Навършиха се 92 години от подписването на Ньойския договор. Навършват се 134 години от раждането на вълшебната приказка „Сан Стефанска България” на 3 март 1878 година. Изминават 134 години от присъдата на Берлинския конгрес. Изминават 67 години от установяването на властта на УДБА в Западните български покрайнини! Изминаха 6 години от бруталната окупация на Западните покрайнини от Сърбия! Време е картите да се сложат на масата! И понеже в България липсва национално отговорно управление, ние, гражданите на България, заявяваме следното:
С Ньойския договор, българска територия бе предоставена по „стратегически съображения” на Сръбско-хърватско-словенската държава (СХСД), субект на международното право, създаден със системата от договори, слагащи край на Първата световна война. Това бе държава на нациите – сърби, хървати и словени, различна от Сръбската монархия и различна от Кралството на сърбите, хърватите и словените, създадено на 1 декември 1918 г.
На основание член 27.1 от Ньойския договор е сформирана Международна комисия по очертаване на новата граница между България и СХСД, която работи цяла година и на 4 ноември 1920 година докладва резултатите от работата си на Посланическата конференция в Париж. На 6 ноември 1920 г., без да дочакат приемането на заключенията на комисията, която е против откъсването на територия от България, сръбските войски вероломно окупират територия от 1545 кв. км българска земя, известна и до днес като Западните български покрайнини.
В продължение на 88 години Сръбско-хърватско-словенската държава претърпя множество трансформации – Кралство Югославия през 1929 г., НФР Югославия през 1947 г. (Парижката конференция), по-късно СФРЮ, и най-сетне Общността на Сърбия и Черна гора от 2003 г., окончателно заличена от политическата и географската карта на света през май 2006 г.
Припомняме тази еволюция във възникването на съвременна Сърбия основно по три причини: първо, за да стане пределно ясно, че граница между Сърбия и България, никога не е очертавана и единствено исторически известните граници са от втората половина на 19 век, когато се разпада Отоманската империя и се възстановява независимостта на съществувалите преди завладяването им през 14 и 15 век държави; второ, че възползвайки се от член 27.1 от Ньойския договор, съществуващата понастоящем граница е наложена чрез окупация на българска земя от Сръбско-хърватско-словенската държава, чиито правоприемници днес са Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Словения, Македония, Черна гора и евентуално Косово, които черпят еднакви права и задължения като правоприемници на разпадналата се Югославска федерация; трето, че възстановяването на границата между България и Сърбия въз основа на историческите граници, установени с Берлинския договор от 1878 г. между двете държави, предстои.
Ако по някаква логика би могло да се твърди, че българска земя е била включена в пределите на Сръбско-хърватско-словенската държава по силата на международен договор, с още по-голямо основание може да се твърди, че държавата, от която са откъснати тези земи, автоматично би трябвало да възстанови правото си върху тях след заличаване на Югославската федерация. Чиста случайност е, че Западните покрайнини граничат със Сърбия, а не с друга държава от постюгославското пространство. Включването им в границите на Сърбия след 2006 г. е акт на анексия и нова агресия, каквато България не би могла да приеме по отношение на собствената си територия и съдбата на своето население в началото на 21 век.
Ако по Ньойския и Парижкия (1947 г.) договори Сръбско-хърватско-словенската държава беше субект на международното право, който формално бе задължен да гарантира правата на българите в Западните покрайнини, то днес такъв субект липсва. Днес Сърбия няма никакви задължения от международен характер към българите, населяващи тези български земи.
От този анализ се налагат няколко извода: 1) че територията на българските Западни покрайнини е включена в пределите на Сръбско-хърватско-словенската държава, конгломерат от три самостоятелни нации, вследствие на което всяка от тях е получила еднакви права върху въпросната територия; 2) че тази територия е откъсната от България по изтъкнатите “стратегически съображения”, без да се отчитат географските, етнически, исторически, икономически и социално-езикови реалности; 3) че предадената по силата на международен договор територия може да има задължителна сила за страните по договора дотогава, докато условията, поради които е извършена анексията, остават непроменени; 4) че правоимащи и задължени по чл. 27 и по членове 36 и 37 от Ньойския договор са съответно Сръбско-хърватско-словенската държава и България. По силата на член 36 от договора България е признала, както това са сторили Съюзните и сдружени сили, Сръбско-хърватско-словенската държава, а не Сърбия за субект на анексията на българска земя.
Така, както възникналите в постюгославското пространство държави се нуждаят от международно признати граници, като нови субекти на международното право, така и Сърбия се нуждае от международно признати граници. И такива ще й бъдат наложени в отношенията с всичките й съседи - Хърватия, Босна и Херцеговина, Черна Гора, Македония, България, Румъния, Унгария и евентуално с Косово. Именно поради тези причини, от юридическа, а не от политическа гледна точка е възможно и наложително да се възстанови статуквото от преди окупацията на Западните покрайнини, тъй като те също са самостоятелна част от постюгославското пространство, и то с много по-голямо политическо, историческо и правно основание, отколкото Косово, и не могат да бъдат произволно включвани в територията на нито една от нововъзникналите национални държави на територията на бившата СФРЮ.
Променилата се обстановка налага българското правителство незабавно и аргументирано да заяви позициите си по бъдещето на тази територия във вербална нота до сръбското правителство.
Когато некомпетентността, националният нихилизъм и безразличието надделяват в поведението на политическите български „елити” и парализират интелекта им, се налага българският народ, от свое собствено име, без посредничеството на властите, да връчи следната нота на сръбското правителство:
„Народът на Република България поднася своите почитания на правителството на Република Сърбия и има честта да заяви следното:
Република България високо цени добросъседските отношения с Република Сърбия, установили се след разпадането на СФР Югославия в края на 20 и началото на 21 век и обособяването на шест независими държави на територията на бившата Югославска федерация. Република България счита, че този процес създаде нова обстановка в района на Западните Балкани чрез промяна на съотношението на силите между населяващите го етнически и верски групи, като създаде условия за тяхното национално обособяване и самостоятелно развитие в интерес на неотменимите права на отделната личност, както и на етническата или религиозна група, с която всяка личност се идентифицира.
Мястото на Сърбия и България в центъра на Балканския полуостров, през територията, на които минават основни транспортни и комуникационни пътища, свързващи Европа и Азия, е от решаващо значение за стабилността на този невралгичен европейски район, както и за мира и просперитета на населяващите го народи, нации и държави.
С оглед перспективата държавите, населяващи Западните Балкани, в близките години да се присъединят към Европейския съюз като част от обединена Европа, българското правителство би искало да заяви големия си интерес този процес да се ускори колкото се може повече и Република Сърбия в най-скоро време да се присъедини към европейското пространство, характеризиращо се със свобода на движение на хора, идеи, стоки, материални и духовни постижения и ценности.
Българският народ счита, че от изключително значение за успешното развитие и функциониране на обединена Европа е тя да бъде съставена от свободни и независими държави, населени от народи и нации, които да се чувстват удобно и с развито чувство за национално достойнство, както в рамките на територията, на която тези народи споделят общи езикови, културни и исторически ценности, така и в рамките на обединена Европа, където наложените в миналото разделения и изкуствени граници ще престанат да бъдат пречка за свободното движение и развитие на личността в хармония с осъзнатата си принадлежност.
Българският народ счита, че между Република България и Република Сърбия не съществуват висящи спорни въпроси, които не биха могли да бъдат преодолени чрез преговори в интерес на общото европейско бъдеще на двата славянски народа.
Българският народ отчита, че един въпрос, който Република Сърбия наследи от СФРЮ, за чието възникване няма никаква вина, но който в продължение на 90 години не намери задоволително решение в интерес основно на населението, обитаващо граничните райони между двете държави е въпросът за т.нар. Западни български покрайнини.
Известно е, че по силата на член 27. 1 от Ньойския договор, от 1919 година, границата между България и Сръбско-хърватско-словенската държава беше променена по начин, при който българска територия от 1545 кв. км на изток от съществуващата тогава между България и Сърбия граница, се оказа в пределите на новообразуваната Сръбско-хърватско-словенската държава по „стратегически съображения”.
С окончателното разпадане на СФРЮ през 2006 година, която е приемник на Сръбско-хърватско-словенската държава субектът на международното право със съкращението СФРЮ изчезна, а с това отпадна от правния мир и носителят на правото да управлява и да определя съдбата на населението на т. нар. Западни покрайнини. По силата на действащото международно право в областта на правоприемството на държавата Западните покрайнини би трябвало да се управляват или съвместно от шестте новообразувани държави, които са правоприемници на субекта на международно право, наречен Сръбско-хърватско-словенската държава, на който беше предадена въпросната територия по силата на международен договор, или да получат независимост като новообразувана държава на равно основание с останалите шест републики, или да бъде възстановено status quo ante на границата между България и Сърбия и Западните покрайнини да възстановят статута си в рамките на българската държава.
Въпрос на география е, че Западните покрайнини граничат със Сърбия, а не с друга бивша Югославска република, в чиито граници можеха да се окажат. Именно тази случайност е причина основен адресат на настоящата нота да е Република Сърбия, а не друга държава, каквито са останалите близки и по-далечни съседи, населяващи територията на бивша Югославия.
Народът на Република България не поставя въпроса за преместване на българо-сръбската граница, а за нейното премахване в рамките на обединена Европа и за възстановяване правото на българите, населяващи тази територия, да възвърнат самочувствието си, да съхранят своя език, самобитност, традиции и култура, а онези, които са били прогонени, да могат да се завърнат по родните си места, като част от българската нация, каквато никога не са преставали да бъдат.
Българският народ е убеден, че Република Сърбия, която сама изпитва несгодите на разделението на сръбската нация и прави всичко възможно да ги преодолее, ще съдейства за скорошното решаване на тази наследена историческа несправедливост в интерес на бъдещето на българския и сръбския народи, които исторически носят най-голямата отговорност за развитието и просперитета на този критичен за бъдещето на балканските народи район, като част от обединена Европа. Само като съюзници, споделящи едни и същи принципи за свобода, независимост, самоопределение и териториална цялост на нацията в исторически установените й граници, българският и сръбският народ биха могли да заемат своето достойно място на решаващ фактор в развитието на Балканите и да дадат своя принос в установяването на една нова обединена Европа без граници.
Народът на Република България се ползва от възможността да поднови на правителството на Република Сърбия уверенията в най-високата си почит”.
До
Правителството на Република Сърбия
София, 27 ноември 2011 година
За сведение на вниманието на правителствата на: Босна и Херцеговина, Македония, Словения, Хърватия и Черна гора.
Уважаеми сънародници, българи, ако не постъпят възражения срещу връчването на горе публикуваната нота на сръбското правителство чрез редакцията на „Нова Зора”,
ще считаме, че българският народ безусловно и безрезервно подкрепя и се подписва под нея. При липсата на отговорно българско правителство,
което да започне преговори за обединение на нацията ние сме готови да водим преговори със сръбското правителство
по всички материални и процесуални въпроси, които нотата поставя.
