Взривът на летището в Сарафово разбуни духовете, провокира страхове и опасения дори и у най-смелите представители на гражданското общество в България, и развълнува институциите. Вълнението на институциите у нас отдавна е просто мъртво вълнение, което като природен феномен повлича всичко в дълбините. Дълбините – това е глухота, немота и липса на разумно излагане на проблемите. Но така е, след като един премиер може да нарече населението на родината си „лош човешки материал”, преди това друг му сменяше чипа (и май успя – с помощта на пазарната икономика, времето и приятелския кръг), а пък външният му министър си позволява уличен език пред медиите – какво да очакваме?! Можем да очакваме... всичко.
Ген. Тодор Бояджиев е професионалист от висока класа. В един и същи ден – 21 юли т.г., в в едно и също предаване – „Събота 150”, по Националното радио, прозвучаха думите и на ген. Бояджиев, и на Николай Младенов. Противоположни, противопосочни, несравними по дълбочина на анализа (в полза на ген. Бояджиев, естествено) и крайно оголващи циничната гримаса на властващите у нас. И понеже ген. Бояджиев основателно твърди, че първопричина за такива ексцесии винаги е вътрешното състояние на сигурността на държавата, и това е съвсем вярно и естествено, разбира се, а пък министър Младенов твърди обратното – полагайки всички беди вън от територията на страната ни и съобразявайки се по един брутален вербален и процесуален начин – с външни сили, днес вестник „Нова Зора” публикува интервюто на ген. Тодор Бояджиев пред БНР, излъчено в „Събота 150” с водещ Николай Миладинов. Може би търсенето на конкретното лице, виновно за взрива на Сарафово ще продължи дълго, и едва ли е толкова важно кой точно го е извършил. Въпросите, пред които са изправени разумните човешки същества, граждани на републиката, останали в родината си, са толкова много и различни, че всъщност важното остава едно – кого ползва тази ексцесия и какво е нейното послание – за управляващите, разбира се, и за тяхната външна, а и вътрешна политика.
Зора
- Ген. Бояджиев, смятате ли, че има нещо притеснително във факта, че българското правителство публично заявява, че не е имало предварително никаква надеждна информация, нито от собствени източници, нито от партньорски служби, за планирането на атаки на територията на България?
Т. Бояджиев: Разбира се, че е тревожно, но това не е от вчера, не е и от деня на атентата. Тази ситуация се кове в последните 22-23 години... И се нарича подбиване на имунитета на националната сигурност.
Не искам да правя политически разговор, защото за съжаление в последните дни виждаме и чуваме повече политика, отколкото професионализъм и експертно мнение. Създава се впечатление, че в тази държава по сериозните въпроси могат да говорят само министър-председателят и министърът на вътрешните работи.
Нещата не са свързани с едно правителство. И аз искам да фокусирам вниманието в друга точка, която остава абсолютно недискутирана към днешна дата. Това е ролята на обществото, на което всички сме членове. Тя беше силно принизена на 4 декември 1990 г., когато във Великото народно събрание за първи път започна да се говори за досиета. Оттогава досега не се е спряло с манипулации по този въпрос, като не се предоставя информация на обществото, за да вземе правилна позиция. А тя е, че именно сътрудническият апарат е основният клон, или темел, на който се базира работата на специалните служби. Като се слага всичко под общ знаменател, в обществото се създава впечатление, че да сътрудничиш на тези служби, е мръсна, долна работа, че който го прави, е просто доносник...
- Не е ли проблемът в това, че не се разграничава репресивният апарат в държавна сигурност, че не са осъдени ръководните кадри на ДС, отговорни за престъпления, както и агентите по онова време на службите, които са отговорни за престъпления на комунистическия репресивен апарат?
- Разбира се, разбира се, във всяко стадо има черни овце. И в системата на Държавна сигурност преди 10 ноември 1989-а е имало такива. Но да се слагат всички под общ знаменател, всички кадри на българското разузнаване, политическо и военно, всички сътрудници на тези разузнавания, които не са работили срещу българските граждани, а в защита на националния интерес извън граница, да се таксуват тези хора като доносници, като предатели, и т.н., това само сече клона, на който седим и илюстрира колко жестоко е пресечен този клон, именно това е атентатът на летище “Сарафово”.
Стана ясно, че в Поморие една малка семейна фирма за автомобили под наем сериозно се е усъмнила в лицето, което искало да наеме кола, и му е отказала. Лицето прави втори опит на следващия ден, и пак същото. Оказва се, че шеф на фирмата или член на семейството, което стои зад тази фирма, е бивш полицай. Очевидно той много точно и професионално е схванал, че нещо не е наред. Очевидно го е споделил в широк, или в тесен кръг на своите приятели. Това е събитие за бизнесмен от такова ниво в градче като Поморие.
Ако имаше стабилна действаща система за набиране на информация, тя щеше задължително да стигне до специалните служби. Това е форсмажорно обстоятелство. Някой, който не само че прилича на арабин, а документите му са фалшиви, пък и поведението му е неадекватно, и това да не се улови като сигнал, вече говори, че я няма системата. И един полицай да не вдигне телефона на своите бивши колеги... не е негова вина, а е резултат на всичко, което бе насадено в обществото по отношение на хората, които работят или помагат в тази сфера на службите да си вършат работата.
Има и друга страна. Къде са службите?! Имаше страхотен професионален потенциал, но от системата на МВР, и най-вече от специалните служби, бяха изхвърлени десетки хиляди хора. Защо ги забравяме, защо службите не потърсят контакт с тях? Имаме Асоциация на бивши разузнавачи, бивши контраразузнавачи, на барети, на командоси, на контратерористи... Кой от тях са го чули за нещо? Ето, аз преди четири месеца съм пуснал дълго писмо, две страници дълго, неофициално, за да не го завеждат в Министерски съвет на вниманието на министър-председателя... И искам от него само 10 минути за среща... Защото има неща, които в България могат да се правят, които не са политически, които са национално отговорни. Четири месеца чакам, въпреки че се познаваме лично с министър-председателя, поне един телефон да беше вдигнал. Все пак аз не съм само Тодор, аз съм президент на Българския евроатлантически разузнавателен форум, аз представям една гражданска организация...
- Г-н Бояджиев, коментирахте агентурата вътре в страната, че я няма и че не е засечен предполагаемият атентатор на територията на страната в дните, в които е пребивавал преди удара. А какво смятате за външното разузнаване и за това, че не сме били предупредени, че отвън се планира нещо? Защото дотук поне индикациите сочат, че това не е авторство на местни лица.
- Веднага ще коментирам така - ние разградихме системата на националното разузнаване. Давам ви и конкретни примери: не може един министър на външните работи на България в правителството на Филип Димитров да заяви - “Аз не давам прикритие за българското разузнаване”, и да отзове всички български разузнавачи, които работят под дипломатическо прикритие. Не може един външен министър на България днес да се тупа в гърдите и да казва - “Аз не оставих в системата на външните работи нито един човек, който по някакъв начин е бил свързан с тези служби и конкретно с разузнаването”.
С кого ще ги замени г-н Младенов? Колко са хората, които владеят арабски език? Да не говорим, че България след бившия Съветски съюз и неговия университет ”Патрис Лумумба” подготви най-много арабски младежи, които днес са или във властта, или са в опозицията, в ръководствата на опозицията. Тези хора имат своите български колеги. Част от тези колеги бяха български разузнавачи. Те продължават и до днес да имат потенциал в осъществяването на контакти. Като ги изхвърлихме от системата, с кого ги заменихме? Казват, ще се намерят кадърни хора. Да, но трябват десетки години. И се губи потенциалът, и оставаме слепи и безпомощни.
Да вземем случая с медицинските сестри. Едно правителство взе отговорното решение да се закрият резиденствата в Близкия изток. И когато полското разузнаваме алармира своята държава, че се готви удар срещу полски медици, те си ги прибраха. Но българското разузнаване вече не беше в Либия. То беше отзовано, и отново с въпросното решение на българското правителство. Още тогава, през 90-те години, когато се вземаше решение да се отзовават български дипломати, ако по някакъв начин имат отношение към българското разузнаване, не някой друг, а ЦРУ ни казваше: абе, приятели, какво правите? Вие си вадите очите и си режете ушите!
А българският вицепремиер бе запитан: вие да не помислихте, че в голямата терористична заплаха изчезна главният враг? Новият враг е тероризмът. В края на 80-те години сериозната заплаха идваше от от т.нар. Сиви вълци, турска терористична организация. Американците ни казваха, добре, вие изтеглихте разузнавачите от Германия, но Сивите вълци са там. Вие най-успешно работите по тази терористична организация, а за нас те също са огромна заплаха. Защо не помислихте, че можеше да обединим усилията си и със знанието на германците да работим с обединени сили, трите разузнавания, срещу общия враг?
Българският вицепремиер тогава се удари по челото и каза: ние за това не се сетихме.
Истината е, че ние за много неща не се сещаме през последните 20 години.
- От 1990 г. насам, когато казвате, че са отзовани българските разузнавачи, не смятате ли, все пак, че тези кадри са били заменени през тези 20 години?
- Аз лично се надявам, че българското разузнаване, като феникс, ще се възроди от пепелището на опустошението, което донесоха политическите борби в България. Но престъплението остава. Този потенциал, който имаха старите кадри, нямаше кой да го поеме. А най-страшното за едно разузнаване е, когато се прекъсне връзката между поколенията. Новите започват от гола поляна. Оттук нататък ще трябва да намират подходящи лица, да откриват подходящи връзки, да ги привличат към сътрудничество.Това изисква години време и когато се върши зад граница, е неимоверно трудно.
- Излиза, че не можем да разчитаме само на партньорските разузнавателни служби?
- Откровено да ви кажа, мен много ме дразни непрекъснатото подчертаване на т. нар партньоски отношения. България не е малкият брат. България има своя огромен принос в битката срещу тероризма през годините.
През 70-те години, по времето на НАТО и Варшавския договор, България подписа по линия на МВР договори за сътрудничество с Австрия, с неутрална Австрия!, и по-късно и с Гърция, която бе член на НАТО. Затова си имахме неприятности във Варшавския договор. Но сме го направили.
Втори случай: през април 1992 г. за първи път се случи нещо, което не беше се случвало преди. Под егидата на българския президент в България се събраха представители на 30 разузнавания, за да разговарят и обсъждат темата “Студената война” свърши, а сега накъде”.
Трети пример. В генералната асамблея на ООН, в деня след убийството на българския министър-председател А. Луканов, цялата генерална асамблея стана на крака и с мълчание отдаде почит. В същия този ден българският външен министър Георги Пирински в словото си пред генералната асамблея за първи път в ООН каза: има нов враг, има нова опасност. Трябва и по линия на разузнавателните служби да се върви към сътрудничество. И не само с обмен на някаква елементарна информация, а на много по-широко ниво.
Така че България винаги е била активна страна. Стига вече с това “партньорите, та партньорите”. Ние имаме също какво да кажем на партньорите, но няма кой да слуша. Аз през май бях в САЩ. Срещах се с колеги. Те са готови да дойдат в България като неправителствена организация и да се срещнат с други неправителствени организации, ако България реши, че може да се опита да организира такава среща. Има много неща, които можем да направим за националната сигурност. Огромна отговорност лежи и на плещите на обществото.
- Г-н Бояджиев, в предишни интервюта сте споделяли, че когато сте били все още на работа, България е предотвратила опит за атентат срещу посолството на САЩ в София. Това е станало малко преди операцията “Пустинна буря” в Ирак, през 1990 г. Има ли поуки, които могат да се извлекат от успешния опит?
- За съжаление сериозни поуки нито ние, нито партньорите ни изведоха. Това беше първият случай, в който се появи никому неизвестна терористична група, в чийто състав имаше араби, имаше палестинци, имаше филипинец, имаше японец.
Преди 20 години на територията на България в резултат на работата на все още дишащите разузнавателни служби беше засечен този опит и беше предотвратен. Това е времето, когато аз започнах да говоря за съществуването на черен интернационал, за това, че тероризмът се обединява. Но се вижда, че все още онова, което правим, не е достатъчно. Не е това, от което се нуждаем като цивилизована държава.
И нещо, което много сериозно ме тревожи - непрекъснато се увеличава рискът от хипертероризъм. Всички самолети са в киберпространствотоо. Всички влакове стрели са в киберпространството. Всички банки са в киберпространството, икономиката на всички държави е в киберпространството. Там ще се сблъскаме с Армагедона, ако не вземем необходимите мерки преди това. Боя се, че потенциалната опасност нараства и че наближава моментът, за който още преди 15 години бе ясно предизвестено: компютърната мишка ще замени калашника и ако не вземем мерки, като общество, ако не осъзнаем реалните рискове, и ако продължим да прехвърляме вината на тая коалиция, на онова правителство, ако не започнем да говорим професионално по тези въпроси, да информираме обществото, да обясняваме на хората какво става и да търсим широка обществена подкрепа, ще имаме такива актове. И няма да са само в България.
Видяхте какво стана в САЩ. Очевидно е, че и там има пробиви. Някога Марк Твен писа - „Американците имат всички права и свободи, но и мъдростта да не ги използват”.
Обществото ни трябва да разбере, че има неща, които трябва да се правят, дори и да изглеждат неприятни, но те са задължителни. И то не само трябва да ги приеме, но и да ги подкрепи.
