Всички, които ме познават, могат да се усмихнат и да кажат: „Този дядка пък за какво толкова се е замечтал. Станал е на повече от 70 години, а имал мечти, за кога и за какво. Вместо да си седне на задника, да дундурка внуци и да се разхожда по градинките, се прави на мечтател”. А-а-а, да си имаме уважението ще кажа аз, никой не може да ми забранява да си мечтая. Възрастта не е порок. Още повече че е причинно обусловена зависимост и поради това колкото по-дълъг и разумен живот е имал един човек, колкото повече е преживял, препатил и видял, толкова по-добре може да разбере и да си обясни защо живеем толкова лошо, безидейно, безпътно, лишени от настояще и бъдеще и заобиколени от злото. И защо го търпим? Защо позволяваме на алчни, бездуховни простаци да тъпчат човешкото ни достойнство? На кого не е ясно, че ако искаш да се чувстваш личност, трябва да се бориш и протестираш срещу тези, които те крадат, манипулират, упражняват върху теб непоносима икономическа принуда?
Обективна закономерност е представите за добро и зло да се променят във времето. В миналото при различните народи са били нужни векове и цели епохи за това. През моя живот тези представи бяха променяни два пъти, и то крайно противоположно – значи, в миналото епохи, а сега за по-малко от три-четвърти век - с пъти. Иди, че търси баланс между доброто и злото. Учените твърдят, че той трябва да се търси, като се анализира заобикалящата ни действителност.
Къде ли не се търсиха корените на злото – във формите на собственост, в капиталистическите производствени отношения, в социализма, в диктаторски режими, в империи на злото, а било толкова просто, то се криело все там, където има нещо за плячкосване – я нефт и газ, я диаманти или други благинки. А според събудилите се най-после американци злото се криело в банките на фамилиите Ротшилд, Рокфелер и др.
За нас, българите, днес злото се крие в уродливия обществено-политически модел, който ни натрапиха отвън с помощта на нашенски, предатели, родоотстъпници и абдали. С мощната машина за промиване на мозъци го вкараха в домовете ни и то се настани постепенно в душите и сърцата ни, лишавайки ни от способността да мислим и да се борим.
“Имам една мечта”. С тези думи започваше речите си пред многохилядните свои почитатели един уважаван чернокож борец за граждански права в Америка - Мартин Лутър Кинг. А неговата мечта беше съвсем обикновена, човешка. Искаше да живее в разумно организирано общество, в което класовите и съсловни привилегии да бъдат премахнати, а правата, достойнството и свободата на човека да бъдат възстановени, хората да са личности, а не електорат, отношенията между тях да се изграждат върху духовността, да ги обединяват чувства, разум и воля. Не искаше неговите деца да растат в среда, насаждаща взаимна вражда, недоверие и расова омраза. Искаше те да живеят в общество, в което да имат равни възможности с всички останали негови членове, и то да е базирано върху норми, принципи, идеали и понятия за справедливост, за добро, за зло. Общество, в което отношенията между хората се основават върху общност на интересите им и се проявяват във взаимна помощ, уважение и доверие, доброжелателност и зачитане на човешкото достойнство. Това искаше той и простичко го внушаваше на лудналите по него тълпи. Простичко, но с желязна логика разкриваше причините за обезличаването на човека, кой и защо ограничава и подтиска свободата на личността, кой и как тъпче неговото достойнство и необходимостта от съзнателно обединяване на хората за защита и осъществяване на техните общи интереси. Беше магнетична личност, роден лидер.
Спомних си за Мартин Лутър Кинг по време на нашите предизборните театрализирани, по скоро циркови спектакли. Мислено го сравнявах с мераклиите за високи държавни постове, гледах ги и слушах внимателно, очаквайки да чуя нещо разумно. Не би! С малки изключения почти всички, без видимо притеснение и неудобство, неуморно повтаряха баналности и откровени глупости, без нищо общо с тежненията на обществото. Разкриваха работни места, обещаваха да се борят храбро с бездомните псета, с организираната престъпност, корупцията, кражбите и измамите – смях от старите ленти! Този се срамувал от онзи, онзи подслушвал този, този бил по-корумпиран от онзи и всичко се свежда до „Моята /.../ е по-голема от твоята”. Агресивно, отблъскващо поведение, което според г-жа Венелина Гочева било нормално, ама не е.
Слушаш ги и си даваш сметка – тези хора са лишени не само от геополитическо мислене. Не разбират ли накъде се е запътило това объркано човечество?! Един от тях не каза къде вижда България в този свят на бясно препускащи технологии. Пак ли ще бъдем с най-ниската производителност на труда в ЕС и най-корумпираният вертеп на Европа? А откъм парламента литна една крилата мисъл, изтървана от г-жа Цецка, че науката и образованието щели да извадят България от блатото, в което я натикаха. Ама разбира се, при това мило, грижовно отношение на г-на Дянкова към тях. Тя не знае ли, че бъдеще се гради върху солидна база – икономическа, политическа, духовна, а къде е тази база, тухла върху тухла не остана от нея. Къде ще разкриват тия работни места?
Фрагментарно, опростенческо отношение към реалния живот, мизерия на мисленето – това гледахме и слушахме цял месец и как да не се запиташ такива хора ли искаш да те водят?! Та те си приличат като две капки вода, повечето не стават даже за обслужващ персонал в моловете, а искат да са „глава на държавата”, кметове на градове и села. Е, хайде стига толкова, писна ни вече от простотията им. В България освен неграмотници и малоумници живеят и нормални, умни и почтени хора! Стига издевателства над тях!
Най-после, нека да ви кажа каква е моята мечта. Като всички български граждани и аз живея повече от 20 години в „демокрация” и съм в тези 94 %, които “Галъп” преди две-три години обяви за страдащи и борещи се, а един сериозен вестник преди няколко дни писа, че са 97 %. Значи 97 % бедни и страдащи и 3 % богати и благоденстващи. Това е положението, мили хора, скъпи приятели, мили момчета и момичета – нали така ни наричаха по митингите в „зората на демокрацията”. „Спете спокойно деца”. Децата, родени тогава, вече са на 20–22 години и започват да се събуждат, ама родителите им, бабите и дядовците никакви ги няма.
На мен такава демокрация не ми харесва. И защо да ми харесва, като по цели нощи не мога да спя, болят ме деформираните кости от стотиците изкопани кубици пръст и десетките тонове цимент, които съм разтоварвал по цели нощи на гара Яна като трудовак в Строителни войски. Изграждахме “Кремиковци”. За един долар го подариха на един тарикат, той го продаде за стотици милиони, а на мен хаповете, които гълтам, са за повече от един долар на ден. Днес ми обясняват, че България ще плаща милиарди за далаверите със заменките на земи и гори от алчни негодници, че двама бивши министри и един директор на агенция били подсъдими. Ще бъдат подсъдими, докато забравим, че са такива, не се съмнявайте в това. Няма да ви обяснят само с чии пари ще плащат глобите и че тези земи и построеното върху тях са под контрола на чужди банки. Майната й на такава демокрация. Мечтая си за диктатура – зловеща, безпощадна, безкомпромисна. Не бързайте да ме ругаете! Не искам революции, нито буржоазни, нито пролетарски. Те не водят до нищо добро. Пролетариатът не можа да опази това което имаше, и доказа, че дядо Маркс и Ленин нещо са сгрешили. Мечтая си за диктатор, по-свиреп от Пиночет, Саддам и Кадафи, взети заедно. Ако се сетите за някой друг, пишете го и него. Само не слагайте редом с тях Фидел Кастро, Лукашенко, Уго Чавес и Ево Моралес. Най-напред диктаторът да разпусне Народното събрание и да забрани на т.нар. народни представители да минават на по-близо от един километър от него. Незабавно да уволни главния прокурор и да го назначи за лектор-консултант на затворите, където да чете лекции пред пандизчиите как да се държат в обществото, ако ги помилват. След това да изчисти съда, прокуратурата, полицията и армията от крадци и корумпирани типове – знае се кои са. Да прибере плъховете, които окрадоха България, включително и тези, които се изнесоха в чужбина, наши и чужди мафиоти, които вилнеят по градове и села, бандити, разбойници, наркотрафиканти, сводници и да ги изпрати там, където им е мястото. Да изкара на улицата съдии и прокурори, както направи Саркози във Франция, и там по бързата процедура да изчисти битовата престъпност и да обуздае джигитите по пътищата.
Още много неща има, които диктаторът трябва да свърши – да национализира предприятията от структуроопределящите отрасли, да възстанови българските банки, да почисти средствата за масово оглупяване, секти, фондации, неправителствени организации и т.н. Но най-свирепи наказания да налага на тези, които измислят и разпространяват вицове за него, които ругаят диктатурата, тези, които плюят и пикаят срещу портрета му.
След като свърши всичко това, диктаторът да проведе референдум: „Искате ли отново демокрацията, която ви отнех, или да продължавам напред”.
Ако бях журналист като Мирослава Кортенска, непременно щях да попитам: „Разбрахте ме, нали”. Ама не съм и затова не ви питам.
Като се сещам, че в излъсканите ни като билярдни топки мозъци е трудно да се роди мисъл за борба и протест, остават ми само... ех, мечти, мечти.
