Едно от привлекателните качества на нашия народ е неговото чувство за благодарност. Такава благодарност народът ни изпитва към десетки чуждестранни творчески личности – писатели, поети, учени и други общественици, подпомагали и участвали непосредствено или опосредствано в нашето национално развитие и специално по време на Възраждането. В десетки статии, студии, монографии български учени, журналисти и други творци са писали за заслугите на представители на други народи.
В дългата редица от имена е записано и името на босненеца Стефан Илич Веркович, жарък славянолюбец и предан български приятел, радетел за южнославянска и всеславянска взаимност. Близо три десетилетия той живее сред българите, и най-вече сред българите македонци, сраства се с техния национален живот, подпомага активно както с личното си участие, така и със своите научни изследвания църковно-националната борба и културно-политическия възход, защитавайки неотстъпно тяхната истина.
Роден е преди 191 години (1821 г.) в село Угляра, в Босненското Посавие. Израсъл със сирашката несрета – отгледан от роднини, които го изпратили да учи в първото католическо училище в гр. Толиса. В това училище ученикът е запленен от „илирийския Омир” – Андрия Качич – Миошич, под чието въздействие формира у себе си чувства на любов към Босна и южното славянство. А вече юноша постъпва във францисканския Сутински манастир, където приема и монашеството, което запазил до 1842 г. Там негови учители са видни боснески родолюбци. Обстановката и духът в манастира били твърде благоприятни за запалването на свободолюбивите чувства и стремежите на юношите. Преподаватели и възпитатели лелеели патриотични надежди, беседвали върху съдбата на своята поробена родина, вдъхвали у възпитаниците си любов към Босна и угнетените южнославянски братя, възпламенявали ги с мисълта, че те именно трябва да поведат народа на борба срещу поробителя.
След завършване на манастирското училище–гимназия младежът Стефан Веркович е изпратен в Загреб да продължи образованието си по богословие и философия. В този град той се свързва с водачи на хърватските илирийци (възрожденци) и с жар прегръща техните идеи и особено идеята за южнославянската взаимност и единство, която младежът превръща в основен смисъл на своя живот. Тази идея именно го подтиква да прекъсне следването си в третата година и да се постави на разположение на хърватски родолюбци, а по-сетне и на дейци в Белград, за да изпълнява политически задачи, необходими за освободителното дело.
В първите дни на 1844 г. с поръчение заминава за Черна Гора, Албания и стига до Солун. Навярно това е първият му досег с Македония и българските македонци, към които го насочват илирийците с възгледа им за автохтонността и древното величие на славяните, за миналото и създадените от тях духовни ценности. Към тях го насочва и убедеността на учените слависти Павел Шафарик, Юрий Венелин, Роберт Сиприян и др. Затова той заминава за „класическа Македония” – родината на светите славянски равноапостоли Кирил и Методий, за да издирва старини.
На 27 декември 1850 г. пристига в южномакедонския град Сяр, който превръща в база за непрестанните му пътешествия по Балкана и най-много по „македонските и тракийските краища”. А това му дава възможност да издири неизвестни дотогава образци на народното творчество, едни от които изпраща на „руските славянолюбци” – учени, а други подготвя за печат.
Първата публикация е осъществено във Виена – януари 1858 г., в сръбския вестник „Световид”, сетне, на следващата година, в „Цариградски вестник”, а в 1860 г. в Белград отпечатва първия голям сборник от български народни песни, 335 на брой - „Народне песме Македонски Бугара”. В тази фолклорна сбирка е и първообразът на „Балканджи Йово”, която започва така:
„Море даваш Никола
хубава Яна на турцка вера?
- Море глава си давам войвода
Яна не давам на турцка вера...”
Сборникът съдържа песни предимно от Южна Македония и по-малко от Източна и Западна. Веркович се възхищава от българките, носителки на „народното благо на македонските българи”, както той нарича нашето песенно богатство, а певицата Дафина, от която записва 70 песни – за него тя е „българска Омирка”.
Сборникът е с голямо значение както за тогавашния български национално-културен развой, така и голям научен принос в българската и славистичната наука. Неговото значение се подсилва от предговора на Веркович, с който се определят за първи път етническите граници на Южна Македония, резултат от личните му проучвания. „На това голямо пространство живеят размесено четири различни народности - четем в предговора, – славянска, македоно- влашка или цинцарска, гръцка и османска” – с много значително преобладаване на българите. Веркович мотивира още и националната и етническата устойчивост на българите със следните съображения: „Че този славянски народ и до днес не е изчезнал и не се е претопил в друга народност, може да се обясни единствено с това, че българинът е дълбоко предан на своя език и на своите народни обичай”. Тази му убеденост води и до названието на сборника и до носителите и пазителите на народната поезия. „Аз обаче нарекох тези песни български, а не славянски – твърди босненецът в същия предговор– защото, ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин (болгарин), и езикът си наричат български (болгарски), въпреки че всички що годе грамотни хора наричат себе си славяно-българи (славяноболгари)”.
Още същата 1860 г. видният наш възрожденец, учен, славист и руски дипломат Константин Петкович от село Башино (Велешко) изказва сърдечни благодарности за изпратения му от Веркович екземпляр от сборника и твърди: ”Вашата сбирка от български народни песни има голямо значение в наше време... Аз смятам – продължава К. Петкович, - че в Македония могат да се намерят български народни песни и предания, в които езикът би бил още по-чист, и то около Битоля, Охрид и Велес. Няма съмнение - убеден е възрожденецът, - че сега живущите в Македония българи са истински потомци на ония славяни, за които св. Кирил и Методий превели светото писание”.
През 1868 г. е отпечатан нов труд на Веркович „Опiсанiе бьiта Болгар населяющих Македонiю”, преведена на руски език от велещанина Райко Жинзифов. И този труд е подготвен с характерната за автора му цел да даде автентична информация за бита на българите и да покаже пред света несъстоятелността на фанариотските претенции. „Колко мина тукашни Булгари са явиха со ревност и любов за народността си, въедноч (незабавно) са подгониха страшно ут фенерците владици” – ядно възкликва той. Съобщава още, че трудът си написал на „марвашко наречие, което содражева наполну ляпотията (красотата) на Кирилскиут язик и значително се разликува ут друзите Булгарски наречия”.
Не може да не си припомним и за един друг труд на Веркович – „Топографическо-этнографический очерк Македонии”, изготвян в продължение на много години, като за това увлича повече от тридесет учители, свещеници и други будни и по-видни дейци от различни градове и села. Ето само два примера. „За охридска и ресенска кази (околии) – пояснява той – сведения достави един от най-благородните български патриоти – г. Димитър Миладинов”. Или за помощта на Георги Динков – Динката, който обещава: ”...Сичките възможности ке положам, за да се свърши един час по-бързо, защото познавам мощне харне необходимостта на изданието на овай земйопис”. Всъщност би могло да се каже, че книгата е колективен труд, подготвен с познания, с въодушевление и силни родолюбиви чувства, труд, създаден с помощта на своеобразен институт. В това първо солидно етнографско-статистическо „описание на Македония” босненецът е виждал едно от основните средства за доказване истината за етническия състав на областта и за националното сплотяване на българите.
Големият двутомник „Веда Словена” е друго дело на Веркович, което му донася освен радост и много огорчения, защото истинността на поместените в сборника песни е поставена под съмнение. Българската наука, пък и славистиката най-общо, са длъжници на този голям славянин. Нашите учени събраха вече немалко доказателства, за да се отхвърли това неоправдано съмнение в автентичността на сборника.
Не по-малка е заслугата на Стефан Веркович към нас с личното си участие в българското националноосвободително движение – активно съдейства на борбата за църковна независимост, подпомага училищното дело, към него се обръщат и дейци на ръководения от Васил Левски БРЦК в България. Ежедневни са исканията на десетки възрожденци за църковни книги, църковна утвар, учебници за училища, материална подкрепа за съществуващи и новоизграждани черкви и училища – примерите в този дух и други са десетки и той своевременно откликва на тези искания. Ще отбележа само няколко примера. В писмо до руския учен Александър Гилфердинг Веркович моли да му изпрати „църковни книги най-малко за пет черкви”. „Македонските българи имат голяма нужда от църковни книги и одежди” – пише до друг славянолюбец в Москва и пояснява: „Моля Ви да се застъпите пред руските славянолюбци, които да съберат за тях помощ – ще бъде хубаво, ако засега се набавят църковни книги за 12 села”.
Български цариградски дейци се обръщат към Веркович с молба да организира подписването на прошения за отхвърляне властта на Цариградския патриарх и той това прави с готовност и всеотдайност.
За многостранната дейност на Веркович в Македония говори и неговото активно отношение към въпросите на българското училище. В едни случаи той подпомага своевременно откриване на училища и снабдяването им с учебни помагала; в други ратува за въвеждането на български език в ония училища, в които все още се преподавало на гръцки; взема активно отношение към въпросите за назначаването на български учители, за правилното разпределение на парични и други дарения, по различни въпроси на учебното дело.
Всичко онова, с което Стефан Веркович подкрепя освободителните борби и идеали на българите, смисълът и патосът на неговата дейност, в твърде голяма степен произтичат от вярата му в силата и бъдещето на културно-политическите взаимоотношения между южните славяни.
