На първата страница на в. „Нова Зора” от 10.01.2012 г. е публикувано обръщение-подписка срещу масираната антиклерикална акция в средствата за масова информация, насочена главно срещу архиереите на Българската православна църква. Всичко започна от обвинения в мошеничество и материални злоупотреби на членове от бялото и черното духовенство, за да се стигне до досиетата на членовета на Синода на БПЦ.
Тук всичко като че ли е наред, и духовниците са граждани на страната и не могат да се смятат за неприкосновени. Но ако съпоставим тази акция с нещо подобно, наблюдавано в ранните години на българската „демокрация”, нещата не изглеждат точно така. Работата е там, че политическата и нравствената същност на събитията много често не съвпадат. Нещо повече. Нравствената оценка се формира върху твърде хлъзгавата почва на порочно колективно мнение - „да, много други правят така, че и по-лошо, но на тебе не ти е позволено”. Говорим за хлъзгавост, защото ако строго спазваме максимата на кого какво е позволено и какво не, ще отидем толкова далеч, че няма да можем да се върнем в реалността.
Ако пък подходим политически, не може да не забележим ненамаляващите старания на различни политически сили вътре и вън от страната за пълното компрометиране и изтласкване на БПЦ от българския обществено-политически живот. Създава се впечатлението за война срещу православието. Това вече е сериозно и прехвърля ситуацията на друго равнище. Пита се: войната срещу българския православен клир е ли война срещу православието? Макар тъждествено съответствие да не може и да не трябва да се прави, според военните принципи, при елиминиране на ръководителите, водачите, началниците, командирите, армията обикновено се разпада.
Атаката срещу българското православие започна веднага след „промените” и продължава и досега. Имам лошото предчувствие, че атаките ще продължат. Могат да се посочат три причини за това: 1) религията като мироглед е противопоказна на идеологията на съвременния глобализъм – по геополитическа логика тя трябва да си отиде, или да бъде възсъздадена отново в друга форма; 2) колкото и да е странно и дори алогично, българското православие се смята от българските адепти на световния капитализъм като едва ли не последния бастион на българския „комунизъм”. Това е пълна тъпотия от страна на “демократите”, разбира се, и затова острието е насочно не открито срещу православието, а срещу духовните му ръководители; 3) вече като религия и като съществен клон от християнството, православието се смята за пъпната връзка между България и Русия и това не се прощава нито вън, нито вътре в България.
Капиталистическата контрареволюция от 1989 г., поне теоретично, трябваше да донесе на БПЦ облекчение и широк простор за развитие. Случи се точно обратното. Новоизпечените “демократи” и любители на “върховни ценности” започнаха брутална война срещу БПЦ, срещу православното духовенство и лично срещу патриарх Максим. Беше направен опит за църковен разкол, начело със “синия патриарх” Христофор Събев. В ход бяха пуснати инсинуации, досиета и преки заплахи за държавна намеса. През 1992 г. Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет, в пълно противоречие със законите на страната, обяви за нелегитимен целия състав на Св. Синод (акт № 92/1992 г.) и утвърди нов състав на Св. Синод с наместник-председател Неврокопския митрополит Пимен. През ноември 2000 г. Върховният съд прие решение, че може да има две и повече религиозни общности с наименованието “Българска православна църква”. Това, което не се беше случвало в 1200-годишната история на най-старата славянска православна църква, го направиха “демократите” от Съюза на демократичните сили – нека всички вярващи запомнят този факт. Случи се и това, да чуем бойния вик: “Майната му на православието!” Извика го Соломон Паси. И това трябва да се запомни! Подобни изцепки има и сега. Г-н Иван Петрински във в. “Сега” от 11.01.2011 г. изрази своето лично отношение към Декларацията в стила на информационните акции на ЦРУ – като обяви за непригодни подписалите декларацията. Тук логиката е проста: от негодни личности – негодна декларация.
„Заплашиха ни онзи ден, че без Българската православна църква нямало да я има България. Наистина, твърде рядко сме свидетели на подобна по наглост, смайваща по агресивност масова антибългарска изява. В мрежата този безсрамен акт вече получи категоричен отпор, макар повечето от изказалите се да се вторачват в личните качества на подписалите антибългарския пасквил, като неговата същност бе донякъде пренебрегната. Единствено груба властова принуда може да послужи като някакво оправдание за изявилите се по този вулгарен начин долуподписани. Голямата част от новоизпечените пророци са известни отдавна с интимните си връзки с всяка власт без изключение, като са си извоювали статут на постоянно поканени на държавната трапеза за наша сметка”.
За тези, които според г-н Петрински не са схванали същността на Декларацията, ще я формулирам простичко: това е повик за запазване на остатъчната българска менталност в един дивашки свят от попълзновенията на люде с мръсни ръце и напълно полиран мозък, обединени в своето невежество и с тежки психически разстройства поради невъзможност за лично общуване.
Обикновено в периоди на кризи и изпитания причината за всички беди виждат в тъпотата на нещастните чиновници, в злата воля на управниците и почти никога – в непригодността на народа. Тук ние, българите, има върху какво да се замислим. Вече трети път в последните 120 години България се оказва единствената славянска, източноправославна страна, влязла в алианс с чужда ней цивилизационна общност, иманентно враждебна като менталност. Ако някой не помни, в това число и г-н Петрински, броящ се за историк – ние бяхме единствената славянска, източноправославна държава, съюзница на Хитлер. Сега се оказва, че пак сме първи и единствени. На този факт никой не обръща внимание, но той е основополагащ. Той води началото си от глъбините на историята ни, но може да ни отведе доникъде в бъдещето. Народ, който е загубил духовната връзка със своите предци, не може да се надява на добро в бъдещето – той е извън историята.
Казвам това, защото съм открит и завършен атеист, защото съм кръстен при раждането си и съм подписал въпросната Декларация. Когато давах съгласието да се присъединя към подкрепилите я, смятах такава подкрепа като дълбоко осъзнат личен акт и не съм се интересувал кои други са я подкрепили. От такава гледна точка дали съм атеист, дали съм сбъркал, или не, няма значение.
Смятам за ненужно да разглеждам и интерпретирам в този важен момент политическите грешки на БПЦ в периода на „прехода”, които според мен й направиха лоша услуга. Просто се придържам към основен принцип на геополитиката: врагът на моя враг е мой приятел!
