През последните няколко дни в цяла Босна и Херцеговина (БиХ) се наблюдаваха най-масовите протести от 1990 г. насам. Те бяха провокирани от тежката икономическа ситуация в страната, където безработицата достигна 27,5 %. Недоволни подпалиха сградата на Министерския съвет. Сградата на президентството в Сараево също бе в пламъци. Босненската полиция използва водни оръдия, за да разпръсне протестиращите, които се опитваха да пробият на територията на президентския дворец в Сараево. И в президентската резиденция в столицата на БиХ пламна пожар, след като протестиращи хвърляха огнени факли по прозорците. И околните трамвайни станции и павилиони бяха обхванати от огнени езици...
Гневът на хората подпали Босна. Протестиращите скандираха за оставка на правителството. Улиците бяха осеяни с камъни, бутилки и счупени стъкла. В антиправителствения протест участваха хиляди демонстранти, предимно млади хора. Полицията ги разпръсна, използвайки гумени куршуми и шокови гранати. Съобщава се за стотици ранени и от двете страни. Въпреки че протестите имаха открито социален характер обаче, техните корени се крият дълбоко назад във времето на четиригодишната гражданска война, която буквално срина страната. Както е известно, войната в БиХ (1992-1995) раздели един просъществувал столетия общ икономически простор, изтръгна от родните им огнища, разсели и прогони около 2 милиона души. Освен това бяха убити десетки хиляди невинни хора, разрушени стотици културни и верски паметници, разделени хиляди семейства. (Смята се, че преди войната в БиХ е имало 30 % етнически смесени бракове!..)
Днес „гарантите на държавата БиХ”, оформена с Дейтънското споразумение от 1995 г. - САЩ, ЕС и Русия - са изправени пред избора: да се остави страната сама да решава своите проблеми чрез договаряне между трите държавотворни народа - сърби, бошняци и хървати, - или алтернативата – налагане на решение с натиск отвън.
19 години след приключването на войната е повече от ясно, че наложената с Дейтънската конституция политическа система на държавата не функционира, защото постигнатото под егидата на САЩ „споразумение” спря войната и това е неговата „главна заслуга”. В същото време то санкционира разделение и администриране на държавата на база на статуквото, постигнато със силата на оръжието, без изобщо да се съобразява с историческите, етническите и социално-икономическите реалности в бившата югославска република.
С формирането на двата ентитета - Република Сръбска (РС) и Федерация Босна и Херцеговина (ФБиХ), които по същество са федерални единици, бяха заложени правни, политически и икономически предпоставки за обособяването и функционирането им като самостоятелни държави. Със сигурност може да се предположи, че точно това е искал Милошевич в Дейтън, както споделя един от присъствалите на преговорите бошняци. Сръбският лидер е настоявал най-много сръбската част да запази името Република Сръбска, докато Ф. Туджман и А. Изетбегович са се борили главно за повече територия. Освен това Дейтънското споразумение предостави на двата ентитета правото да осъществяват “специални и паралелни отношения“ – съответно ФБиХ с Хърватия и РС със Сърбия, което по същество дава възможност на двете съседни държави да се намесват във вътрешните работи, или поне да влияят на процесите в БиХ.
Друг е въпросът, че ръководството на самата Сърбия никога не е било в толкова близки отношения с Турция, и то при положение, че сегашният президент на страната Николич е от четниците на Шешел, които водеха активни сражения в Босна. Турски инвеститори влизат и в Република Сръбска вече. За съжаление православните славяни винаги биват жертвани и никога никой няма жалост или милост към тях. Но за това сами са си виновни, разпокъсани, скарани, извърнати към Запада и после се чудят, че никой не ги уважава и винаги ги „прецакват”. Правилният път би бил тотално обвързване с Русия и прекратяването на “прозападните експерименти”. Просто геополитическата ситуация в момента я прави “по-симпатична” от останалите. Поне за момента при руснаците липсва двойния морал. Имат определен формат и морал, които на този етап при Запада видимо липсват.
Онова, което се явява ключът към сегашните вълнения обаче, е друга разпоредба на конституцията. Тя даде възможност да се формират властите на държавно равнище чрез етнически вот и техните решения да бъдат блокирани от политическите сили на всеки от трите народа, ако по тяхна преценка същите не отговарят на интересите на съответния народ. При това следва да се има предвид, че в БиХ почти всички сериозни партии са формирани на етническа основа и в една или друга степен са участвали във войната. В риториката и в поведението им все още присъства етническа или верска неприязън към довчерашния противник на бойното поле.
Доминиращото политическо противоречие в БиХ днес е каква да бъде държавата. Сърбите се борят за федерална държава при запазване на всяка цена дадените на РС в Дейтън територия и ингеренции. Хърватите искат при евентуална ревизия на Дейтънското споразумение или запазване на федералното устройство да се формира отделен хърватски ентитет. Бошняците настояват за унитарна държава.
Налага се убеждението, че при съществуващите етноцентризъм и климат на взаимно недоверие властващите политически сили на трите народа не са в състояние да направят в близко бъдеще необходимите компромиси и сами да се договорят за промяна на конституцията и съответно на политическата система, които да доведат страната на прага на членството в Европейския съюз. Освен това може със сигурност да се каже, че постигането на договор за промяна устройството на държавата, особено между сърби и бошняци, не би могло да се очаква без силен натиск отвън.
Оказа се, че масираното международно присъствие в БиХ, включващо върховен представител на ООН, а отскоро и специален представител на ЕС, военна и полицейска мисии, множество международни организации, а също така огромната финансова помощ за страната, не повлияха за постигане на съгласие по посочените императивно от ЕС основни реформи - полиция, правна система, медии, образование.
Една от главните причини за това положение е видимото колебание в „международния фактор” относно необходимостта от натиск върху политическите лидери за постигане на договор. Това се потвърждава от дейността на досегашните върховни представители, всеки от които тълкуваше възложения му мандат различно. Докато едни наказваха политици, включително членове на най-висшите органи на властта: парламент, президентство, правителство, отменяха решения и закони, други смятаха за целесъобразно само да наблюдават и съветват, изчаквайки политиците сами да се договорят.
Предизвикателство за ЕС и особено за района на Западните Балкани е появата на политическата сцена на „новата нация” – бошняци. В края на 70-те години на 20 в. босненските мюсюлмани бяха обявени за „нация”. Това бе потвърдено с конституцията на СФРЮ от 1974 г. Думата мюсюлманин започна да си изписва с главна буква. По това време този ход на Тито се обясняваше с желанието му да спре споровете между сърби и хървати относно етническата принадлежност на мюсюлманите. За едните те са сърби, а за другите - съответно хървати, приели исляма след идването на османлиите. По време на войната в БиХ обаче сръбската пропаганда, както и частично хърватската, използваше за тях термина „турци” (?!). В процеса на разпадане на федерацията и главно по време на войната в двумилионната мюсюлманска общност усилено се утвърждава тезата, че мюсюлманите са етнически бошняци със свои исторически корени, своя средновековна държава, че са имали своя църква (църква босанска), свой език, различен от сръбския и хърватския. Видни представители на интелигенцията застъпват виждането, че бошняците са наследници на богомилите, които не са искали да приемат християнството - нито православието, нито католицизма, а в рамките на Османската империя доброволно са приели исляма.
С такова „концептуално виждане” бошняците проектираха бъдещи проблеми и противоречия и със сърби, и с хървати. С Дейтънското споразумение бошняците бяха легализирани като трети държавотворен народ в БиХ. След него, както и по време на войната, отношението към тях не бе еднозначно. В резултат на пропагандата на воюващите срещу тях страни, целяща да ги представи като носители на тероризма в Европа и съюзници на „Ал Каида”, използвайки като повод главно помощта, предоставяна на Изетбегович от ислямски държави и участието на контингент от муджахидини във войната на страната на бошняците, а на по-късен етап и появата на уахабизма в БиХ, в една част от външния свят беше формирано негативно отношение към бошняците-мюсюлмани. За друга част обаче бошняците бяха „жертви”, на които международната общност трябва да помага. Това виждане започна да доминира след „фактите” за етническо прочистване и особено след „клането” в Сребреница. Сребреница е измислица! Пропагандна лъжа! Истината е, че в Босна е пострадало главно православното християнско население. Православните християни само са се бранили от (поддържаните от турците) муджахидини.
Мнозинството от политиците-бошняци „признаха”, че участието на муджахидините във войната е „грешка” и че уахабизмът „няма място” в БиХ. В това отношение показателно е едно изявление на Изетбегович в отговор на журналистически въпрос, че бошняците, изправени пред „тотално изтребление” (?!) от сърби и хървати са били „принудени” да приемат „военна помощ” отвсякъде, че муджахидините са пристигнали в БиХ по собствено желание и че „помощта им” не е била от „особено значение”. В същото изявление той „признава”, че те са извършили престъпления, за които бошняците не следва да носят отговорност.
В борбата за признаване на тяхна „национална идентичност”, както и за членството на БиХ в НАТО и ЕС, бошняците акцентират на факта, че те са „коренни европейски мюсюлмани” (?!), съжителствали векове битово и културно с католици и православни. Като аргумент изтъкват и начина на функциониране на тяхната ислямска общност, утвърден по време на австро- унгарската окупация с цел отдалечаването им от останалия ислямски свят и „възприемане на европейските ценности”.
Налага се убеждението, че запазването целостта на държавата БиХ, в която бошняците имат равноправен статус с хървати и сърби и приемането на страната в НАТО и ЕС са най-важните фактори, които, видите ли, ще осигурят „имунитета на бошняците” от ислямския радикализъм и фундаментализъм. Постигането на международно съгласие относно причините и характера на 4-годишната война в БиХ и осъждането на военнопрестъпниците е от особена важност. Както е известно, това не бе направено в Дейтън. В подписания договор не се посочват виновните за войната. Не се знае кой е победител и кой е победен. Останаха спорни въпросите: извършена ли е агресия срещу БиХ (както казват хървати и бошняци), или случилото се е гражданска война, т. е. междуетнически конфликт, за който всички страни са еднакво виновни (както твърдят сърбите); имало ли е целенасочено силово етническо прочистване или не; извършен ли е геноцид от някоя от страните, или не?
Всичко това не можеше да не се отрази на работата на създадения международен трибунал в Хага за Югославия, а също така на поведението на политическите сили, представляващи трите народа след войната. Изправените пред трибунала политически лидери за някоя от страните са национални герои, за друга - военнопрестъпници. Това обяснява и факта, че толкова късно бяха изпратени в Хага Радован Караджич и Ратко Младич и че тяхната охрана не бе дело на кръгове или групи лица, а целенасочена държавна политика на Сърбия. Отговорът на поставените въпроси не би трябвало да се отлага, защото от него ще зависи постигането на помирение в БиХ, завръщането на прогонените и разселени лица по родните места, преодоляването на ксенофобията и в крайна сметка връщането на страната в нормална обстановка на съжителство и толерантност. Колебанието и забавянето на „международната общност” да осъди политиката, която предизвика войната в БиХ, би окуражавало нови политически сили в страната и в района, както и отделни политически лидери, да следват и в бъдеще шовинистична и ксенофобска политика.
В тази връзка не е оптимистичен и изводът, направен от проучване на ООН за БиХ, че: “Бъдещето е непредвидимо!”.
Достатъчно е само някой да каже, че сърбите, бошняците или хърватите са виновни за сегашното тежко положение в страната, и вълненията от социални за миг ще станат етнически.
