И до днес пазя учебниците, с които завърших някогашната – и единствена тогава у нас – Държавна политехника. Три от тях са писани от професорите Брадистилов, С. Иванов, Дим. Узунов. Десетките останали са на руски език, за нововъведените в горните курсове дисциплини трябваше да ползваме записки. Спасителен пристан ни беше Руската книжарница (по диагонал на Военния клуб в София). Срещу някакви 50 копейки или най-много две рубли, сума достъпна за всеки студент, се снабдявахме с трудовете на утвърдени преподаватели и учени. Същата книжарница после ме запали и по художествената литература и автори като Хемингуей, О’Хенри, Селинджър, Фицджералд и много други.
Такива спомени ме налегнаха, когато във връзка с Деня на будителите се залових да проучвам делото на възрожденеца, учител и книжовник Христаки Дупничанин Павлович (1804-1848). Реформите на султаните в края на 19 век, макар и формални, дали основания на исканията на раята за справедливо правосъдие, черковна автономия и граждански права. Българите смело се застъпвали за разкриване на училища, появили се личности, които прозрели бъдещите духовни нужди на народа ни. Сред тях е и Христаки Павлович.През 40-те години на 19 век във възрожденската книжнина се ражда нов жанр – учебно помагало, най-вече по землеописание, граматика, история, аритметика, физика, здравословие и прочие. Точните науки привиквали мисленето на учениците към критичност и логика. А този просвещенски заряд разпалвал и искрата на политическото осъзнаване на последната фаза от Възраждането – борба за национално освобождение.
Самият Павлович учил в гръцки училища в Мелник и Сер, станал монах в Рилския манастир, откъдето през 1831 г. го пращат да учителства в Свищов. Същата година той открива там второто, след това на Емануил Васкидович (1815 г.) „модерно българско училище”. Именува го на Светите равноапостоли Петър и Павел. Въпреки че се водело „славено-елинско”, гръцкият език, литература и история не били главното в програмата. Петропавловското Взаимно школо имало два отдела – „нисше” училище и „главно” училище. Павлович преподавал в „главното” българска граматика, катехизис, аритметика, българска история, риторика, логика, богословие, география, славянски и гръцки език. За нуждите на обучението съставя и издава „Аритметика или Наука числителна” (1833 г.), написва „География или Землеописание”, неиздадена поради ранната му кончина (ръкописът се съхранява в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”) , „Царственик”, който учениците ползвали за учебник. Христаки Павлович прави и множество преводи на български език.
„Аритметика”-та на Павлович – първото самостоятелно помагало в тази област („Рибен буквар” на д-р Петър Берон има енциклопедичен характер), включвала три раздела – първият обяснявал четирите основни математически действия приложение (събиране), изятие (изваждане), умножение и деление. Вторият раздел бил посветен на „раздроблените числа” (дробите), а третият – на „тройното правило” – „оная наука, която ни научава от три явни числа да нахождаме четвърто неявно”. Отделно приложение бил „Месяцесловът”, пъстра мозайка, включително и суеверия, но преди всичко със задача да се пресмятат „подвижните” и „неподвижни” черковни празници.
Дефинирайки „що е числителна наука, що е число, кои са числителните знакове, що е деление (в смисъл на действие) в числителната наука и колку са они”, Павлович подготвя почвата за утвърждаване на аритметиката като основен предмет и отваря вратата за по-сложни учебници от чужди автори.
Такъв е случаят с преводния учебник на А. Малинин и К. Бурянин (от Русия), чието второ издание на български пуска утвърдената вече „книжарница на Христо Г. Данов с клонове в Пловдив, Русчук, Солун”. Христаки Павлович е преводач на първото издание (1875 г.), наречено „Числителница” и така препоръчва помагалото - “Предлаганото от г-на А. Малинин и г-на К. Бурянин, е въведено като учебник във всичките русски гимназии и при всяко препечатвание (а тя е препечатвана 9 пъти!) преработвана е от същите, прегледвана и удобрявана е от учената комисия на Министерството на народното просвещение. Ние даваме още по-голяма важност на този учебник за това, защото той е съставен от хора, които от много години насам са преподаватели по математика в Московската гимназия; имат свои напечатани учебници по този клон от науката, следователно те имат многогодишна опитност, който най-добре и най-вярно учи человека чрез какви начини и средства може да постигне коя да било цел. Ще забележим само, че ние си дозволихме да извадим из този учебник неща, както напр. алгебрически някои начини, които мислим, сега за сега не са толкова потребни на нас, а някои неща расправихме по-нашироко, както напр. за метрическата система, за която вече съществува закон, че ще се въведе и в нашето отечество. Разделихме книгата на две части, защото от опит сме забележили, че повечето от учениците по причина на сиромашия следуват само до вторий клас, та през това късо време да могат да си имат учебник по Числителницата.”
Христаки Дупничанин Павлович има още много приноси за образованието. Съставя „Писмовник - набор от „тертипи” (образци) за кореспонденция при търговските и стопанските взаимоотношения.
Днешният българин ще остане изненадан от почти съвременното съдържание на Павловичовото „Землеописание”, съдържащо „Космография” или „Система света” и „Солничная система”.
Павлович е и голям български родолюбец, неговият „Царственик” (1844 г.) представлява и първото популяризиране на Паисиевата История (1762 г.). Дотогава съществували осем преписа на произведението на отец Паисий - от Котленски, Кованлъшки, Еленски, Петко Р. Славейков, Габровски, Змеевски, Фотиновски. Павлович не преписва дословно от известните вече преписи, а систематизирано, достъпно и ясно излага българската история, отстранява повторенията, размества хронологично историческите разкази, за да очертае ясната връзка помежду им. На корицата Павлович съобщава вкратце съдържанието на книгата: „Царственик или История болгарская, която учи от где са Болгаре произшли, како са кралевствовали, како же царствовали, како царство свое погубили и под иго попаднали”.
Наследството на Христаки Дупничанин Павлович обхваща още десетки заглавия, също и преводи от гръцки и руски на белетристични творби. Освен богатото писмено наследство, чрез което попаднах и на споменатата руска диря в образованието от възрожденския етап, този български будител е оставил и ненадминат и достоен потомък – Николай Х. Павлович, художника, дал име на Българската рисувателна академия.
