продължение от бр. 20
Турция се намира в трудна ситуация. Водят се преговори в Лозана и Кемал паша е принуден да маневрира, вероятно се опасява, че турската делегация ще успее да елиминира идеята за автономия на кюрдите, затова предприема тактически ход.
На въпросната среща по въпроса за автономия той заявява, че “вместо да си представяме една кюрдска самостоятелна национална общност, всъщност в съответствие с конституцията (става дума за бъдещата конституция, бел. Д.Й.) ще бъдат създадени един вид местни автономии. При това положение, в която област народът е от кюрди, те автоматично ще управляват сами себе си” (22).
На Лозанската конференция Турция съумява да прокара схващането си за две общности в Турция, на мюсюлманска общност и немюсюлмански национални малцинства. Кемал паша и турската дипломация в усилията си много успешно използват не само опита на Османската империя, но много гъвкаво преследват и целите на младотурците, въплътени в Турана, превръщайки ги в стратегически цели на турската политика.
Във вътрешен план турската политика, върху базата на краен турски национал-шовинизъм, се насочва от една страна, към ислямизация или прогонване и унищожаване на християнското население, и от друга, безогледно турцизиране на нетурското ислямизирано население в рамките на турската държава. Във външнополитически план турската държава, с оръжието на гъвкавия и при нужда брутален турски национал-шовинизъм, потъпква всякакви исторически и научни истини. В името на мегаломанските си политически цели води активна пропаганда и гъвкава външна политика, целяща турцизиране на ислямизираното в миналото население, преди всичко в съседните й балкански държави.
Косвена услуга на тази турска политика оказва и недалновидната политика на балканската държава през всичките години от Освобождението за преодоляване разделението на българската нация по религиозен признак. Допуска се да се изграждат протурски организации в България с помощта на турската държава.
Първата и най-продължително съществувала организация е учредената в Шумен през 1906 г. “Дружество на Учителите мюсюлмани” (23). До 1933 г. тази организация развива значителна дейност, насочена към утвърждаване последиците от петвековното турско робство в духовния свят на новите поколения българи мохамедани. На практика тази организация постига много по-съществени резултати в засилване процесите на турчеене сред българите мохамедани, отколкото по време на самото турско робство. Обучението в училищата се води на езика, на който дошлите от Турция пантюркисти издават своите вестници и списания. При това повече от тези учители и емисари, допуснати да дойдат в България, са били противници на промените, извършени в Турция.
Инвазията протича не само по линия на училищата. През 1923-1924 г. в България са създадени многобройни спортни дружества “Туран”. На първия конгрес, проведен на 14 юли 1924 г. в Русе, тези организации утвърждават програма, която предвижда разнообразни дейности на протурската пропаганда сред младежите българи мюсюлмани. Спортните дружества “Туран” раздават безплатни униформи на своите членове. Последният конгрес на организацията се провежда от 20 до 22 август 1933 г. в Русе, след което е разтурена. В нея са изградени 35 поделения с 5000 активни членове. Ръководствата на тези спортни дружества “Туран” са използвали различни средства срещу онези българи мохамедани, които не споделят тяхната идеология (24).
Връхна точка на пантюрската пропаганда у нас е “Националният конгрес”, проведен през 1929 г. в София. Този конгрес си поставя за цел да обедини всички протурски светски и религиозни дружества у нас в единна организация, която да приеме дългосрочна програма за активизиране дейността на “турските училища, религиозните общини, вакъфите и благотворителните дружества”. Конкретно формулираната цел от конгреса е: “Изграждане на нова, истински национална организация”. Организаторите на конгреса в своята преобладаваща част са активисти на пантюркското крило на младотурската партия “Единение и прогрес”. Почти всички тези дейци са получили образованието си в Турция и поддържат тесни връзки с онези среди, които поощряват и финансират дейността им сред българите мюсюлмани (25).
Главната опора на протурските настроения в България през този период са главното мюфтийство и учителската организация. Със средствата, осигурени посредством тях, и предоставени непосредствено от турските власти за периода от Освобождението до 1944 г., у нас са издадени около 140 “турски вестници и списания” (26).
Политиката на държавата е изключително сложно обществено явление. Тя изисква - в името на отечеството - да има точно и ясно формулирани цели. Тези цели следва да са възприемат от различните политически субекти, които да преодолеят идейните си различия в името на тяхното преследване и постигане.
България и през онези години няма адекватна и последователна политика за противодействие и пресичане на тази турска подривна дейност. Пак от „низините” на българския народ се предприемат действия за единение на българската нация. През 1937 г. от родолюбиви българи мохамедани в Смолян е създадена културно-просветната организация дружба „Родина”. Целта на сдружението е сближение на българите-мохамедани и българите-християни за преодоляване религиозното им разделение. Резултатът от действията на родолюбивите родопчани е, че в разстояние на няколко години около 80 000 българи мохамедани доброволно си сменят турско-арабските имена, като си остават мюсюлмани по вероизповедание. В този процес активно участва преобладаващата част от ходжите, имамите и мюфтиите. Най-изявеният сред тях е имамът Мехмед Дервишев. Той става и мюфтия, приема името Светослав Духовников, и е първият в света, който чете молитви в джамия не на арабски, а на български език. Самото му име е многозначително. С цялостната си дейност той се посвещава да внесе светлина в душите на българите мохамедани и за духовното единство на българите християни и българите мюсюлмани.
След 9 септември 1944 г. неадекватната и непоследователна политика на българската държава по отношение на българите мохамедани и мюсюлмани продължава, засилва се, а в някои случаи се и задълбочава. През 1947 г. организацията “Родина” е закрита, а нейните учредители и дейци са обявени за фашисти, едни са репресирани, а други осъдени и на смърт.
В тази статия нямам за цел да се спирам на грешките на българската държава по националния въпрос през годините на социализма, на непоследователността и противоречивите страни в нейната политика. Тази политика най-отрицателно се отразява, както към българите в Благоевградски окръг и в Македония, останала под властта на сърби и гърци, но и към българите мохамедани и мюсюлмани. Въпросът не би се изчерпил, ако всичко това отдадем на марксистко-ленинската идеология.
Българите мохамедани и българите мюсюлмани от религиозна гладна точка се припокриват. Под българо-мохамедани следва да се разбират „помаците”, но това название е обидно за тях. А българи мюсюлмани са онези български граждани, които се турчеят, а някои се наричат и турци.
Тенденцията на турската политика към България и през годините на “студената война” запазва своята същност. Тя и през тези години е гъвкава и последователна в преследване на своите външнополитически цели. Важно място в тази турска политика и при тази ситуация придобива отново изселническата пропаганда от преди Втората световна война. Но в тази пропаганда се появяват нови прийоми, произтичащи от идеологическата борба. Целта е дестабилизация на България във вътрешен план и международното й дискредитиране. Турската политика, присвоила си правото да защитава правата на всички мюсюлмани, и при тези условия се вгражда в концепцията за засилване процесите на турчеене сред мюсюлманското население в България. Стреми се да поддържа сред мюсюлманите убеждението, че Турция е родината им и че е готова да ги приеме. През всичките години на “студената война” Турция поддържа постоянно открит изселническия въпрос, като избягва да го реши.
Мерките на ЦК на БКП за „идейно-политическото приобщаване на населението от турски произход” и „национално осъзнаване и патриотично възпитание” на българите мюсюлмани през 70-те години не дават нужните резултати. Независимо от това тази част от българската нация не представлява заплаха за вътрешната стабилност на българската държава. Концепцията за „идейно-политическото приобщаване” се разработва от Ал. Лилов. Петнадесет години по-късно, през декември 1989 г., той ще заеме коренно различна позиция. По тези въпроси ще говорим по-обстойно на друго място. В началото на 80-те години, въпреки нарасналото напрежение между САЩ и СССР и скалъпената „българска следа” в атентата на 13 май 1981 г. срещу папа Йоан-Павел Втори, във вътрешен план няма опасности за вътрешната стабилност на българската държава. В изострената международна обстановка, по думите на Тодор Живков, казани на 7 септември 1984 г.: „Рейгън и неговата администрация много добре са преценили какво представлява България... Те си дават ясна сметка, че не могат вътре да ерозират България. Това е невъзможно. България не е нито Унгария, нито Румъния, нито Полша, даже не е Чехия и ГДР. Вътрешно не могат да ни ерозират, каквото и да правят. Следователно не им остава нищо друго, освен да ни дискредитират международно. И тази линия се възприе. Имаме информация, че през септември ще започне нова кампания срещу България от страна на реакционни сенатори. И ние не знаем до утре какво ново ще предприемат срещу нас (27)”.
При такава ситуация, в края на годината и началото на 1985 г., се извършва смяната на турско-арабските имена на българките граждани мюсюлмани.
Тази смяна влиза в историята с името възродителен процес. За него е изприказвано и изписано не малко и продължава да се пише и говори. Неотдавна 41-вото народно събрание прие и Декларация по този повод.
Това не е случайно. В политиката няма случайни неща. Няма случайности и в перфидната политика за обезличаване националната идентичност на българите и за разбиване на българската държавност през всичките тези 22 години на бандитския модел на прехода. В тази политика се вписва и въпросната декларация. Не е случайно, че вносител на декларацията е Иван Костов, една важна фигура в същия този бандитски модел.
Колкото и да е изписано по този възродителен процес, още няма отговор на въпросите: кой го предлага, кой инициира сменянето на имената на българите мюсюлмани (турчеещи се, или по-голяма част от тях днес се наричат турци)? На българите мохамедани вече бяха сменени имената, и то доста по-рано. Искра Баева и Евгения Калинова след продължителна работа по подготовка на архивните материали за въпросния възродителен процес в предговора на т. 2 стигат до извода, че: „Според наличните документи в българските архиви, това самостоятелно решение не е координирано или „разрешено” от съветското ръководство” (28). Значи то е взето „самостоятелно” от българското ръководство начело с Тодор Живков. Но не се вписва в политиката на българската държава към турчещите се българи мюсюлмани. Не случайно за него не беше подготвено не само българското общество но и силите за сигурност. Не е случайно че по-късно цялата вина бе стоварена върху тях. Несериозно е да се приема и че това е самоинициатива на Тодор Живков. Значи някой му я е „подсказал” и го е убедил. Въпросът е „кой е той?” Не дава отговор и Костадин Чакъров, съветник на Тодор Живков, вероятно той има информация, но не споменава нищо такова никъде в своите книги, интервюта и писания, което едва ли е случайно.
Да се върнем към предговора на т. 2 на „Възродителният процес...”, и по-точно в неговия край. Авторите поставят редица въпроси, чакащи отговор. Посочват, че и „външният фактор е не по-малко важен за разбиране на събитията в нашата страна, която се намира на такова кръстопътно място” (29), без да конкретизират кой е този, обобщено казано, външен фактор. В началото на 80-те години на миналия век основният фактор по отношение на България е СССР. Видяхме, че възродителният процес „не е координиран или разрешен” от Москва. Значи този фактор отпада.
В хода на статията, с цел да намерим отговор на този въпрос, се постарахме да очертаем най-общо тенденцията на турската политика към българите и България в един продължителен период. Нямаме възможност да се спираме на позицията на Анкара, възродителния процес и българо-турските отношения, като се почне от срещата през януари 1985 г. между Тодор Живков и Седат Гюнерал – генерален секретар на Президентството на Република Турция, и Баки Илкин – директор на Канцеларията на президента на Република Турция, специални пратеници на президента на Република Турция Кенан Еврен, състояла се през януари 1985 г., и се стигне до събитията от пролетта и лятото на 1989 г. Проследявайки турската политика през целия 20–ти век се вижда, че в нейната логика този процес не се вписва. Инспирирането от Анкара може да отпадне.
Другият меродавен фактор от онези години са САЩ. И не случайно Тодор Живков посочва, че „ние не знаем до утре какво ново ще предприемат срещу нас”. Въпросът, дали този процес е иницииран от Вашингтон, остава открит. А днес САЩ са в още по-силни позиции и световен арбитър.
Но да отворим „Царицата”, многопластовото повествование на Светлозар Панов, където разкрива конспиративни игри, осъществявани от държавите и техните специални служби в периода на „Студената война”. Да се прехвърлим във Вашингтон.
„Амати привика Гросман на спявка и го подхвана още с влизането му:
- Какво правим с проекта за турското малцинство? Не ми предоставяте информация?!
- Работим. Вече е подхвърлена на най-високо ниво в София. Състоянието на Първия след смъртта на дъщеря му е нестабилно. Движи се сякаш е дрогиран. Очаква се в скоро време Политбюро да приеме съответно решение.
- Не забравяйте деликатността на ситуацията. Имаме ли проблеми с българите при нас?
- Да. Много емоционално го изживяват, но са притиснати от обстоятелствата.
Дейността срещу сегашния режим разглеждат като борба срещу комунизма. Имам чувството, че това, което са принудени да вършат по турската линия, считат за открита провокация срещу нацията им, срещу милионите жертви. /.../
- Възможно ли е да се противопоставят на плановете или пък да информират родината си?
- Всичко е възможно. Трябва да работим с ръкавици. ... ” (30).
Въпросът е: „Дали в това не се крие все още липсата на конкретен отговор?”
Не случайно толкова години няма отговор. В името на историческата истина, в името на изживените мъки и теглила от българите мюсюлмани, трябва да се търси отговор на въпроса. Вярно е, че през всичките изминали години на така наречения демократичен преход този възродителен процес ловко се използва от Турция за засилване процесите на турчеене сред българите мюсюлмани. Не е случайно, че въпросната декларация на българския парламент се появява „ни в клин ни в ръкав”. Не случайно я внася и Ив. Костов и се приема от едно мнозинство в Народното събрание, послушно на чужди сили. Днес тази декларация може да е удобна на Анкара, но тя е много по-удобна на онези, които са инспирирали възродителния процес. Целта едва ли е само „замитане следите” на това престъпление срещу българската нация и скриване на историческата истина. Въпросната декларация, освен че е насочена за поддържане раната отворена, за разединение на българската нация, но вероятно се преследват много по-сериозни и далечни цели.
Посочихме, че разкриването и осветляване инициаторите на събитията с арменците през Първата световна война е задължение преди всичко на днешните турски и арменски историци.
За възродителния процес от 80-те години, добре ще е ако българските и турските историци се постараят безпристрастно да го осветлят. В интерес не само на България, но и на Турция е да се търси отговор на този въпрос.
Бележки:
22. Цит. по Гочева, П. в. Дума 31 март 1995 г. бр. 76. Тази част от изказването на Кемал Ататюрк в Измит са скривани от турската и световна общественост в продължение на 65 години. Стенограма от срещата е съхранявана в президентството, като копие от нея е дадена само на Генералния щаб. След това по молба на Турското историческо дружество Генералният щаб му предоставя екземпляр за улеснение на научната работа, но без право на разгласяване. През лятото на 1987 г. сп. KIBIN E DOGRU 2000 се добира до екземпляра на Турското историческо дружество и го фотографира. След сравнение на автентичното копие с трите издания се оказва, че изявлението на Кемал паша по кюрдския въпрос и за турците в Западна Тракия изобщо липсват. Следват разпити, арести и затвор за “виновните” журналисти.
23. Загоров, О. Критика на пантюркизма... с.173.
24. Пак там.
25. Пак там, с.174.
26. Пак там.
27. „Възродителният процес”. Международни измерения (1984-1989), том 2, С., 2009, с. 70.
28. Пак там, с. 9.
29. Пак там, с.13.
30. Панов, Св. Царицата, С., 2007, с.183-184.
