продължение от бр. 29
През декември 1943 г. ген. Донован пристига в Москва, за да получи съветска подкрепа за плана. По време на двуседмичния си престой той постига договореност за тясно сътрудничество и съвместни операции със съветските служби. “Всичко беше санкционирано и одобрено от най-високите етажи на властта”, отбелязва тогавашният американски посланик в Москва Уилям Аверил Хариман.(26) Очевидно става въпрос не за предложение от страна на отделни военни чинове, а за стратегически план на САЩ.
Британският премиер неохотно се запознава с плана на ген. Донован. Тревогата му произтича най-вече от обстоятелството, че американците се готвят да стъпят на Балканите, смятани традиционно за английска сфера на влияние. Вместо активни военни действия Чърчил предлага да се окаже натиск върху българското правителство да скъса с Оста чрез масирани въздушни нападения.(27)
И двете тенденции – засилване на американското влияние и стремителното настъпление на Червената армия – са крайно нежелани за Лондон. И Чърчил замисля да постигне в лична среща със Сталин споразумение за разграничаване на съюзниците в следвоенна Европа. Целта на Великобритания е да съхрани позициите си най-вече в Гърция и Югославия.(28) Може да се твърди, че това е програмата-минимум на британския премиер.
На Московската среща Чърчил се надява да използва разговорите си със Сталин за постигане на така желаната от него спогодба. Предварителните сондажи са му вдъхнали надежда, че вероятно ще постигне резултат. И действително, едва е започнала първата среща на 9 октомври 1944 г. и британският премиер лансира идеята за разделяне Балканите и Централна Европа на сфери на влияние, маркирайки върху листче от бележника си набелязаните проценти.(29) За Сталин и Молотов директният ход на Чърчил се оказва приятна изненада. Формулата не само потвърждава съветското влияние върху преобладаващата част от Балканите, но съвпада напълно и със съветската програма-минимум.(30)
Проф. Нисан Орен сочи още една причина защо британският премиер бърза за среща със Сталин. Тя също е функция от загрижеността за бъдещето на британското влияние в Европейския югоизток. Става въпрос за информация, получена по разузнавателни канали, за съветски намерения още през 1944 г. “да се конструира набързо една федеративна схема на Балканите”. (31) Според проф. Орен, ако България се федерира спонтанно с Югославия, преди да завърши войната, “окончателният й статут би се трансформирал незабавно, тя ще бъде изключена от всякакви възможни планове и намерения, които западните съюзници могат да имат спрямо нея. Руснаците изглежда бяха възприели тази формула...” (32)
С други думи, при реализацията на подобен замисъл България би се загубила като субект в международното право, няма да може да носи отговорност, че е била сателит на нацистка Германия, а вероятно би могла да задържи и [част от] предоставените й от Хитлер територии в Беломорска Тракия и Западна Македония в рамките на замислената федерация. Този план хармонизирал с “перспективните намерения на Тито”. (33)
От друга страна, подчертава проф. Орен, до октомври 1944 г. правителството на ОФ все още храни надежда, че “ще бъде в състояние да задържи гръцките територии, които бяха дадени [на България от Хитлер] през април 1941 г. Руснаците подкрепяха техните амбиции...” (34)
Ако подобен план действително е бил разработван, авторите му не може да не са отчитали стратегическата ситуация през септември 1944 г. Войната все още бушува по цялата територия на Югославия, ръководителите на югославската съпротива все още не са господари на положението в цялата страна и независимо от нарасналото им самочувствие, противопоставянето им в този момент на една двустранна федерация вероятно по-лесно би могло да бъде преодоляно. От друга страна, българската войска и администрация все още са в Беломорска Тракия и части от Западна Македония и ако замислената федерация е могла да се осъществи, България би участвала с чувствително по-голяма територия, включително със земите, “които бяха дадени през април 1941 г.”
Тито и Димитров са обсъждали подобен план, изразили са и опасения от евентуални “пречки от британска страна и от техните пан-гръцки агенти”. За това свидетелства цитираната бележка от дневника на Георги Димитров.(36) Съветските ръководители са били информирани за тези разговори и най-вероятно са ги насърчавали, след като двамата балкански лидери са постигнали “пълно взаимно разбирателство”.(35)
Проф. Орен подчертава, че съветската страна дори провела в тази насока “няколко неформални срещи със западните съюзници, сондирайки мнението им по въпроса” .(37)
Реализацията на подобен план действително безпокои Великобритания. Програмата-минимум на британския премиер е да съхрани позициите си в Гърция и Югославия. Спонтанното обявяване на федерация между Югославия и България обаче е на път да осуети плановете му. Затова Чърчил бърза за лична среща със Сталин и на 9 октомври 1944 г. предлага т. нар. процентно съглашение. Маркираните от британския премиер „сфери” в проценти признават съветското влияние върху преобладаващата част от Балканите. Това удовлетворява съветските ръководители Сталин и Молотов. Трите съюзни държави нотифицират императивно българското правителство да изтегли в 15-дневен срок своите войски и администрация от окупираните земи на Гърция и Югославия, чак след това може да започнат преговорите за примирие.(38) Проф. Орен уточнява, че само благодарение бързата намеса на Чърчил и английските възражения “това начинание се осуетява”. (39)
В резултат именно на британския натиск България е принудена да се изтегли незабавно от окупираните територии и на 28 октомври 1944 г. в Москва може вече да подпише споразумението за примирие.
Югославските претенции
В хода на освобождаването на Източна Сърбия югославяните се сблъскват със съвсем нови проблеми, произтичащи от администрирането и защитата на тези области. На 17 ноември 1944 г. Тито изпраща телеграма до Сталин, в която подробно излага тези проблеми, вкл. необходимостта да се преструктурира армията и тилът, и моли съветския върховен ръководител за съдействие при изграждането на флот.(40)
Сталин отговаря на 13 декември 1944 г. Той изразява съгласие “по принцип” да удовлетвори исканията, но изрично подчертава, че военните доставки и помощта за реорганизиране на югославските сухопътни сили трябва да бъдат договорени. Подминат е въпросът за флота. Що се отнася до другото югославско искане за изпращане на съветски военни инструктори, върховният съветски ръководител и тук подчертава, че е необходимо да се сключи споразумение за техните права и задължения.
„Няма да толерираме повече отсъствието на координирани решения по тези проблеми, тъй като те задържат процеса”, уточнява Сталин и предлага в най-скоро време среща на военни и политически представители на двете страни за уточняване на практическите въпроси.(41)
През януари 1945 г. в Москва се провеждат нови съветско-югославски разговори. Югославската страна е представлявана на партийно равнище от Андрея Хебранд, а на военно – от началника на Главното командване на Югославската народно-освободителна армия ген. Арсо Йованович. Съветската страна е представлявана от Сталин, Молотов, ген. А. Киселев, който сменя ген. Корнеев като ръководител на съветската военна мисия в Югославия, и членът на мисията В. Сахаров. Разговорите са концентрирани около съветската помощ за възстановяване на Югославия и доставката на храни, медикаменти, дрехи, суровини.(42)
БЕЛЕЖКИ:
26. Ibid, pp.57-58.
27. Ibid, p.56.
28. Тошкова, цит. съч., с. 48.
29. Churchill, Winston (1962) The Second World War, Vol. 6: Triumph and Tragedy, N.Y., pp. 196-197.
30. Volkov, op.cit, рр. 60-61.
31. Oren, Nissan (1973) Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria, The John Hopkins University Press, Вaltimore and London, р.91.
32. Ibid, p.90.
33. Ibidem.
34. Ibid, p.89.
35. Ibidem.
36. Volkov, op. cit., p. 60.
37. Oren, op.cit., p. 89.
38. Resis, op.cit., р. 382.
39. Oren, op.cit., p.91.
40. АПРФ ф.45, д. 390, л. 52-58,
41. Пак там, л. 60.
42. Volkov, op.cit, рр. 63-65.
следва
