В спомените си Максим Горки описва разговор с Чехов и предава думите на Антон Павлович – докато е жив Толстой, докато той е сред нас, всички ние сме спокойни за съдбата на руската литература.
Нещо подобно изпитвахме и ние, съвременниците на Николай Хайтов – докато той беше жив и беше сред нас, ние бяхме спокойни не само за днешната българска литература, но и за писателския съюз и за обществения живот. Хайтов бе човек канара, с необикновено борбен дух, с нетърпимост към всички явления, които застрашават националния ни дух и националното ни самочувствие. Спомням си как реагира на едно изказване, в което финансовите операции на милиардера Дж. Сорос се сравняваха с личното тефтерче на Апостола... Николай Хайтов води титанична и дълголетна борба за установяване на гроба на Васил Левски, изпълнена и с поражения, и с успехи.
Накрая истината победи и при църквата „Света Петка Самарджийска” в София бе поставена паметна плоча, изработена от скулптора Александър Хайтов. В София има улица „Николай Хайтов”, читалище на неговото име и театър – в Смолян.
Хайтов живееше с изстраданото убеждение, че „върху родната литература най-вече се крепи националната култура, а оттам и националната ни самобитност”; че за да бъде спрян кръстоносният поход срещу българщината, най-ефикасното средство е възпитание чрез литература. Хайтов разшири кръга на своите наблюдения и достигна до ролята на традиционните нравствени ценности на българина. Той си спомня, че някога в живота на българина думичките „грехота” и „срамота” са имали изключително значение, че най-незавидна е била участта на крадеца, който е подлаган на безпощаден остракизъм, на отлъчване от общността и е бил принуждаван да се изселва далеч от родното място.
Прекрасното му есе „Бог вижда...” звучи като библейски текст. Прочетете пак надписа на хан Пресиян върху плоча от 8-ми век, за да се убедите в силата на общоприетите религиозни правила. „Който и да криви истината – Бог вижда. И който и да лъже – Бог вижда. На християните (разбирай византийците) българите направиха много добрини. Християните забравиха, но Бог вижда”. „Страхът господен” е играл ролята на спирачка в поведението на човека, забранявал е на човека да греши, защото за всеки грях има небесно възмездие.
Когато минава към собствения си жизнен опит, на въпроса кой е неговият господ, Хайтов отговаря: „Собствената ми съвест. Така съм в мир със себе си, а това за мен е от първа необходимост. Повече от хляба, от всички страсти, власти и блага”. Най-добрият спомен от детството му е свободата. „Да не те търси никой от сутринта, докато се върнеш. Нищо не те спира, нямаш ограничения. С двамата ми братя пасяхме кравите, козите. Скитахме из гората, гледахме орлите, като огладнеехме, беряхме грозде, круши. Невероятна свобода!”
За своята житейска философия Хайтов казва: „Аз съм за съпротивлението, независимо от изгледите за успех. То значи всеки да изпълнява повелите на съвестта си и на дълга си, без оглед на изгледите за успех”... Нали на финала във „Фауст” се казва, че „Само онзи е достоен за живота и за свободата, който всеки ден се сражава за тях”. И Хайтов се сражаваше всеки ден и всеки час, без да се умори или разколебае. Може би защото притежаваше способността да се радва на живота, на мъдростта на природата и да се отдава на любимите си занимания.
Като писател, посветил цялото си творчество на Отечеството, Вазов е идеалът на Хайтов. Затова той завършва оригиналната си беседа за него с думите: „... без Вазов сме за никъде. Той е темелът на България. Всъщност той измисли България с драмите си, с поезията си, с прозата си. Той уплътни духовната сфера на България със своята личност, идеи и представи заедно със Софроний Врачански, Ботев, Каравелов, Петко Славейков и по-късно Йордан Йовков, Елин Пелин и по-младите, които вървят по техните стъпки. Цяло едно столетие премина под неговото обновително присъствие и навярно затова са непрестанните опити да бъде прокудено творчеството му от нашето съвременно училище”.
Радвам се, че бях председател на журито, което присъди Вазовата награда на Николай Хайтов през 1977 г. Това беше една малко закъсняла справедливост, но и празник за нашата литература.
Хайтов сигурно е знаел мисълта на Ботев, че който не обича родителите си, не може да обича и Отечеството си. И в своето великолепно есе „Родителите” внушава: „Обичайте родителите си докато са живи, за да не ви измъчва после угризението, че не сте направили всичко за тях”.
Десет години изминаха от кончината му. Но за големите българи като него няма и не може да има забрава!
Бел. ред. Тази година се навършват десет години от кончината (30 юни 2002 г.) на акад. Николай Хайтов,
който си остана член на редакционната колегия на вестник „Нова Зора” и до днес, безподобен родолюбец,
непостижим белетрист, борец и владетел на словото.
В следващия брой в. „Нова Зора” ще огласи непубликувана досега стенограма от разговори
на журналисти с Николай Хайтов в редакцията на в. „Работническо дело”, състояла се на 28 май 1984 г.
