. След влизането на съветските войски в Афганистан ислямистите се превърнаха в основна ударна сила на САЩ и Саудитска Арабия в борбата им със СССР. Когато войната завърши, мнозина от тях обърнаха оръжието срещу самата Америка. Мнозина, но не всички. Освен това много от тях, като например Бин Ладен и редица други, на думи бяха срещу САЩ, а на дело участваха в игрите на американските спецслужби или заедно с тях. За това е писано много, например Де Вал, Р. Лабевер и други. Впрочем Лабевер нарича ислямистите „дворните кучета на глобализацията по американски”, защото ислямистите и американските транснационални компании (ТНК) имат един и същ враг - това е националната държава, и те са съюзници в борбата срещу нея. Някога ислямистите бяха създадени за решаването на едни задачи, днес обаче ги използват за решаването на други. Така и старите ключове отварят нови врати.
Когато разпокъсаш арабския свят на етно-религиозни фрагменти, когато унищожиш националните държави, когато превърнеш Големия Близък изток в геополитическа мозайка, арабският свят става удобен и податлив за икономическа експлоатация. В мюсюлманския свят няма по-добър кандидат за борба с националните държави, за ерозията им, за създаване на управляем хаос, от ислямистите.
- Но защо?
- Америка се пресили и трябва да си ходи от Близкия и Средния изток (Пакистан, Афганистан, Ирак). Обаче трябва да си тръгне така, че конкурентите да не могат да се възползват, трябва максимално да им се усложни животът. Следователно след себе си трябва да оставиш хаос, но такъв, който може да се управлява. И по-точно такъв, който може да управляват само американците с помощта на ограничени контингенти, на спецслужби, на частни военни компании и местни съюзници, които са довели на власт. Тези местни съюзници ислямисти биха могли да се комбинират и с военни („турския модел”) или някакви други сили, за да се потуши например радикализмът. В Близкия изток има две държави, където ислямистите бяха или притискани, или не се показаха прекомерно войнствени. Това са Либия и Сирия. Именно около тях пламна и най-голямата свада. Либия бе унищожена чрез създаване на управляем хаос, а Сирия я обграждат и се готвят да я съсипят. Когато това стане, дъгата на нестабилност ще се премести в посока Иран и Централна Евразия, включвайки Кашмир и Синцзян-Уйгурския район на Китай.
Това, което сега виждаме в Близкия изток, е само началото на голяма геополитическа игра с използване на ислямския фактор и създаване на обширни зони на управляем хаос.
Според мен нещата няма да спрат до тук. Не е изключено да пламне и Европейският юг, т. е. Северното Средиземноморие. В играта, която американците и Западът водят в Близкия изток за периода от 50-те до 80-те години на 20 в., основната съюзническа функция се пада на Израел. Той е напълно достатъчен за решаване на задачи за сдържане в определени точки. Сега обаче не става дума за отделни точки, а за макрорегиони като цяло, и не за сдържане, а за експанзия. Тази задача не е по силите на Израел, тя може да бъде изпълнена само от арабска или мюсюлманска по природата си сила. В дадения момент това са ислямистите. С други думи, смяната на мащаба и на задачите води и към смяна на инструмента „съюзник”.
- Предполагате, че целта на САЩ е да направят голяма война?
- Не, целта на САЩ като клъстър на ТНК (транснационалните компании) е да изгради нов Среден изток, в чийто управляем хаос да се лови риба, както в мътна вода. За тази цел трябва да бъде унищожена Сирия, понеже е светска национална държава, която освен всичко води относително независима политика. Сирия е камъчето, което обръща каруцата. Точна затова върху Сирия се оказва безпрецедентен натиск, и то по различна линия, дори и по религиозна, по християнска. Тиери Мейсън например съобщи, че по време на срещата между Антиохийския патриарх и Саркози последният опитал да го убеждава, че сирийските християни (това са около един милион души) не бива да подкрепят Асад. Иначе ислямистите можело да дойдат на власт и направо да ги заколят. По либийски образец се създава войска, която да удари Сирия. В нея влизат преоблечени в униформите на т. нар. Освободителна армия на Сирия турци, араби и кюрди. Военно-техническите операции и информационното осигуряване е работа на „тоягата” на ТНК - НАТО. Изглежда обаче, че в случая със Сирия северноатлантическата върхушка, натовците, се сблъскаха с костелив орех, с дялан камък, който трудно ще обърнат.
- А защо изобщо трябва да се разгроми Сирия?
- Първо, както вече казах, Сирия е един от най-светските режими в Близкия изток, където ислямистите имат минимални шансове да вземат властта. Второ, Сирия е съюзник на Иран, а Асад изобщо не иска да е в американската „шесторка”. Това е конфигурацията, която американците изграждат в Близкия изток и с чиято помощ северноатлантическите елити се надяват да преживеят глобалната криза, да си запазят позициите, привилегиите и властта в следкризисния свят. И следователно тук няма място за режими от типа на сирийския.
- Защо във всичко това участват Франция и Турция?
- Доколкото ми е известно, Ердоган не е напълно самостоятелен политик. Част от турския истаблишмънт иска да укрепи позиците си в региона. Падането на Сирия в краткосрочна перспектива наистина ще укрепи позициите на Турция като регионален лидер. Но само в краткосрочна. Защото отстраняването или омаломощаването на Сирия ще означава засилване на американския диктат в зоната като цяло и спрямо Турция в частност.
Що се отнася до Франция и Италия в такава ситуация става дума не само за държави, а най-вече за управляваща върхушка, която има наднационален характер – клубове, ложи, комисии, ордени и други структури. Техните кланови и геополитически интереси съществено се различават от интересите на националните държави в Европа. Северноатлантическият елит, където като цяло доминират американци, е заинтересован от създаването на проблеми за конкуренцията – т.е. Западна Европа.
Европейският сегмент на северноатлантическия елит също участва в играта (нека си припомним прозвището на Саркози, който е задължен за кариерата си на американците – Sarco L’Amercain).
По време на югославската война бе създадено Косово – мюсюлманска нарко-криминална „държава”. Така бе заредена бомбата за Европа. Въпреки че го разбираха, западноевропейските лидери се скриха под същия „чадър”, понеже западноевропейските елити са част от северноатлантическия наднационален комплекс с англо-саксонско ядро.
- Свързано ли е всичко това с финансовата криза?
- Разбира се. И не просто със световната финансова криза, а с глобалната криза на системата, част от която е и финансовата криза.
За да си реши проблемите, световната върхушка трябва да отстрани пречките по пътя – да премахне националните държави. Идват ТНК, а с тях и частните военни компании (ЧВК). Започват да налагат своите интереси. Затова разрушаването на националните държави, унищожаването на суверенитета им и създаването на зони на управляем хаос е една от най-важните задачи на северноатлантическите елити в условия на криза. Те говорят за това почти съвсем откровено. Интелектуалната прислуга на световната върхушка се опитва да убеди хората, че държавата е нещо остаряло, нещо, изживяло времето си, че пречи на пазарната ефективност, на пазарната рационалност, на свободното движение на стоки и капитали.
Онова, което се случва днес в Близкия изток, е само началото на Голямата игра в региона, която трябва да реши много проблеми за ТНК. Само че няма да реши кризата, защото тя е системна и никакви частни методи тук не помагат. Може обаче да я отсрочи и да я посмекчи, що се отнася до ТНК и северноатлантическите елити. Кризата изисква от тях да изграждат нови геополитически конфигурации за разрешаване на икономическите и на другите проблеми.
- Това, за което говорите, твърде много напомня казаното в книгата на Джон Пъркинс „Изповедта на един икономически килър”.
- Разбира се, някога дори писах рецензия за тази книга. Авторът съвсем нагледно описва как се убиват цели икономики в името на определена печалба.
- Какво става сега в Либия?
- Според информацията, с която разполагам, в градовете, контролирани от новата власт, се размахва ятаган. Западът не протестира, не крещи за престъпления срещу човечеството – та нали колят неговите противници. Същите двойни стандарти, както в случая със сърби и албанци. В Либия започва съпротива на западните племена срещу племената от източната част. Традиционно, по отношение на племената, Либия бе разделена на богат Изток, в който има нефт, и беден Запад, където нефт няма. Очевидно, че в Либия е създаден управляем хаос, ситуация, която ще продължи дълго време. В Судан това бе направено по различен начин, днес Судан е разделен на Южен и Северен. Беше ясно, че това е американски удар срещу Китай, защото той сериозно навлезе в Судан. Като разделиха Судан на две части, САЩ всъщност проведоха антикитайска акция. Обаче Китай е влязъл плътно в доста африкански страни (например в Нигерия и Ангола), така че ще е трудно да го изгонят без кръв. Та дори и голяма кръв...
- Прокадафистките сили не биха могли да си върнат властта след няколко години, нали?
- Малко е вероятно. Иначе защо съсипаха Кадафи? За да позволят на привържениците му да се върнат на власт ли? Такъв вариант е възможен само ако при американците стане напечено по целия Близък изток и вече не им е до Либия. Но в Либия е унищожена държавата като такава, значи може да се водят войни с прокадафистките племена при помощта на антикадафистите, като се прибавят и западни военни съветници, и войници и офицери от частните военни корпорации. Ето – това е конфликт за десетилетия. Най-важното е да се защитят нефтените кули, а навсякъде другаде, по логиката на окупаторите на Либия, нека си режат гърлата.
- Сега е наред Египет. Какво ще се случи там?
- В днешните условия военните едва ли ще удържат властта. Единствената сила, която е способна да го направи, това са ислямистите, които може да са радикални или не толкова радикални.
Във всички случаи в Египет, както и в целия арабски свят, епохата на истински светските режими остана в миналото.
Изправени сме пред интересен феномен – в началото на 21-ви век ние сякаш се връщаме към Средновековието, но в някакъв футуристично-архаичен свят върху руините на модерна. Може би има защо да си припомним революцията на Хомейни в Иран от 1979 г. Шахът на Иран бе начело на модернизацията, на т. нар. бяла революция. И американците го свалиха понеже се стремеше ако не към пълна независимост от САЩ, то поне към значителна автономия. Разчитаха, че Хомейни, на когото западните спецслужби косвено помагаха да дойде на власт, ще играе западната игра. А той се оказа самостоятелен деец от голям мащаб, който не играе „западния шахмат”, изрина всички фигури от дъската и я запрати срещу опонента. Американците получиха главоболие за десетки години. Но фактът си е факт – именно американците и западните служби най-малкото косвено помогнаха на ислямистите да дойдат на власт в Иран. Сега в целия Близък изток ислямистите възлизат във властта, но отново „крушката си има опашка”...
- Каква ще е ролята на Египет в по-нататъшния ход на събитията?
- Много е сложно да се дават прогнози в бързо променящи се условия, каквито са днешните. Днес светът е в точката на бифуркация, т.е. в точка, от която има множество варианти за развитие. И още – важна е не силата на тласъка, а посоката и инерцията на движение. Така една неголяма група може да насочи хода на историята, да определи развитието за няколко десетилетия, че и повече. Затова днес е трудно да се правят прогнози. Във всички случаи Египет си остава ключова страна по оста Африка-Азия. Тя е ковачница на интелектуални кадри за мюсюлманския свят. Така че Египет ще има традиционна ключова роля в региона, но дали ще е стабилизираща, или не, е друг въпрос.
- Ами Тунис?
- Съдбата на отделни малки страни ще зависи от развитието на световния процес като цяло. Китай или Индия може и да се развиват от само себе си, но такива като Тунис едва ли. Ситуацията зависи от общото развитие в света.
- Дали Сирия и Иран ще бъдат ударени едновременно?
- Според мен няма достатъчно сили, за да бъдат ударени едновременно. Не е лесно да удариш дори и една отделно взета страна. Иранският управляващ елит, за разлика от иракския, не е готов да се продава. Това са други хора за разлика от върхушките в арабските страни. Пък и Иран може да накаже жестоко агресора. Една битка с Иран мирише ако не на световна, то на голяма регионална война по целия Близък изток, а може и по-надалеч. Встрани от такава война едва ли ще останат Китай, пък и Русия, независимо от наличието на проамериканско, пронатовско лоби.
Според мен, докато не се разреши сирийският проблем, иранският няма да се пипа. Впрочем, Иран е готов за битка. Иранците нападнаха британското посолство, а полицията цял час не се намеси, което е съзнателно изостряне на ситуацията. Все едно, че Техеран казва – „Хайде да ви видим, ние не се страхуваме. Елате, де, елате. Нужен ви е повод? Моля”.
- Казахте, че проблемите на Сирия и на Иран са обусловени от независимата им политика. В такъв случай ще има ли опити да се реши проблемът в Северна Корея или във Венецуела?
- В Северна Корея не може да има радикално решение на въпроса понеже зад гърба й е Китай. И преди да се решава въпросът с Корея, трябва да се реши въпросът с Китай, а никой не би се осмелил. Що се отнася до Венецуела, то в 2000 г. там имаше опит за преврат, който се провали. Не е изключено днешната болест на Чавес да не е случайна – в отстраняването на неудобни лидери американците са просто шампиони... Сериозен провал имаше и при Фидел Кастро – срещу него са регистрирани неколкостотин опита за покушения, като няколко десетки са доста сериозни. И пак никакъв резултат. Във всеки случай на американците им е по-лесно да решат проблема с Венецуела, отколкото корейския проблем. А пък има и информация, че във Венецуела се намират три военноморски бази на Иран. Следователно...
- Какво ще стане с Израел тази година?
- Трудно е да се каже конкретно, но могат да се установят тенденции за близките години.
Новата конфигурация в Близкия изток – засилване ролята на ислямистите и укрепване позициите на Турция като регионален лидер (с тенденция тя да бъде превърната в подобно на империя образувание от нов тип, нещо като футуро-архаичната мрежа на Османската империя) заплашва Израел с нарастваща изолация. Има и нещо по-лошо за Израел. Част от американския и в по-широк план - част от северноатлантическата върхушка, чийто представител е Обама, залага на един различен Близък изток, където на власт има повече или по-малко умерени ислямисти. Израел е заплашен не само от изолация, но и от възможно предателство. И затова на него му трябва регионален конфликт сега. Така ще се отсрочи или предотврати изолацията и предаването му. Подобна ситуация ще доведе до засилване ролята на военните, което вече се случва.
На 16 декември 2011 г. командването на Армията за отбрана на Израел (ЦАХАЛ) създаде отделно командване за „далечни операции”. Става дума именно за военни операции, а пък за физическата ликвидация на учени, конструктори и инженери от ядрената област в Иран или в други арабски страни, ще се погрижи Мосад. Става дума за военна ликвидация на непреки заплахи за сигурността на Израел, т.е. за асиметрични и непреки действия от военен тип. Ще трябва да се съгласим с анализаторите, които смятат, че със създаването на такова командване израелският Генщаб се превръща в политически субект.
- Как би се развила ситуацията в случай на относително и средносрочно помиряване на северноатлантическия елит с ислямистите в рамките на новата геополитическа конфигурация, ако тя се състои, естествено?
- В случай на помиряване или дори създаване на някакъв съюз, Израел вече не е нужен във функцията, в която бе използван дълги години. Нещо повече, помиряването изисква той да бъде предаден като геополитическа единица – става дума не за предаване на еврейството, на юдаизма и т.н., а само на Израел. Такъв обрат, естествено, ще изостри борбата вътре сред западните елити, тъй като няма да е по вкуса на всеки – сред привържениците на съществуването на Израел има немалко неевреи (всъщност сред евреите има немалко противници на Израел). Но във всички случаи съюзът с ислямистите ще сложи на масата съдбата на Израел. И ако се вземе решение за ликвидиране на проекта „Израел”, което ще стане постепенно, то ще бъде свързано със създаване на анклави на „далечния бряг”, на „далечна територия”, значи военната сигурност на тези територии ще може да се реализира пак от създаденото военно командване и неговите сили.
Такива разсъждения може би са от сферата на политическата фантастика, но пък живеем в епоха на фантастичен реализъм, когато се осъществяват и най-фантастичните проекти. Освен това трябва да отчитаме прагматизма и цинизма (т. е. реализъм без морал) на северноатлантическия елит, който леко захвърля в килера ненужното, това, което вече си е отслужило, все едно дали са хора, структури, държави или етноси. „Който не е сляп, той вижда”, казваше един голям деец от съветската история.
Във водовъртежа, възникващ в Близкия изток, Израел и евреите ги чакат трудни времена – фунията на историята, която „майсторят” Властелините на световните пръстени в региона, е в състояние да всмуче много и завинаги.
В този смисъл може да се каже, че рязкото изостряне на ситуацията в региона, например война с Иран, ще реши в краткосрочен план проблемите на Израел. Но в средносрочен план това не е гарантирано и дори е твърде съмнителна една победа над Иран, всъщност тя би се обърнала в сериозен проблем. Колкото и да е парадоксално, ако Израел иска да се съхрани в някакъв вид, трябва да търси нови исторически съюзници.
- В заключение, как бихте описали ситуацията в Близкия изток като цяло?
- Бих казал, че е много интересна и опасна, че е финал на световната игра на англо-саксите и техните морски държави с континенталните; по ирония на историята именно Близкият изток става терена, върху който се разиграва този финал.
За последните четири столетия капитализмът със своите ордени и кръстоносци завладяваше Изтока, Евразия, и по пътя си последователно отстраняваше континенталните конкуренти. През 16 век това бе Испания, в началото на 20 век – Франция (с помощта на Русия и немците), в първата половина на 20 век – Германия (с помощта на руснаците), в края на 20 век – руснаците (СССР) чрез разиграването на „китайската карта”. Днес най-големият глобален конкурент на англо-саксите и северноатлантическия елит е Китай – най-източната сред евразийските континентални държави.
Капиталистическата система, контролирана от северноатлантическите елити, достигна своя предел на развитие – изчерпа ресурсите си и доведе земната цивилизация на ръба. Затова създаването на нова система е въпрос на живот и смърт за тях.
Новата геополитическа конфигурация на света като цяло и в основните му макрорегиони е необходимо условие за създаване на нова социално-икономическа система. Първата стъпка по този път е реконструкцията на Близкия изток. И тук западът, САЩ отново тръгват от запад на изток (както преди векове с кръстоносните походи) – Тунис, Либия, Египет – и се добраха до Сирия, за да може после да стъпят и в посока на Иран.
Тук си спомням фразата, която Суворов казва за Наполеон – „Нашироко стъпва, време е да се отървем от юнака”. Кой ще ни отърве? В своя „поход на изток” (дранг нах остен) северноатлантиците се натъкнаха на „китайската стена” – подвижна обаче. И тази „стена” се движи на Запад – „нах Вестен” – почти двайсет години, т.е. почти през цялата постсъветска фаза на световната история.
През 2011 г. Пакистан всъщност мина под негласния контрол на Китай. Пишем „Пакистан”, „Афганистан”, но си имаме едно на ум, реално това е зона на влияние на КНР (това, че натовското агресорско присъствие все още остава, не променя нищо).
Иран е стратегически съюзник на Китай. Американците излязоха от Ирак и в южната му част се отвори пряк шиитски коридор, свързващ Иран (следователно и Китай) със Сирия. Обективно и в дългосрочна перспектива, плановете за разрушаване на Сирия са насочени срещу Китай. Като пометат Сирия и Иран, силите на северноатлантическо-ислямисткия съюз ще се озоват на границата на Китай. Затова агресията трябва да се спира на по-далечни рубежи. Това го разбират и в Китай, за щастие и в Русия, въпреки антикитайската пропаганда на „петата колона” на Запада.
Финалната схватка за Евразия и за света напомня за последния Голям лов на капитализма, който се осъществява в един от най-древните региони на света и сигурно затова е пренаситен с окултизъм и мистична символика. Разграбването на музеите в Багдад и Кайро, похищението и унищожението на археологически артефакти съвсем не е случайно и е твърде симптоматично. Поне за тези, които разбират същината на събитията.
Дали от тази битка ще се роди нов свят (помним, че „войната / борбата е майка на всичко”), или всичко ще пропадне в Тартара на историята, не знаем, и няма как да го знаем.
Едно е ясно – на малкото сирийско бранно поле се решава изходът от битката за бъдещето, и този, който не вижда ясно, губи.
3 януари 2012 г.
* “Свободная пресса” е руско обществено-политическо интернет-издание, основано през декември 2008 г.
** Флаш моб, от англ. flash mob, или flashmob, в буквален превод „моментна тълпа“ или „внезапна тълпа“, т.е. предварително запланувана и организирана масова акция, в която голяма група хора се появява внезапно на обществено място и в продължение на броени минути действа абсурдно, след което се разотива също така внезапно, все едно нищо не се е случило). Смарт моб (от англ. smart mob, “умна тълпа”, форма на самоконструираща се социална организация чрез използване на високи технологии. Определението е дадено от Хауърд Рейнголд в книгата му „Умната тълпа”: следващата социална революция” (Smart Mobs: The Next Social Revolution). Според автора „умната тълпа” е последица от разпространението и развитието на технологиите в комуникациите. През 2002 г. концепцията за „умната тълпа” е тема и на сп. „Ню Йорк таймс” в раздела „Година на идеите” (Year in Ideas).) Смарт моб се организират чрез интернет и безжични устройства - мобилни телефони и таблети, смартфони (PDA - Personal digital assistant). Информацията се разпространява децентрализирано, между отделните хора. Смарт моб не са обичайната тълпа, а интелектуално и рационално развити личности, които постигат голяма социална организираност чрез мрежите. Смарт моб става възможен и заради поевтиняването на електрониката и микропроцесорите. Бел. прев.
