Уважаеми колеги,
Струва ми се, че би трябвало да благодарим на г-н Минчо Минчев, Председател на партия “Нова Зора” и главен редактор на вестника със същото име, за неговата инициатива да организира тази конференция. С това той отчасти измива лицето на социалистическата партия и на властите в България, които игнорираха стогодишнината на човека, посветил целия си живот и на предшественичката на тази партия, и на нашето отечество. Няма смисъл да се спираме на постъпките на някои партийни и държавни лидери, чието поведение никога не е било трудно за прогнозиране, но бих искал да потърсим корените на това поведение отвъд липсата на почтеност и възпитание, отвъд нежеланието да се уважава когото и да било, характерно за самовлюбените хора, и отвъд позабравената в днешното вълче време човещина, която се смята за наивна, защото не носи незабавни изгоди.
Както обикновено се случва в живота, истински големите личности се превръщат в символи. Вероятно почти никой не се съмнява, че такава метаморфоза претърпява и личността на Тодор Живков. Отношението към неговото име вече няма нищо общо със самия него. Той не може да реагира, той не може нито да се обиди, нито да се възрадва. В дългия си живот той бе изтърпял и безброй обиди, и безчет възвеличавания, така че се бе научил да не им обръща особено внимание. Вярно е, че хората около него разчитаха на неговото благоволение, когато той ръководеше държавата ни, за да напредват в кариерата. На тяхното и неговото равнище тази кариера носеше значителни за времето си блага, които в наши дни изглеждат смехотворни, но някога много видни дейци смятаха, че тези блага си заслужават и славословието, и фалшивата възхита, и вулгарната имитация. На ум ми идва характерният смях на Тодор Живков, твърде успешно имитиран от Петър Младенов. Същият човек не се срамуваше на общи събирания на дипломатите да поучава, че министерството му провежда не външната политика на България, дори не и външната политика на ЦК на Партията, както повеляваха тогавашните канони, а “външната политика на другаря Тодор Живков”. Патосът на споменатите думи обезоръжаваше дори доносниците, присъстващи в залата.
Не твърдя, че само тези качества на Петър Младенов са го направили министър и член на Политбюро. Вероятно подсказването от Москва също така е изиграло своята роля. Но дългогодишното унизително угодничество донякъде обяснява скрупульозната жестокост, която и Андрей Луканов, и Петър Младенов проявиха към бившия си кумир и благодетел, след като той бе подал оставка, както и опитите им час по-скоро да отправят и него, и името му, и делото му в небитието. Да си припомним фарса от първите дни след промяната, когато на заседание на Политбюро с новоприетите за награда Димитър Станишев, Продан Стоянов и прочее, Петър Младенов докладва, на базата на донос от бившия началник на кабинета на Живков, че почти осемдесетгодишният български Крал Лир готвел преврат и трябвало да бъде арестуван. Поведението на “перестроечното” ръководство в месеците след Десети ноември заслужава специално внимание, защото може да даде ключ за разбиране на последвалите събития в България. А нежеланието да се разкрие истината за това време, е една от причините, подтикващи много фактори в БСП, а и извън нея, да хвърлят булото на забравата върху тази драматична страница от историята на страната ни.
Разбира се, личните интереси на Петър Младенов, Андрей Луканов и прочее обясняват само отчасти усилията да се забрави Тодор Живков и неговата епоха. Другите неща са по-сериозни, защото касаят съдбата на България, а не на един или друг бивш управник. Нещо повече, на примера на България те касаят и някои принципни въпроси за гибелта на реалния социализъм, за сегашното състояние на света, за перспективите на неговото развитие. Ако се замислим по-сериозно и надхвърлим историите на отделните личности, дори и на отделните държави, ще стигнем до някогашната битка на двете световни системи, до сегашните глобални противоборства, до вариантите за бъдещото развитие на човечеството и така нататък – въпроси сериозни и много сложни, защото засягат дълбоките интереси на най-големите държави. Не случайно древните мъдреци са казвали, че виждат в капката вода цялата вселена. Ако анализираме времето на Тодор Живков ние можем да стигнем до интересни изводи и за положението в Социалистическата партия, и за перспективите на България, и за бъдещето на нашата планета. България е малка, но тя се движи в същите гигантски енергийни потоци, в които плува и останалият свят.
Тодор Живков разбираше по-добре от всички, че тогавашният реален социализъм, наложен от Съветския съюз без право на корекции от никой друг, има много дефекти, които ще доведат до поражение на нашата обществена система в съревнованието й със световния капитализъм. Единствен от всички лидери на Изтока той се осмели не само да говори за това, но и да изпрати в писмен вид до ръководителите на Кремъл своите съображения. Неговите опити да реформира българския модел на развитие са всеизвестни – те надхвърлят по своята смелост и дълбочина всичко останало, родено от теоретичната мисъл в Източна Европа. Едно от последствията на тази смелост бе озлоблението, с което се отнасяше към него господарят от Кремъл Михаил Горбачов.
Както всички съветски ръководители, и той смяташе, че “сателитите” от общността трябва само да следват примера на “големия брат”, да го слушат и да му помагат. По същество Съветският съюз още от основаването си и до самото си разпадане подчиняваше идеите на социализма на своето великодържавие, или казано иначе, смяташе социализма за ключ към световна хегемония. Когато до голяма степен в резултат на некадърните си действия Горбачов започна да разбира, че неговият вид социализъм се превръща в пречка на това великодържавие, той и мафията му не се поколебаха да ликвидират социализма. Те се надяваха, че за услугите им Америка ще ги наеме за нещо като надзиратели на нейните бъдещи европейски владения, но и в това отношение перестройчиците останаха излъгани.
Така или иначе, преди четвърт век действията на Горбачов и хората около него за ликвидиране на социализма успяха в близката и слаба Източна Европа, както и в “техния” Съветски съюз, обаче в силния Китай и далечната Куба претърпяха провал. Тодор Живков, наред с Фидел Кастро и Ерик Хонекер, разбираше обстановката по-добре от другите и това проличава от анализа на неговата политика. Постепенно мъглата около тези особени години в световната история се вдига, появяват се спомени и анализи, в това число на американски и руски информирани автори, които се докосват до истината. С всеки изминат ден става все по-ясно, че поведението на Тодор Живков през последния период от съществуването на социализма в Европа е доказало още веднъж неговите изключителни политически, морални и човешки качества.
Отношението на Горбачов се отрази на съдбата на Тодор Живков по време на подготовката и провеждането на преврата от Десети ноември, осъществен от Москва с помощта на нейната българска агентура. Това отношение определи третирането на подалия оставка ръководител, както и характера на лъжите и клеветите за него, продължили по-късно и не утихнали дори след неговата смърт. За съжаление някои от тях се повтарят до ден-днешен. Както е известно, личните отношения нерядко помагат за разбирането на сериозната политика. В случая с Тодор Живков личното отношение на истерична злоба към него, което съществуваше и у Горбачов, и у българските му подражатели, изигра огромна роля в по-нататъшната съдба на някогашния български пръв ръководител.
Живков трябваше да бъде отстранен, защото не би се съгласил да ликвидира социализма в страната си. Опитите му да предложи пътища за реформиране на нашата система бяха добре известни, но те не съответстваха на плановете на Горбачов и хората около него, нито на идеите на Съединените щати и други западни държави, които диктуваха тогавашната политика на Съветския съюз. Радикалната промяна в страните от Изтока беше назряла, но тя можеше да се извърши по различни начини. Тодор Живков искаше тя да стане по пътя на усъвършенстване на социализма и запазване на създаденото национално богатство в български ръце. Това негово виждане укрепна след официалното му посещение в Китай две и половина години преди да подаде оставка. Лидерите на Кремъл, както и западните опоненти на социалистическия експеримент, искаха веднъж и – както те смятаха, – завинаги да ликвидират този експеримент.
При това американските и английските ръководители бяха много по-умни от Горбачов – те знаеха, че с гибелта на социализма в Съветския съюз и неговите съюзници ще бъде нанесен смъртен удар по главния съперник на Запада за надмощие в света.
Имаше и нещо друго. Авторитетът на Тодор Живков, неговият огромен опит в управлението и неговият неоспорим интелект нямаше да позволят покорно изпълнение на нарежданията отвън. Затова трябваше да се докарат на власт нови хора от агентурния кръг на Москва, които не бяха сериозни личности и биха изпълнявали безропотно външните указания. Наред с това те лесно можеха да бъдат заменени не само от свои съпартийци, но и от хора на ”новото време”, които щяха да работят с ентусиазъм и за новия обществен строй, и за новите отвъдморски “хегемони”, защото това им осигуряваше присвояването по различни легални и бандитски начини на огромни лични богатства.
Струва ми се, че поведението на Тодор Живков в последния етап от неговото ръководство на България не е нито добре известно, нито убедително обяснено. Това е разбираемо – твърде много нишки на интереси са протегнати от тези две-три години към днешния ден. Като пример бих могъл да посоча въпроса дали и кога Тодор Живков е разбрал, че Москва подготвя ликвидирането на социализма в световен мащаб, а като етап от този процес планира отстраняването на лидерите на социалистическите страни.
Някои хора смятат, че за Тодор Живков превратът от Десети ноември е бил изненада, а той не е предполагал, че новите властници ще насочат страната ни към “анулиране” на социализма. Струва ми се, че тези хора недооценяват качествата на дългогодишния лидер на България поради незнание, поради налагани от пропагандата предразсъдъци за неговата личност или защото искат съзнателно да заблуждават и обществото, и себе си.
Тодор Живков беше уникално явление в живота на България, а качествата му (политически, интелектуални, морални, поведенчески) бяха на светлинни години напред в сравнение с качествата на неговите съратници. Разбира се, че той имаше слабости, че допускаше грешки, но всичко трябва да се мери в истинските му мащаби, да се разположи във времето и конкретната обстановка. Несериозно е да се твърди, че Георги Димитров, Васил Коларов или някой друг биха направили повече за България, ако бяха на мястото на Тодор Живков, както е несериозно да се предполага например, че на тяхно място и в тяхното време той би спасил повече наши емигранти в Съветския съюз от куршумите или от лагерите на Берия. Моето мнение, което не претендира за нищо повече е, че нито един ръководител на страната ни от Освобождението през 1878 г. до ден-днешен не може да се сравни с Тодор Живков не само по продължителност на престоя си начело на България, но и по реалната си дейност в полза на нашата страна. Затова клеветите и подигравките с името и делото на Тодор Живков аз лично смятам за вулгарен опит да се клевети и унижава нашата държава. Очевидно тези клевети имат и друго предназначение. Те трябва да отрекат не само Тодор Живков, но и неговото дело, сиреч – социалистическия период в живота на България. Но това е тема за друг голям разговор.
Бих искал да споделя един премълчаван факт, който хвърля светлина върху края на епохата на Тодор Живков. През лятото на 1989 г. в Куба се състоя т.нар. Процес № 1 - срещу генерали и офицери от армията и сигурността, които бяха обвинени за трафик на наркотици, получаване на подкупи и злоупотреби. Сред тях беше генерал Арналдо Очоа Санчес – легендарна фигура от времето на революцията и трети човек по влияние в армията след Фидел и Раул Кастро. Обвиняемите бяха осъдени, смъртните присъди на четирима от тях бяха потвърдени от Държавния съвет и на 13 юли от драматичната 1989 г. те бяха разстреляни. Малко по-късно във връзка с подготовката на съвещание на секретарите по външната политика на т. нар. братски компартии, което се състоя в края на септември във Варна, у нас пристигна инструкторът на Кубинската компартия за България. Той поиска да разговаряме насаме и ме помоли по поръчение на Фидел Кастро да уведомя само нашето най-високо ръководство, че кубинските генерали са били осъдени и разстреляни не за трафик на наркотици, както е било съобщено официално, а за подготовка на преврат срещу Фидел Кастро. Помня точно думите му, че опитът за преврат е бил организиран от “съветските другари”, защото думата “другари”, употребена в този аспект, ме порази. Очевидно Фидел Кастро ни предупреждаваше какво можем да очакваме в бъдеще. Както е известно, така и стана в действителност.
Информацията от Хавана, наред с многото други данни за подготвян преврат у нас, които се разпространяваха по това време, без съмнение е затвърдила убеждението на Тодор Живков, че Москва е тръгнала да сваля лидерите на социалистическите страни, а сред тях и самия него, като стъпка към ликвидирането на социализма. На срещата във Варна, която бе последна и може да се смята за историческа, поведението на Александър Яковлев – дясната ръка на Горбачов, показа ясно на всички присъстващи, че времето на социализма изтича и съветското ръководство ще го ликвидира със собствените си ръце.
Моето впечатление е, че тогава Тодор Живков разбираше, че и неговото време е изтекло, но се опитваше да удържи руля на малкото корабче България, за да не потъне и то заедно със социализма в бурните води на новото време. Той, подобно на героите от нашата история, които винаги са били близки до всеки българин, очевидно се беше обрекъл на Отечеството и не се ръководеше от съображения дори за собствената си сигурност (да си припомним съдбата на Николае Чаушеску). Единствената негова цел беше да гарантира съществуването на България, да не позволи тя да стане разменна монета в пазарлъците на великите държави, както и да запази в максимално възможната степен сравнително добрия живот на българските граждани. Тази цел определяше поведението му през следващите драматични месеци. Може би си струва да си спомним, че Михаил Горбачов посети Куба през април 1989 г. – точно в разгара на подготовката на преврата срещу Фидел Кастро, който трябваше да ликвидира социализма в тази страна, а месец по-късно отиде и в Пекин – точно в навечерието на демонстрациите на площад “Тянанмън”, които трябваше да подготвят ликвидирането на социализма в Китай. Вероятно за Тодор Живков е ставало все по-ясно, че лидерите на СССР и САЩ бият в унисон погребалния камбанен звън за социализма по света.
Като дипломат, занимавал се цял живот с външната политика на България, или казано с други думи – с битката за утвърждаване на нейното място сред останалите държави, бих искал да споделя своето мнение за Тодор Живков като творец и ръководител на външната политика на нашата страна. В това отношение ние също така сме свидетели на редица неволни или съзнателни заблуди. Например, че външната политика се правела от министрите – дали от Иван Башев (вижте някои спомени за него от последно време), дали от Петър Младенов (вижте спомените на Живко Живков от първите години след Десети ноември). Струва ми се, че подобни подмятания са твърде далеч от действителността. По принцип в света няма държавен ръководител, който да не контролира и ръководи най-тясно външната политика на страната си. Тодор Живков не беше изключение. Хората, които работеха в областта на международните отношения, знаят прекрасно, че външните министри съгласуваха всичко с Първия. Много често те уточняваха с него дори и второстепенни въпроси не само за да бъдат сигурни, че няма да сбъркат, не само защото никой в България не разполагаше с неговата информация, но и защото нямаха неговия вроден усет, неговата природна интелигентност, феноменалната му памет, интелектуалната му смелост, умението му да общува с всякакви хора – от неграмотния циганин до генерал Де Гол.
Нещо повече, струва ми се, че нямаше нито едно принципно ново, променящо традиционната политика решение в областта на международните отношения на България, което да не е било замислено, насочвано и ръководено от Тодор Живков. В редица случаи той успяваше да наложи интересите на България въпреки противоположното мнение на съветските лидери, при това без да ги отблъсне или да доведе с поведението си до неприятни последствия за нашата страна. В тогавашните реалности, когато всеки миг Кремъл можеше да го замени с по-послушен човек (вижте спомените на бившия ни посланик в Съветския съюз Георги Панков, на когото на летището в Москва през октомври 1987 г. Т. Живков казал, че Горбачов го е извикал, за да го свали), българският лидер успяваше не само да се задържи начело на страната ни, но и да изгради такива отношения с хегемона на европейския социализъм, които отговаряха на интересите на малка България.
А що се касае до практиката на съветските ръководители, които си позволяваха да отстраняват наши най-отговорни политици, може да се приведат редица примери. Станиш Бонев пише в мемоарите си как след като в ролята си на заместник министър-председател защищавал българската позиция в разговори в Москва, бил извикан от Гриша Филипов, тогавашния премиер, който му казал, че е уволнен и трябва да премине на научна работа. Показал му шифрограма от посланика ни в Москва, който бил поканен от министър-председателя на СССР Николай Рижков, за да му съобщи, че Станиш Бонев трябва да бъде махнат. По подобен начин навремето си е бил освободен и секретарят на ЦК на БКП Венелин Коцев. В такава обстановка е работил през цялото време и първият ръководител на България.
Бих искал да спомена и една случка, илюстрираща смелостта на Тодор Живков да защити интересите на страната ни въпреки противоположната позиция на Съветския съюз. Тя показва и истинската роля на неговите най-високопоставени съратници, които – според някои незапознати с истинското положение автори – били нещо като коректив на “голия крал”, спасявайки го от погрешни решения.
Преди много години в Берлин се проведе Конференция на европейските комунистически партии. Тя се проточи дълго, а в заключителния документ делегацията на тогавашна Югославия поиска да се включи пасаж за колективните права на националните малцинства. Тогава колегите от Белград, сред които беше и братът на бъдещия президент Слободан Милошевич, не предполагаха, че след време колективните права на малцинствата ще доведат до “независимо Косово”. На последната подготвителна среща, преди да пристигнат първите лидери на партиите и да подпишат документа, съветската делегация, водена от член на Политбюро, подкрепи югославското предложение. Нашата делегация се водеше от Борис Велчев, член на Политбюро и втори човек в йерархията на управляващата партия. На предварителното обсъждане от цялата ни делегация той каза, че трябва да се съгласим със съветските другари и да приемем югославския текст. Всички останали (Димитър Станишев, заместник-министърът Иван Ганев, заместник-завеждащият външния отдел на ЦК Милан Миланов) се съгласиха, като против се изказах само аз – консултант във външния отдел, тоест – последна дупка на кавала. Аргументът ми беше, че подобна радикална промяна на позицията ни с опасни последствия за България не може да се реши набързо дори и от Борис Велчев.
На самото заседание ръководителят на съветската делегация дойде при нас и поиска да потвърдим, че приемаме югославския текст. Борис Велчев ме посочи и каза, че всички останали са съгласни, но аз съм против. Изправени пред цялата огромна зала с десетки делегации, ние трябваше да спорим, докато изказванията по другите въпроси продължаваха. Високопоставеният съветски началник не успя да ме убеди и се върна на мястото си разгневен, текстът остана неуточнен, а след седмица бе свикана нова работна среща. В самолета от София за Берлин Борис Велчев ме покани на чаша уиски в салона за първа класа и каза, че на заседание на Политбюро единодушно е било решено по предложение на Тодор Живков в никакъв случай да не се приема текста на Югославия. В крайна сметка така и стана.
Един от митовете за Тодор Живков е, че той свалял “вторите хора” във властта, защото се страхувал от тях. Това не отговаря на истината по простата причина, че сред тези “втори хора” нямаше личности, които да му съперничат по своите качества. Именно затова той се задържа на власт толкова време. В действителност най-голям интерес от свалянето на “втория човек” имаше кандидатът за заемане на неговото място и историята на тогавашната управляваща партия потвърждава недвусмислено този факт. А личностите, които смениха Тодор Живков, след като подаде оставка под съветски натиск, показаха ясно нивото на “втория ешелон”. Сред малкото принципни грешки на Тодор Живков, наред с прекалено дългото му стоене на висшите постове и незаслуженото издигане на неговите деца, е и това, че той не можа, или инстинктивно не поиска, да подготви хора с качества като неговите, които навреме да го отменят поне на някоя от заеманите от него позиции.
Определящото в Тодор Живков беше неговата безкрайна любов към България. Той беше плод на реалния живот в нашата реална страна, с нейната бедност и изостаналост, с угодничеството й пред чуждестранните хегемони, със страха на хората да не изгубят работата си и да не останат гладни. По своята същност той беше като милионите български граждани, но с качества, дадени му от Бога и доразвити от самия него в трудните години на сиромашката му младост, в жестокото време на борбата срещу фашизма, в суровите реалности на следвоенна сталинистка България, в конкуренцията със стотици други кандидати за високи постове, които смятаха, че техните реални или въображаеми заслуги от нелегалните години или от емиграцията им в първата страна на социализма им дават право да управляват страната ни независимо от личните им качества. С живота си Тодор Живков показа, че именно защото е по-истински българин от останалите и в доброто, и в лошото, че именно защото е виждал голямото за сметка на незначителното, че именно защото навсякъде и във всичко е слагал България на първо място, той е успял да я ръководи по най-добрия възможен в съществуващите реалности начин, така, че да остане завинаги в нейната памет.
Затова Тодор Живков е символ на България – не на бедната, не на социалистическата, не на ограбената, не на излъганата, а на Вечната България. И затова в битката за запазване, укрепване и възвеличаване на България, която ни предстои, сред имената, които ще ни вдъхновяват и окуражават, неговото име ще е едно от първите.
Христо МАЛЕЕВ
Доктор по история, посланик, член на Редакционния съвет на в. “Нова Зора”
8 ноември 2011 г.
Текстът на посланик Христо Малеев е четен на конференцията, организирана от ПП “Нова Зора” на 8 ноември 2011 г. в НДК, по повод 100 години от рождението на Тодор Живков. Всички текстове от конференцията предстои да бъдат публикувани в отделен том на издателство “Зора”
