100 години от рождението на Тодор Живков
4.
Стори ми се ненормална и подозрителната промяна в отношението към Тодор Живков, протекла в течение на няколкото месеца след 10 ноември 1989 г. На пленума, на който освободиха Живков, от ЦК изрично му обещаха, че ще запазват уважението си към неговата личност, към позитивите в политическата му дейност. Обещано беше да се скъса със старата практика от “зрелия” социализъм на всеки стар лидер да му се организира линч. Случи се обратното.
Почти веднага започнаха поголовни отрицания, приключили с решение на прокуратурата бившият държавен и партиен ръководител да бъде съден за престъпления, каквито бил извършил, злоупотребявайки с властта си. Това се обясняваше с новия демократичен климат, когато не бивало да се разтваря чадър над привилегированите властови особи. С най-обикновената си способност да сравнявам, започнах да правя паралели с убийството на Елена и Николае Чаушеску в Румъния. С горчив хумор си помислих колко “хуманна” е българската нова демокрация: прибягва към форми на опозоряването, а не към екзекутирането! Помислих също, че Живков и в този случай показа своята земна природа и политическа ловкост, като навреме напусна постовете си, за да не се наложи “народът” (по подобие на “румънския”) да го разстрелва в тъмна доба.
Да, понеже бях мечтал свободата да заеме равноправно, даже водещо място в скалата на социалистическите ценности, започнах да се усъмнявам в демократичната култура на новите лидери, произлезли от БКП, и с които заедно произнасяхме едни и същи думи, но като че ли ги изпълвахме с различен смисъл. По-късно ме информираха, че прокуратурата тогава била постарому тясно свързана с Партийния дом в София, което значело, че оттам са съгласували и тихомълком направлявали съдебния процес.
Процесът срещу Живков го усетих като лично оскърбление: дребнав, битово регламентиран, отмъстително страхлив, “мижитурски”. Съдеха го, че раздавал апартаменти и коли на колеги, хора на изкуството, че взел хонорари за избраните си произведения: текстове, писани или редактирани от сътрудниците му. Живков запази достойнство пред съда, подчертавайки, че пази реномето на българската върховна власт и заради себе си, и заради миналото и бъдещето на България. Защитата му в лицето на адвокатите Доковска и Цанова беше блестяща. Накрая го въдвориха на ул. “Секвоя” при свободен режим – получи правото да го посещават близки и по-далечни гости.
Повдигнаха срещу Тодор Живков още едно съдебно дело: наред с това за възродителния процес и за раздаването на помощи за борещите се за свободата си колониални държави. Мерзкото беше, че вдъхновители и организатори отново се оказаха бившите другари на Т. Живков от Политбюро и ЦК. Що се отнася до възродителния процес, вече изказах своето становище: смятах, че е абсурдно да се формулират обвинения за държавна измяна срещу Живков и като фактология, и като обща идейна конструкция. С оглед на моите схващания не можеше да се търси вина и в акта на подпомагане народите, воюващи за национална и социална свобода, слагайки върху тях заетия от чужбина печат: тероризъм! Освен това тук е налице практика, характерна за политиката на всички бивши страни на социализма, която преобрази света, за да стане по-справедлив и по-човечен. Гузните обвинители на Живков, гласували сами решенията, заради които хвърляха обвинения върху Живков, не бяха изпипали и казуса “колективна виновност”.
Проведе се, през първата година след промените, и дискусия може ли да бъде съден Тодор Живков в качеството му на държавен глава, отговорен за “престъпленията на режима”. Аз също участвах в полемиката. В. “Отечествен фронт” публикува едно до друго моето мнение и това на белетриста Георги Мишев, който държеше, че Живков трябва да бъде съден като държавен ръководител. Аз обаче подчертах, че Тодор Живков може да бъде съден от историята, не и от сегашната съдебна власт. Имах предвид и това, че когато са били съдени и екзекутирани лидери на държава, все едно крале или републикански президенти, се е стигало до определен вид „несправедливост” до „унижение” на властови институции, които по определение от много векове въплъщават върховна воля. През Средните векове (и после) тази власт се счита за „неприкосновена”. В конфликтността на горещите събития (бунтове, въстания или преврати с голяма значимост) вероятността да се допуснат непоправими грешки, е впечатляваща.
Учуди ме несъгласяването на Великото Народно събрание да изслуша изявление на Тодор Живков за онова, което е правил като държавен глава повече от 30 години. Той пожела по собствена воля да се изправи пред парламента и народа. Народните избраници, след словото на Живков, щяха да имат възможност да изкажат възраженията си, да аргументират вината му, да оценят заслужават ли деянията му съд и присъда. Но те отказаха. Прекалено активни бяха депутатите от БСП. Те пък от какво се страхуват? Изглежда, имало е от какво! Ако Живков тогава се беше появил в Народното събрание, днес щяхме да разполагаме с безценна информация за периода на управлението му, а може би и криминалният преход нямаше така безпрепятствено да ни връхлети.
Моите съмнения, безпокойства и колебания ги споделих в свои публикации. Тревожех се, че демокрацията, която трябваше да коригира основно социализма, ражда нови човешки вражди и разделения, кражби на обществена собственост, нов вид произвол, зловещи идеи на социалния реванш, които ще доведат до упадък на националното битие. И по отношение на Живков настоявах, че трябва три пъти да се мери, преди един път да се отреже! Накратко, призовавах към предпазливост и разум. Може би Живков да е чел тези мои политически отзиви, те също да са повлияли на решението му да ме покани на среща, демонстрирайки внимание към човек, който никога лично не е общувал с него.
Във в. “24 часа” (12 декември 1993 г.) отпечатах бележката “Господа, ревизорът пристига”, която регистрира амплитудата в отношението ми към унижавания Тодор Живков:
“Тодор Живков отново събра очите на своите обвинители. Защо?
Не съм от почитателите на бившия ни властник Тодор Живков. И защото искаше да създава династия (един мой приятел твърди, че не царят е най-опасен, а царедворците), и защото вероломно разби много човешки съдби, и защото жезълът го интересуваше далеч повече от идеите.
Това обаче не ми дава основание да го отричам като български държавник, който е направил нещо голямо за своя народ, нито пък да го смятам за карикатура, зад чийто образ някои хора прикриват собствените си страхове. Дори съм убеден, че съденето на държавен глава е въпрос на национален манталитет.
Не ми е ясно защо всеки път, когато Тодор Живков рече да се изкаже по този или онзи въпрос като обикновен български гражданин, изведнъж събира, и то организирано, върху своята глава – и екзерсизи по ирония, и упреци, и гняв, та и запрети. Така се получи и с последното му желание да се изкаже по българската телевизия. Като призовани от бойна тръба, храбри журналисти (зад гърба им политици) се нахвърлиха върху бедната Жотева (Чампоева), върху Хачо Бояджиев (изкараха го невменяем), доказвайки: устата на Живков ще бъде заключена с три железни катинара.
Подобни сцени се разиграха пред Великото Народно събрание. Правиха-струваха, осуетиха речта му.
Защо?
Приемам, че иска да ни излъже. Че е велик демагог. Че е ненадминат комбинатор. И че загрижените бащи на нацията пазят душите на поданиците си от съблазните на сатаната.
Но ако е тъй, защо вие, уважаеми особи, не му позволите да се саморазголи? Нали тъкмо за това копнеете?
От друга страна, един държавен ръководител (повече от 30 години на върха) няма ли право пред народа да обясни: грабил ли е и какво по-точно от народното имане; предавал ли е националните ни интереси, предлагайки уж да станем шестнайстата съветска република; в какво се е състояла неговата “долче вита”; как е минирал българската икономика, политика и култура; защо е взел онези милиарди долари дългове и имал ли е за тази си дейност разумни доводи; как се е извършила промяната на 10 ноември 1989 г. и каква е пътеводната роля в нея на зидарите на преустройството и гласността от СССР или на задокеанските им вдъхновители.
Лично аз се интересувам да чуя от Живков неговите обяснения за хала ни през последните години. Защо демокрацията трябваше да стане елемент на масовото обедняване? Такъв ли е всемогъщият и единствен закон на преходния период? Защо след възродителния процес етническата обстановка у нас не се подобри, а напротив – влоши? Как така, благодарение на какви обстоятелства, той, обвиняваният за всички злини, трябваше да бъде съден най-напред за раздаване на апартаменти и коли, тоест за битови услуги? Плод на импровизация ли е било всичко това? Необичайно ли ще е, ако въз основа на факти, Тодор Живков предложи заедно с него да напуснат политическата сцена и други дейци заради консумирани вини?
Без да заемам позата на татко Песталоци, ще кажа, че едно от качествата на демокрацията и на демократичните масмедии (ако те съществуват), е да си вършат черната работа, а не да викат: “Караул!”
Иначе човек би могъл да помисли, че водеща парола не са грижите за народното благо, а една перифраза на Гогол:
- Господа, ревизорът пристига!”
Съобщение
ПП “Нова Зора” и редакционният съвет на в. “Нова Зора” организират на 8 ноември в НДК конференция по повод 100-годишнината от рождението на Тодор Живков под наслов “Жив пред българската история”.
С доклади, съобщения, проучвания и мнения ще участват Валентин Вацев, Евгений Гиндев, Евгений Еков, Иван Боев, Иван Пехливанов, Минчо Минчев, Нако Стефанов, Радко Ханджиев, Тодор Мишев, Христо Малеев, Чавдар Добрев и други учени, писатели и общественици.
Конференцията е отворена за всички, за които времето на най-грандиозния модернизационен процес в България и нейните най-високи постижения е незаобиколима част от българската история и за които Тодор Живков е държавникът, допринесъл за възхода и добруването на българския народ и Родината.
