Муамар Кадафи го наричаха Лъва на пустинята. Екстравагантно прозвище, което отговаря на екстравагантното му поведение в живота. Гибелта му бе посрещната с “неописуема радост” в неговата родина. Медиите съобщават, че хиляди либийци ликуват по повод залавянето и гибелта на „Вожда на нацията”.
По каприз на съдбата, в момента, когато Кадафи предаде богу дух, във Франция манекенката Карла Бруни роди момиченце. Баща му е Никола Саркози, президентът на страната, и по същество палачът на либийския Лъв. Не ще и съмнение, че семейната двойка Саркози изпитва върховна радост от своята жизнена реализация. Добре е, когато се ражда човек. Нека не заспиват добрите феи и да бдят над току-що появилата им се дъщеричка. А когато умира Лъв, кучета го яли.
Ден преди да бъде убит, присъдата на Кадафи бе произнесена от вярна майка и съпруга, която отвоюва мъжа си от свободните нрави на небезизвестната Моника Люински. Тази жена се казва Хилари Клинтън и заема поста държавен секретар на САЩ, и е дясна ръка на президента Барак Хюсеин Обама. Хилари е набожна, добродетелна и патриотка на своята държава и поради тази причина разпореди незабавния разстрел на Кадафи.
Разбира се, Муамар Кадафи беше диктатор по примера на много свои арабски и африкански събратя. Когато прочетох неговата „Зелена книга” (през втората половина на 70-те години на 20 век), бях стъписан от начина, по който тук се сливат фанатизъм и вяра в човешкото добруване, политическо инженерство и ревнив обет пред отечеството. Помислих си, „Зелената книга” е плод на неуравновесен човек, който може да бъде и опасен за обществения мир.
В много отношения през изминалите десетилетия Кадафи потвърди тези мои тревоги. Прояви неописуема жестокост към свои противници в политиката, съюзи се с терористи, като същевременно флиртуваше с босовете на световни империи. И спрямо българските медици се легитимира като сатрап.
Сега либийските граждани не крият своето желание за разплата с Кадафи, със семейството и с всичките му привърженици. Мнозина очакват реванш от племето на Кадафи и съмишлениците му.
Аз не очаквам.
В замяна на това очаквам „революционен терор”, убийства без съд и присъда, бели нощи на взаимната омраза. Така арабското размразяване ще подпечата победата на НАТО и поддържаните от „златния милиард” “либийски народни сили”.
И какво че няма да има никога повече пари като подарък за младите хора, решили да сключат граждански брак, за новородено дете, за новозакупено жилище, за безплатно образование и безплатна медицинска помощ в Либия. Какво от това, че чужденци – съседни африканци, мароканци, египтяни – на никаква цена няма да работят в идните дни вместо коренното население в обетованата земя, каквато беше за тях държавата Либия.
Тепърва либийците ще усетят пораженията на развалената държава, раните от бомбардировките, скръбта по загиналите, вълните от недоимък и мизерия. Ще остане утехата, че един диктатор е свален и че е изгряло слънцето на свободата.
Свобода с примка от бесилка!
Можеше ли Кадафи да си спаси кожата? Можеше ли да съхрани синовете и роднините си? Можеше, разбира се! Даде му се шанс да избяга в чужбина. Да се предаде на Международния съд и като югославските генерали да прекара остатъка от дните си зад решетка. Той обаче не пожела такова спасение. Обеща и изпълни обещанието си: да умре на родна земя! Но има ли резултат тази негова саможертва? Засега – не! По-нататък, Всевишният ще има думата...
В Русия съобщението за края на Кадафи се случи по време на среща на президента Дмитрий Медведев с делегация, водена от премиера на Холандия. С надежда да сключи изгоден договор, Медведев бодро заяви, че след убийството на Кадафи очаква доразрешаване на либийския проблем. Иначе се обезсмисляли усилията в битката за демокрация. И по навик продължи дебата, който го вълнуваше. Руските ръководители през последните двайсет години придобиха богат опит в предаване на свои съюзници било поради политическа разсеяност, било поради слабост или имитиране на слабост. Увисна във въздуха и репликата на Владимир Владимирович (Путин), че войната срещу Либия е покушение върху нормите на световното сътрудничество, върху правата на националната държава, че по същество е нов кръстоносен поход.
Сега по-рядко се споменава, че бунтовниците от Триполи бяха ръководени от чуждоземна войска, че самолетите на НАТО свършиха главната работа, че първото, което сториха чужденците, беше да сложат ръка върху петролните артерии на Либия.
Кой спечели победата? Въстаниците или световната военна сила? Кой ще е бъдещият повелител на тази приказно богата земя?
Има и друго. Моделът, възгледът, концепцията, представите за правенето на революция в света, и конкретно в Близкия изток и Африка, претърпяха коренна промяна. И то благодарение на носителя на Нобеловата награда за мир Барак Хюсеин Обама. След като доокупира Афганистан, той прегази, чрез европейските си съюзници, Либия, за да подготви военен поход може би срещу Сирия или Иран.
До ден-днешен САЩ не признаваха световноисторическите права на народния бунт. Но случаят с Либия въведе нов закон - народното въстание срещу диктаторски режим, според американците, вече е оправдано. Нещо повече, поддържано от НАТО и от „златния милиард”, то е обречено да удържи палмата на победата.
Щом е тъй, ако утре в Саудитска Арабия и в преславните емирства се повтори ситуацията от Либия, тамошният народ също няма да бъде възпиран от осъществяване на своята „арабска пролет”. И също ще може да прибягва към помощта на заинтересовани световни сили, да речем Китай, Турция или Русия. Пиша за правните основания, макар всеки победител, рано или късно, да изпада в глухота и слепота.
У нас също кипи празник в медиите. Самият суперспец по арабските произшествия проф. Владимир Чуков, не скри своето задоволство, че пролетта на арабите разцъфтява над Либия. Какво остава за нас, простосмъртните, освен да се съгласим с него. И властимащите, убеден съм, подготвят пир в някоя от тържествените зали на столицата под почетното председателство на мъдрия и скъп на сърцата посланик Джеймс Уорлик.
Аз пък съм доста смутен. Не заради друго, а защото кончината на един диктатор се превръща в смърт на премазен либийски символ, който в бъдеще би могъл да възкръсне. Когато една смърт, като тази на Кадафи, стане повод за тържество, възниква съмнение дали не се поддаваме на инстинктите на свирепата тълпа. Като гледам по телевизията същата тази тълпа как се опива от шабаша да коли и беси, започвам да се питам що за демокрация настъпва в Либия? Това ли е демокрацията, толкова щедро обещана на арабите от хуманистичния Запад?
Да, Лъва на Либия, кръвожадният звяр на пустинята, го отстреляха, както се полага впрочем за всеки лъв, чиято грива е трофей. Но странно защо все още се чува ръмженето му в пустошта и в озъбените руини на либийските градове и селца. Ще секне ли завинаги това ръмжене, или ще стряска и насън безсменните охранители на демократичния световен ред?!..
