3.
Възродителният процес, така както беше проведен, още в началото ме отблъсна. През 1984 г., като председател на театрално жури, прекарах около двайсетина дни в Кърджали. Там станах свидетел на странно високомерие към активисти на БКП с турски корен, проявено от местни партийни кръгове, начело с първия секретар Георги Танев и негова възторжена почитателка – гимназиална учителка.
Те говореха без задръжки и нарочно на всеослушание, снизходително и подигравателно за кадрите на БКП от турски етнически произход. Не се церемоняха да квалифицират пренебрежително туркиня – член на Държавния съвет и на висшите партийни органи. Не ми беше ясно дали тези определения си ги съчиняваха, или отрано бяха усетили откъде духа вятърът. На мен такива ура-патриотарски дефиниции ми изглеждаха като “ордьовър” към нарастващо партийно възгордяване и парвенющина.
След няколко месеца се откри кампанията по насилствената промяна на турските имена. Спомням си как в писателската ни компания наши приятели с бомбастичен тон ни убеждаваха колко мъдро другарят Живков отстоява националните интереси. Понеже статистиката показвала, че иначе след петдесет или шейсет години българският етнос щял да стане малцинство (а турците се размножавали бързо). Имало опасност малцинствените групи, превърнали се в мнозинство, да диктуват държавните дела.
Честно ще си призная, аз също изпитвах боязън от процеса на стопяване на българския етнос, което е съпроводено с промяна на цивилизационния и културния код на нацията. Ето защо възприемах като историческа необходимост категорията “възродителен процес”, който на практика започва веднага след освобождението от турско робство. Какво лошо има в това да се разяснява на българо-мохамеданите, че са българи по произход, че насилствено са асимилирани (има, естествено, и случаи през робството на ненасилствена асимилация)? Нима не би трябвало да се интегрират към модерния български живот много по-активно хората с турско етническо потекло? Културата на българите и в бъдеще трябва да представлява гръбнак на образователната система. Защо да е нарушение на човешките права, ако новородените български граждани придобиват фамилии, които завършват на “-ов”? Как във Франция дори евреите се кръщават с френски имена?
Слуховете, които достигаха, за упражнено насилие и произвол в смесените райони, у мен предизвикаха предчувствието, че държавата върши безумие, заради което ще се разплащаме. Не смятах обаче, че е толкова вредно, ако желаещите да се изселят в Турция, понеже я смятат за своя родина, направят това. Отварянето на границите ми хареса. И не ми допадна, че турците с политическа цел затвориха незабавно граничните пунктове.
През януари 1990 г., когато се повдигна въпросът за продадените с нотариални актове имоти на български граждани от преселили се граждани с турско самосъзнание, защитих решенията на правосъдната система, че не бива да се преразглеждат с обратна сила. Понеже бях убеден, че в новите условия сред населението в смесените райони трябва да функционират традиционни български партии (комунисти, земеделци, демократи, радикали, социалдемократи), реших, че решението на Конституционния съд за легитимиране на ДПС обслужва небългарски интереси. По подобие на генезиса на криминалния ни преход, когато се открои ролята на лидери на БСП, така и сега, при създаването на ДПС, бабуваха същите лидери. Що се отнася до СДС, той още с раждането си започна да се подчинява на световната олигархия и най-вече на САЩ. А това превърна този съюз (партия) в реален и движещ фактор на битката за официално признаване на ДПС от държавата ни. Ще допълня. Нямах нищо против хората с турско етническо самосъзнание да реализират своите “права и свободи”, но се страхувах, че така ще се затрудни интеграцията и модернизацията на българското общество, и то в такъв земетръсен район като Родопите.
През януари 1990 г. взех участие в митингите на българите, които протестираха срещу решението на пленума на ЦК на БКП за възродителния процес и новото преображение на партийния ни елит при наличие на опасност България да бъде “наказана” от победителите в Третата необявена световна война. Никой не ме е карал да се появявам на площада пред Народното събрание. Но една вечер, след телефонен разговор с колегата проф. Георги Саев, който ми съобщи за тази инициатива, намеквайки как в такива случаи не бива да се стои настрани, още на сутринта се явих и както бях свикнал, намесих се активно в делата на организаторите. Обзе ме вътрешна треска и порив да не позволя в новата обстановка да бъдат ощетени българите от смесените райони, да се удържат гражданските им права. А също така възразявах срещу опита на бащите на нашето преустройство да бъде осъдена и самата идея за възродителен процес, като се използва за повод допуснатия произвол след 1984 г. Горещо исках да наложа тезата, че има права не само на малцинствата, а и на народното мнозинство (етническо – също), че е крайно вредна политиката, която клевети България като организатор на етнически геноцид. Формално се говореше и пишеше как виновници са Живков и неговото близко обкръжение, но фактически потърпевша беше родината ни.
Новите управници се бяха доста поуплашили от тази наша акция, в която придобих “командни” позиции и бях обявен за първия председател на ОКЗНИ. Прочетох и заключителната декларация от стълбището на парламента, давах интервюта от приземния етаж на Студентския дом. Заседанията ги провеждахме в кафене “Варшава”, като пред него стояха с ленти доброволци охранители. Идваха в централата ни делегати от цялата страна да искат създаване на нова патриотична партия, говореха, че положението в смесените райони е пълно с рискове. Предотвратихме стачка на трамвайните работници (поне така ни информираха). След няколко дни видях, че отговорностите растат като лавина и предадох “пълномощията” си на Минчо Г. Минчев (от Кърджали) и Димитър Арнаудов.
През тези дни ме трогна самоотвержеността на поета Валери Спасов и бунтовната непоколебимост на Камен Гарена, който след това се запопи в Софийската семинария и сега е свещеник в Кърджали. Смая ме, че няколкото десетки хиляди хора, главно от провинцията, се радваха на радушен прием от софиянци, които им поднасяха чайове и топли закуски. Тези българи, демонстрантите, до един не се бяха разколебали в Тодор Живков, те продължаваха да говорят за него като за национален ръководител. Нямаше как да не ми повлияе общото настроение и да не се запитам коя е причината за подобен пиетет към дългогодишния партиен и държавен лидер?
След това ме удиви друг “инцидент”. Вече освободен от ареста, Тодор Живков беше отишъл на местно тържество в Юндола, до Велинград. Там най-бурно и най-възторжено го приеха присъстващите турци. Те му благодариха, че през неговото управление са живели заможно и спокойно, че са си построили нови къщи, че са имали сериозни трудови доходи. Осъзнах, народното съзнание е сложно функциониращ организъм: то не се влияе единствено от спомена за възродителния процес, обемащ около четири-пет години, а “помни” всичките три десетилетия, през които хората са се раждали, възпитавали, получавали безплатно образование, трудели са се със стабилни заплащания, получавали са самочувствие. И затова сега благодаряха на бай Тошо.
Близко до ума беше, че щом турците, преживели разочарование и страдания от произволните “операции” през възродителния процес, така спонтанно тачат Живков, какво остава за останалата част от българския народ? И посещението на Доган при Живков ми се стори знаково, даже ако е имало в него елементи на притворство. Още повече че до смъртта му Живков не посмяха да го посетят действащите лидери на неговата комунистическа, трансформирала се в социалистическа партия!
През годините на възродителния процес с приятелите ми Радко Ханджиев и Сергей Драгомирецки отидохме на риба до Доспатския язовир. Закъсняхме, хотелчето в Доспат беше вече затворено, ресторантът приключваше. И тогава ни покани млад мъж да му гостуваме в съседното село. Поколебахме се, все пак непознат е, но поехме. Оказа се, попаднали сме в българо-мохамеданско семейство, порядъчно, гостолюбиво, нахраниха ни в късната доба с най-ценното, което имаха. Разговорихме се с бащата и младежа, защото по техния обичай жените само “слугуват” на гостите. Бяха си сменили имената – фамилията се именуваше Майорови, нарекли се бяха в чест на световноизвестния съветски хокеист Майоров. Като гледах притеснените им изражения, объркаността им, стана ми чоглаво, че бездушни изпълнители са бръкнали в душите им, предоставяйки им единствената възможност да повторят в новото име първата буква на бившето си наименование.
Очевидно е, че Тодор Живков не може да не носи вина за такова грубо влизане в интимния свят на тези наши сънародници. Явно, подвел се е, макар най-вероятно да е било с добри намерения. На нашите беседи с Т. Живков веднъж се повдигна въпросът за възродителния процес. Живков някак си поиска да отмести темата, защото му тежеше, гледаше да я представи в по-омекотен вид, наблягаше върху добрия замисъл, а не на неблагополучните резултати. Без да ще, той ми напомни народната представа за Свети Петър, който с теглилка мери добрите и лошите дела на новите си гости, пристигнали от грешната земя. И Живков няма как да не понесе историческа отговорност за нелепостите, вършени през възродителния процес. Но той ще остане в летописа на времето като държавника, който полагаше особени грижи за българите с турско самосъзнание, изповядващи исляма. Въпреки пропагандните кампании, които се развиха у нас след 1989 г., българските турци е нормално да пазят признателността си към държавника Тодор Живков, който ги изкара на нов път – пътя на благоденствието и цивилизацията, създаде тяхната интелигенция и реално ги интегрира в общонационалната ни действителност. На фона на днешния им социален геноцид, на принудата да живеят в пълна оскъдица, да чакат отчаяно всеки нов ден в безработица и безпаричие, те са “обречени”, както на Юндола, да се връщат към благословените за тях времена на социализма.
следва
