Идруг път сме виждали как по време на война първа загива истината. Почти всяка информация за ставащото в Сирия започва и завършва с уточнението, че данните за броя на жертвите не могат да бъдат проверени от независим източник. Не е ли редно тогава да се запитаме откъде всъщност идват всичките информации за жертви и ранени? Можем ли изобщо да им вярваме?
Повечето световни медии публикуват статистики на Сирийската обсерватория за човешки права (СОЧП). Това наименование вдъхва доверие, защото напомня за други уважавани организации като “Амнести интернешънъл” или “Хюман райтс уоч”. В действителност обаче СОЧП не представлява институция с множество сътрудници, а организация, в която работи един-единствен човек: тя е личен проект на Рами Абдулрахман. Той ръководи СОЧП от двустайния си апартамент в британския град Ковънтри. От 2000-ата година насам Абдулрахман живее в изгнание.
Днес той твърди, че получава информациите си от мрежа от около 200 свои сътрудници, които били пръснати из цяла Сирия. “Амнести интернешънъл” от години си сътрудничи с Абдулрахман и го счита за правдоподобен източник на информация. И все пак сирийският правозащитник не е съвсем безспорен. Обвиниха го, че е откраднал името “Сирийска обсерватория за човешки права” от сайт в интернет и че незаконно се самообявил за председател на формацията. Поради това днес има две “Сирийски обсерватории за човешки права”, които воюват помежду си.
Същевременно медиите се намират в безизходица. Режимът на Асад рядко издава визи на чуждестранни журналисти, а и достъпът до селищата, в които се водят сражения, е строго регламентиран. Информациите за гражданската война идват на практика изцяло от редиците на опозиционните дейци. Данните, подавани от официалните медии в Сирия, не се считат за правдоподобни. Който избива собствения си народ, не може да се надява, че някой в чужбина ще му повярва.
Но дали можем да вярваме, че бунтовниците се отнасят сериозно към истината? През януари и февруари бомбардировките на сирийската армия край град Хомс отнеха живота на стотици невинни. Сред жертвите бяха и двама чуждестранни журналисти - американската репортерка Мари Колвин и френският фотограф Реми Ошлик. И двамата информираха за невероятните страдания на цивилното население. И на двамата обаче им беше забранено да разказват за операциите на Свободната сирийска армия, които далеч не бяха насочени единствено срещу армията на Асад. С брутално насилие бунтовниците прогонваха хиляди християни от домовете им, екзекутираха предполагаеми предатели или пък членове на религиозната общност на алевитите, към която принадлежи и президентът Асад. Говори се, че бунтовниците били взели решение да “филтрират” информациите: колкото може повече за страданията на цивилните граждани и колкото може по-малко за военните операции.
Зачестяват и случаите на очевидци, които разказват за “организирани” антиправителствени демонстрации. “В петък бяха раздадени знамена и плакати”, казва един мъж от покрайнините на Хомс. “Бяха не повече от 30-40 души, които след 5 минути се разотидоха. Всичко беше заснето с камерите на мобифоните, а видеоматериалът беше моментално инсталиран в интернет или пък предоставен на медии като Ал Джазира”, разказва мъжът.
Британският журналист Алекс Томсън знае много добре на какво са готови бунтовниците, когато искат да придадат на събитията повече драматизъм. Томсън разказва как той и екипът на телевизия Канал 4 (Channel 4) умишлено били вкарани в такава ситуация, че войниците на Асад били принудени да стрелят по тях.
Б. р. Не сме адвокати на режима на Асад. Но същевременн винаги сме смятали, че в цялата сирийска “революция”, а и в “арабската пролет” като цяло има нещо гнило.В смисъл, че до голяма степен е конструирана от кукловодите на новия световен ред
