100 години от рождението на Тодор Живков
6.
Започнах да питам в своите публикации от началния етап на прехода кому е нужно да се „изпомпват” и обезценяват предприятията? Къде отлетяха парите от външнотърговските дружества? Какво се случи с производствените им активи в чужбина? Кой спечели от изкуственото подхранване на опозицията, станало не без съдействие на лидерите на БСП.
Ако преди да замина за Москва предпочитах прагматизма на Луканов пред лявата фраза на Лилов (Лилов го ценях заради толеранса му към българската интелигенция, като член на Политбюро, през 70-те и началото на 80-те), сега действията на Луканов онагледиха себе си като авантюристични, объркани, стимулиращи незаконното забогатяване на определени среди от номенклатурата и обслужващия ги персонал.Тема на статиите ми беше и „безхарактерността” на президента Младенов, но и на Луканов спрямо “Града на истината” и активистите на публичното „неподчинение”, окупирали терена около Партийния дом и президентството – те трупаха напрежение, захранваха с антиправителствена информация печата и телевизията. Не можех да си обясня защо властта демонстрира „инертност”: за страх ли става дума, за предпазливост, за политическа далновидност? Приемах за лицемерие заключението, че България се намирала пред гражданска война и само тяхното (на лидерите на БСП) изчакване, огромната им търпимост към опозицията, даже стимулирането на опозиционните действия спасило отечеството ни от кървава национална конфронтация. И до ден-днешен няма сила, която да ме убеди в тази идеология. В началото на 90-те опозицията нямаше мощ, за да предизвика масови стълкновения с властта. Виж, по-късно, поела кърма от майката партия, тя можеше да организира напрежение в страната, но не и гражданска война.
Нино Нинов, в обемна статия „Милост към преустройството”, публикувана във в. „Дума” (14 януари, 1994 г.) излезе с контрадоводи на моята критика, насочена срещу погрешния развой на преустройството. Отговорих му с друга статия „Милост – но за кого” („Дума”, 26 януари, 1994 г.), пълна с обобщения, до които бях стигнал през изминалите след 10 ноември години. Струва ми се, че тази полемика е първият или един от първите теоретико-практически сблъсъци между апологетите и критиците на преустройството у нас.
Аргументите ги синтезирах в седем пункта, отговаряйки досконално на Нино Нинов, обвинил ме във всичките смъртни грехове на консерватизма. Първо, обявих се срещу „начина, по който бе разрушена старата държава”, довел до съмнителното разбогатяване на „тънък слой от старата номенклатура”. И още, подчертах разминаванията с обещанието да се изравним с развита Европа: вместо това България от просперираща промишлена страна на Балканите, сега „се бори за място между банановите републики”. Второ, опонирах на казаното от Нинов, че демокрацията е „самоцел”. Сочех, че трябва да се прави оразличаване между свобода и демокрация, като се има предвид как под покривалото на демократичните промени народът също може да бъде лъган. Трето, заявих, че ми е чужд моралът на бащите на преустройството, които набързо се преобразиха в демократи от „западен тип”. Четвърто, възразих на довода за естествено протеклите „народни революции” в края на последното десетилетие на 20 век. И въобще, отхвърлих мнението, че преустройството е стихиен акт, а не и планиран процес.
Пето, оспорих тезата, че тоталитаризмът е характерен само за СССР и държавите от Източна Европа. Приведох цитат от Маркузе, който твърди: “тоталитаризмът се разстила над цялата индустриална цивилизация, при което интересите на господството преобладават над производителността, задържат и отклоняват нейните възможности”. Шесто, на извода, че преустройството е заредено със строителен замах, отговорих, че то е „блестящ разрушител. Но му липсва съзидателна енергия”. Седмо, съображението - отива си в небитието една империя, го оборих с истината, че се ражда „нова империя – самовластен господар на света. Едва ли си струва един вид монополизъм да бъде заменян с друг вид монополизъм”.
Заключението на моя текст е симптоматично за оформилите се в мен мисли относно протеклия етап от Горбачово/Лукановото преустройство: „Идеите на преустройството разкриха порочността на една система, изчерпала историческите си ресурси. За съжаление тези идеи твърде бързо бяха изкористени и компрометирани. Така „светлият бунт на разума” привършва земните си дни като старец, пожелал да прекара остатъка от живота си на „чужда улица”.
Във връзка с Тодор Живков продължавах да не приемам девалвирането на моралните ценности през неговото управление. На твърденията, че Живков успя да направи България модерна и силна, възразявах, че ние, социалистите, сме се посветили да създаваме не просто мощна държава, а държава на свободата и справедливостта. И Чингис хан, и Александър Велики, и Наполеон, и Сталин са творци на велики държави – империи, но нали социалистическата революция се извършва в името на една по-висока степен на човеколюбието? Пишех за чертите на „социалистическата монархия”, каквато Живков можеше да конституира.
Нямаше как обаче да не прибягвам до съпоставки със съграденото от Живков. След 10 ноември 1989 г. бях станал свидетел как се граби сега имуществото на селските кооперации, как стопанските сгради на ТКЗС целенасочено се разрушават, как заводи, давали продукция за цял свят, обзаведени с модерни машини, са на ръба на банкрута и действат с рязко намален капацитет. Подобна вандалщина по времето на Живков беше невъобразима. Не можех да не направя паралели между предишната относителна и ограничена свобода на словото и новото фаворизиране на автори и съдържание, удобни за властимащите. Икономическата цензура върху медиите още в началото на 90-те показа антидемократичната си природа. Не одобрявах кадровия подбор – за новата кауза на демокрацията подбираха подмолни, фалшиви особи, приспособленци, които довчера венцехвалеха миналото управление, убоги същества, заменили едно клише с друго.
Тези мои наблюдения трупаха не само негативи, но главно активи върху приносите на Тодор Живков. Очевидно беше, че в новите условия би трябвало да се подготвим за многостранни изводи относно политическата му и държавническа дейност. Да, той е стимулирал разгула на част от партийния актив, за да го привлече на своя страна, но е осигурявал и изпълнение на строителните програми, с които е ангажиран. Да, този елит, преследвайки интересите си да се превърне от управленски елит в собственик, предаде и Живков, и всички онези кадри на БКП, чийто морал и патриотизъм надделяха над социалния егоизъм. Живков, макар и подпомагал оформянето на новите господари на живота, не се съгласи да стане съучастник в реализацията на криминалната революция.
На това място ще се опитам да обобщя онова, което още в средата на 80-те години най-силно ме впечатли като продуктивен акт от страна на Тодор Живков. Тогава се състояха няколко срещи между Живков и Горбачов. Една от тях се проведе в България. На нея българският лидер каза на всесилния стопанин на Кремъл (а после и в писмо до Горбачов), че преустройството се движи в неправилна посока. Оспори тезиса на Горбачов и неговите най-близки съветници Яковлев и Шеварднадзе, че социализмът, който се намира в криза, е длъжен незабавно да започне с преустройството на политиката, а после и към смяна на икономическия модел.
Българският държавник защити коренно различна постановка. Според него внимателно, промислено и конструктивно трябва да се извършат първо промени в икономическата област, да се разширят правата на свободния пазар и на конкуренцията между производителите, да се подготвят и законодателно въведат нови правила за функциониране на икономиката и едва след това да се пристъпи към дълбоки модификации в политиката. Живков се страхуваше, че неподготвена икономически, политическата реформа ще се трансформира в произвол и в налагане на модел, който ще разруши отвътре държавата.
Редица от последните му изказвания преди 10 ноември подсказват, че той също е убеден в „буксуването” на социалистическата икономика, също е наясно, че капитализмът печели нови терени, че забавянето на промените, консерватизмът на икономическите структури е злокачествена болест на „зрелия социализъм”. На тази паметна среща Живков едва ли е предполагал, че Горбачов се стреми не да преустройва социализма, а да сложи кръст върху него, за да се превърне в първостроител на капитализма в СССР и страните от Източна и Средна Европа.
Според мен върху исторически провидческата позиция на Живков са повлияли два основни момента. Първо, като „ветеран” на световното комунистическо движение, човек с огромен опит, принуден да лавира между лоялността си към съветското ръководство и очебийната нужда от активизиране на контактите с развитите капиталистически държави, Живков (това го намираме в изказванията му от края на 80-те) е стигнал до извода, че трябва да се „учим” от постиженията в икономиката, където и да стават те, без мистифициране на идеологическите различия. Второ, несъмнено е почерпил заключения от икономическата политика на Дън Сяо Пин, проумявайки, че това е реалистичният изход от ситуацията. В този план според Живков, с извършването на икономическите реформи животът ще покаже как и на каква плоскост да бъдат проведени и политическите промени.
