Преди месец получих малък пакет от Москва, който ме зарадва изключително много. В него имаше няколко екземпляра от книгата ми „Казано с очи“, преведена от Денис Карасьов и появила се на бял свят в московското издателство „Вест-консалтинг“. Усещането да видиш стиховете си на чужд език, е доста по-различно от това да ги прочетеш отпетачани на български. На чуждия език те са и твои, и не са. В смисъл, че преводачът е вложил в преводите и нещо от себе си. И колкото по-добър, по-талантлив е той, толкова преведените стихове са по-близки до оригиналите. Струва ми се, че Денис Карасьов е направил точно това – съхранил е същността на стихотворенията ми. Ако не е пресилено, мога да кажа, че той е превел не само мислите ми, но и душата ми.
Не зная дали фактът, че е преведена книга от старозагорски автор, има някакво значение за литературна Стара Загора, камо ли в национален план. Ще бъде доста претенциозно да си мисля, че има. Особено в днешно време. Но лично за мен „Сказано глазами“, такова е руското заглавие, има важно значение. Отделни мои стихотворения в различните години са превеждани на няколко езика, включително и на руски, десетина - в един сборник в седемдесетте години, посветен на младата българска поезия. Но такова цялостно представяне – деветдесет творби, ми се случва за първи път.
И още нещо, което е важно за мен. Книгата излиза именно в Русия. И не е важно поради някакви идеологически или политически причини, или заради това, че съм човек, който обича освободителката ни. Причината съм я казал в предговора към руското издание: „Искрено се радвам, че моите стихотворения са преведени на руски. Не само защото територията на тяхното въздействие се разширява на вашия велик език. Не само защото те са талантливо пресъздадени от Денис Карасьов. Но и защото ще ги прочетат руските читатели. Аз съм убеден, че след българите само руснаците, чиято душевност е близка до нашата, ще възприемат стиховете ми най-истински и пълноценно.“
Благодарен съм и на украинската художничка Леся Синиченко, която е погледнала към стиховете ми от неочакван за мен ъгъл. Това не само че е нейно право, но прочитът й разширява с нови значения творбите ми.
За това как стихотворенията ми са попаднали в полезрението на Денис Карасьов ,вече е ставало дума. Нямам никаква заслуга за това. В началото на книгата той изразява благодарност на Неда Димова, Рада Чобанова и Васил Николов. Вероятно Неда и Рада са му изпратили моята книга в Зеленоград, родния град на Денис в Подмосковието. За Васил Николов е ясно, той има неоценима заслуга за издаването на диска със стихотворенията ми, преведени и рецитирани от Карасьов. Представихме го през април в Стара Загора и Казанлък.
Мисля си, че понякога човек печели, без да иска, без да се е втурнал амбициозно към някаква цел. Това се случи сега и с мен.
Като илюстрация на добросъвестната преводаческа работа на Карасьов предлагам на читателите на в. „Нова Зора“ да съпоставят оргинала и превода на водещото стихотворение в книгата.
БУФЕРНА ЗОНА
Между мен и Живота не искам аз буферна зона -
с каски сини населена, за да спя и спокоен и сит.
Нека той ме напада внезапно, съня ми да гони,
нека всяка илюзия празна взриви с динамит.
Нека рани нанася ми, нека Живота ме граби.
Ще воюваме още. Както винаги – нищо без бой
той не е отвоювал от мен и от моята слабост.
Победител не може да каже, че станал е той.
И съм горд, че и малкото мое от него не просих -
отстоях го на своята граница в битки до днес.
И по вежди и устни чернилка барутена нося,
че залягах в окопи, за да браня аз своята чест.
А за буферна зона нека други да молят съдбата,
пред Живота те тъй не застават – очи във очи.
Отдалече го гледат с бинокъл, а там през стъклата
замъглени контурът му само личи.
БУФЕРНАЯ ЗОНА
Между мною и Жизнью не надо мне буферной зоны –
там, где синие каски на страже покоя и сна.
Пусть внезапным ударом действительность сон с меня сгонит,
пусть пустые иллюзии жизнь разрушает сама.
Пусть и ранит меня, и сусеки мои разоряет,
мы еще повоюем – без боя она у меня
ничего не взяла – значит, правда, сражался не зря я.
Победителей, верно, не судят – без боя ни дня.
Никогда не просил я у Жизни пощады – не впору.
Я себя отстоял в приграничных боях, и теперь
на бровях и губах запекается копотью порох,
оседая в окопах, где я не считаю потерь.
Пусть другие судьбу свою молят о буферной зоне,
им никак не удастся взглянуть этой Жизни в глаза.
Пусть в бинокли свои разбирают, как мутный и сонный
и расплывчатый контур ее утекает назад.
