Жалката българска десница или живот
по най-безполезния и паразитен начин
за народа и държавата
Декларацията, гласувана от Народното събрание на 11 януари 2012 г., по инициатива на лидера на ДСБ Иван Костов, взриви за пореден път българското обществено пространство. Абсурдността на разгърнатата в нея теза, според която най-висшата институция в българската държава трябва да признае наличието в нашата страна на „етническо прочистване” през 80-те години на 20 век, предизвика справедливата критична реакция на компетентните анализатори на текущия политически процес.
Като изследовател на историята смятам, че цялостното обяснение на занимаващия ни казус може да се даде, след като бъде проектиран и върху онова, което не може да се тълкува превратно, или да се отрича голословно. Защото то е вярно и поради това е сигурно като база за изводи.
Добре известен е следният факт: в сравнение с другите балкански държави, които са били част от Османската империя (като Сърбия и Гърция примерно), след Освобождението през 19 век, в България остават най-много мюсюлмани в процентно отношение спрямо цялото население на държавата. Защо? Причините са главно две:
Първата, тези хора очевидно не са се чувствали застрашени с нищо, за да останат само 2 години след Баташкото клане по родните си места. Те са познавали от своя собствен опит традиционно толерантното отношение на нашия народ към хората с друг етнически произход или религия. Втората причина трябва да се търси в същността на държавнотворната доктрина, която заляга в изграждането на нова България. От самото начало строителите й разработват принципите и реализират практически една истинска цивилизационна революция по българските земи. Нейните основни опорни точки са добре известни: да се даде историческа прошка и да се прояви великодушие спрямо мюсюлманите; целенасочени усилия за духовното израстване на българския православнохристиянски компонент; налагане на разбирането, че той трябва да заеме ръководните си позиции в новата държава само на базата на доказана способност да създава основните материални и духовни ценности.
Така че българите християни да се утвърдят като естествен лидер на новата държава
не само поради своето числено превъзходство, а и заради делата и резултатите от постиженията си. Така, благодарение на разгърнатата образователна, възпитателна и общественоорганизационна дейност, след Освобождението българите преживяват уникален процес на духовно прераждане. Те поеха и изпълниха с достойнство отговорната си роля на обществен стълб по отношение на различните по вяра елементи сред тях. Доказателствата за подобно твърдение са много: след Освобождението в България липсват случаи на нападения над селища с мюсюлмани, за принудително прогонване на жителите; не е отвлечена нито една съпруга или дъщеря на мюсюлманин; няма случаи на масови избивания на хора по ниви и пътища; не се рушат джамии, които представляват ценен архитектурен артефакт. (Достатъчно е да се мине през центъра на София, Пловдив, Шумен, Самоков и други градове, за да се види, че там джамиите са по-големи от водещите православни църкви); не е отнемана принудително земята на населението с мюсюлманска вяра; само 2 години след трагедията в Батак 7 души от Делиормана са депутати в Учредителното събрание, и участват в разработването на Търновската конституция; в основния закон на държавата още тогава е записано, че никой не може да бъде преследван на база верска или етническа принадлежност; впоследствие не е създадено нито едно Народно събрание на страната, в което да няма депутати мюсюлмани; през Балканската война българската администрация в новосъздаденото Тракийско губернаторство не допуска никакви репресии към завареното турско население в новоосвободените земи; през 1912-1913 г. българската държава проявява изключително хуманно отношение към турските военнопленници - факт, разказван впоследствие лично от тях; в израз на уважение към предалия се през март 1913 г. Шукри паша в Одрин цар Фердинанд му връща лично сабята, а турският военачалник е гост на царя в София; по време на тежките войни през 1885, 1912 - 1913, 1915 - 1918, 1941 - 1945 г. в България няма нито една наказателна репресия срещу мюсюлмани, с цел да бъдат държани в покорство. Обратното, такива акции се реализират по отношение на българите в границите на Османската империя при избухването на всяка нова война до 1878 г.
Ако отидем в десетилетията след Втората световна война, ще видим, че българските правителства разгърнаха мощна индустриализация и за пръв път създадоха сигурна работа на мюсюлманите в Родопите; коренно е променен техният бит и начин на духовен живот; децата там получиха несравнимо по-добро образование в сравнение с родителите си; въведе се системата да ги приемат във ВУЗ с по-нисък бал; създадоха се специални издания на турски език (вестници и списания); в Софийския университет се въведе специалността „Турска филология”; изградиха се специални театри на турски език; работеха различни музикални и танцови състави и т.н., и т.н.
Казвайки всичко това, тук трябва специално да се подчертае, че българските правителства реализираха цялата тази дейност
въпреки 500-годишната драма на нашия народ
преживяна в границите на Османската империя. Въпреки трагичния спомен от 1876 г.; въпреки страшните факти от антибългарските погроми след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.; въпреки насилственото обезбългаряване на Източна Тракия през 1913 г., което наистина е първото организирано проведено „етническо прочистване” на Балканите в ново време и т.н..
И тук е важно да се повтори! България реализираше своята цивилизована държавнотворна политика въпреки наличието на цялата тази планина от противобългарски действия, осъществявани от турска страна! Поради това внимателният анализ на българската политика дава основания да се направят серия от много важни изводи:
Първо, очевидно е, че в свободна България съществува коренно различно отношение към мюсюлманите, в сравнение с онова, което Османската империя реализираше спрямо българите до 1878 г. Второ, безспорен факт е, че в българската политика има една очевадна приемственост на толерантно отношение към друговерското население. Това е един от великите примери на траен консенсус в политиката на българските партии. Трето, независимо от това коя партия или идеология е на върха, всички български правителства провеждат подчертано толерантна политика към мюсюлманите. Четвърто, дори нещо повече! Без никакво преувеличение може да се каже, че в унисон с прогреса, колкото се върви по-напред във времето, мюсюлманите получават все нови и повече права и свободи. Пето, България е единствената балканска държава, в която през 20 век, чрез съзнателно провеждана политика от страна на държавната власт, е създадена турскоезична интелигенция, която сътвори собствен културен и научен продукт. Шесто, на този фон не е ли логично да се попита: къде, в коя наша съседка през 20 век, е била създадена българезична интелигенция и културен продукт от нея? Отговорът е добре известен - никъде!
Ахилесовата пета на България
Да, обаче през годините на “студената война” точно резултатите от тази политика, бяха преценени от някои задгранични централи като възможност да се отгледа един „троянски кон” в България. Защо ли? По ред причини през 70 те и 80-те години на 20 век в нашата страна не възникна силна вътрешна опозиция срещу еднопартийната власт. При условията на рязко поляризирания тогава свят държавата и нейният строй можеха да бъдат дестабилизирани само от външен фактор. У нас не вътрешният, а външният фактор изигра решаващата роля за сгромолясването на социализма в края на 80-те години на 20 в.
Точно тогава и точно затова започна използването на турскоезичната интелигенция: разгърна се безпрецедентна антибългарска пропаганда сред нея; възникнаха различни нелегални организации; стигна се и до атентати, в които загинаха невинни хора.
Казано по друг начин, с резултатите от българската политика се злоупотреби! Оказа се, че от гледна точка на външните сили, именно тук беше съзряна „слабостта”, ахилесовата пета на България, която те решиха да превърнат във фактор за ускоряването на промяната. Така се стигна до възродителния процес. По своята същност той се явява опит на държавата да противодейства срещу деструктивните външни вмешателства.
Днес вече може много да се говори за спецификата на приложения подход след 1984 г. Има за какво да се критикуват темповете и средствата, използвани от тогавашната власт. Тук може и трябва да се критикува. Никога обаче не бива да се забравя главното – бруталната намеса във вътрешните работи на България. Стремежът да се дестабилизира държавата. Да се разстрои нейният икономически, социален, политически и културен живот. Това беше кулминационната фаза от вихъра на “студената война”, реализирана върху територията на България. Този, който не тръгва оттук – той или не познава, или не признава фактите.
Точно поради тези обстоятелства „случаят Костов” от 11 януари т.г. се явява голям парадокс на съвременния ни политически живот. Защото той поражда много жизненоважни питания. Защо един бивш български премиер сътвори този жалък инцидент сега, четвърт век след събитията? Нима той като съвременник не знае фактите? Или като бивш премиер не са му били изяснени? Нали той претендира, че е държавник! Нали ако е такъв, трябва да няма тайна за него, за да бъде безспорен политически капитал за нацията си!? Защо точно в годината, когато всички балкански народи се готвят да отбележат 100-годишнината от великата Балканска война, само в София, този съвременен „строител на България” се старае да отнеме част от самочувствието на българския народ, за да може и той по подобаващ начин да припише нещо много голямо в народната, а и в европейската история?
Защо г-н Костов говори днес като адвокат на силите от епохата на “студената война”?
Нали по време на неговото управление един бивш президент ходи до Анкара и прави официални извинения по повод на този процес? Друг е въпросът дали това беше правилно! Защо Иван Костов сам си плюе на лицето? Нали преди десетина години не друг, а лично той нарече лидера на ДПС „проклятие за България”. И тогава не обясни защо го твърди това, а и сега не казва по какви причини застава на диаметрално противоположна позиция!? Защо този български политик не се поучи от самата Турция? Как съвременната република Турция се брани от последиците на закона, гласуван във Франция, във връзка с арменския проблем?! Там се говори за измирането на около 1 милион души, а интелигенцията на Турция брани честта и името на държавата си. Въпреки че днес става дума за Кемалистка Турция, която защитава безкомпромисно политиката на султанското правителство! Защото знае, че дамгосването на отечеството носи сложни последици с оглед на бъдещето!
Защо г-н Костов не прочете внимателно името на собствената си партия: Нали тя се нарича „Демократи за силна България”? България ще стане ли по-силна, ако заради безотговорни бръщолевения като неговото, бъде осъдена в Хага за етническо прочистване!? Нали г-н Костов е най-десният лидер в България? Навсякъде консерваторите по света са пазители на добрите традиции, на авторитета и интересите на държавата. Какъв консерватор е Костов?
Добре, нека приемем, че има някакви причини и решиш да се ровиш в тези сложни въпроси. Защо не се поиска сметка и за българските страдания от 1876 г., от 1903 г., от 1913 г. Да получим и ние най-сетне извинения! И т.н., и т.н.
Подобни въпроси могат да се задават още и още. И макар че отговорите върху тях са ясни, то логично е, че може да се направят и серия от конкретни важни изводи:
Очевидно с акцията от 11 януари тази година някой се опитва да погребе едно от постиженията на българската политика, които наистина са голяма гордост за България и българите - етническата и верската толерантност на свободното ни общество; очевидно някой – съвършено безотговорно и нагло - нарушава една от свещените традиции в българската държавнотворна традиция в новото време; очевидно е, че подобни хора елиминират един от най-значимите примери на национален консенсус и приемственост, които са ни гарантирали възможността да живеем и оцеляваме в тази сложна част на света; очевидно някой се опитва да ни отнеме правото, с което ние можем да поучаваме други правителства как би трябвало да се отнасят към проблеми, породени от верски и етнически разнообразия. Как да искаме от Скопие да зачита правата на българите в Република Македония, при наличието на подобни инициативи в София?
Очевидно с подобна политиканска стилистика не се обогатяват с нищо съвременните отношения между двете съседни държави България и Турция. Ако България бъде съдена в Хага или Страсбург за „етническо прочистване”, от когото и да било, а общественото мнение в страната се настрои на рязко критична вълна, как в бъдеще ще се развиват отношенията ни с Република Турция?
Очевидно е, че генерацията политици, към които принадлежи и “героят” на тази драма Иван Кастов, нямат нищо общо с истинската българска държавнотворна традиция. Подобни политици са скъсали връзките с онези строители на нова България, които реализираха великата цивилизационна революция в българския национален характер след Освобождението. Революция, благодарение на която българският народ затвърди една своя добродетел с непреходна стойност - етническата толерантност! Именно тя е най-добрата гаранция, че подобни инициативи ще останат само жалки факти в личните биографии на онези, които живеят не „за”, а „от” политиката, но по най-паразитния и безполезен начин за съдбата на народа и държавата си, създавайки нови клопки за нейното бъдещо развитие.
