• Бележки по т. нар. преход
Повод за моите „Бележки” е предаването на проф. Юлиян Вучков „Времена и нрави” по телевизия „Евроком” (9,45 ч, 13.02.2014 г.). Отдавайки дължимото на проф. Вучков за неговите емоции и пристрастия, трябва да заявя, че самото предаване, пълно с прекалена фобия към всичко извън личното виждане на водещия, показва съществена несъстоятелност относно развилите се и развиващите се политически и обществени процеси в България след събитията от края на 1989 г. Това ме кара да добавя няколко щрихи по въпроса.
В края на 1989 г. беше сключено джентълменско споразумение между върхушката на БКП и правителството на САЩ за доброволна капитулация: отваряне на „вратите на крепостта България” и всяческа помощ за смяна на обществено-политическата и обществено-икономическата власт, туширане на всякакво народно недоволство срещу пълна свобода за социалистическите кадри за включване в новата система според техните възможности. Това беше единствено възможното, което БКП можеше да направи за страната и за хората. Причините бяха изключително обективни:
1. Нямаше никакви възможности за запазване на социалистическия строй. Пред отвратителната и страшна югославска перспектива БКП спешно се трансформира в БСП и беше създадено ДПС.
2. В България нямаше „революционна ситуация”, нямаше и „нови кадри”, които можеха самостоятелно да вземат властта. За нуждата на смяната на властта „кадри” бяха намерени във всевъзможни неформални места (включително кръчми и кафенета), извадени оттам и обявени за „демократи”. Предварително бе ясно, че тези „кадри” не стават за нищо, което и се доказа на практика впоследствие.
След пускането на процеса започна неговото развитие според вътрешната му логика. Нямаше как държавата да остане без специални служби и без армия, нямаше как те да останат без старите кадри (нещо подобно се случи и след 9.09.1944 г.). Всичката надежда остана на процеса, който трябваше да култивира ново съзнание. И се започна: деиндустриализация, разсипване на селското стапанство, унищожаване на социалистическата инфраструктура, „реформиране” на образованието, пенсионният и здравен геноцид и т.н., и т.н. Беше дадена свобода да се зачертава, дописва и пренаписва историята, да се разпространяват измислици... Но зад гърба на новооглашените “капиталисти” нямаше нищо – нито история, нито герои, нито мъченици, а само едно его. Ако някой им бутне подкрепата отвън, от тях за нула време ще остане само едно мокро петно на асфалта.
Народът мълчеше, но упорито не желаеше да припознае най-хубавия „нов-стар” строй и два пъти на избори-референдуми го показа, като даде абсолютна парламентарна власт на БСП. След това, уморен и неразпознал историческата реалност, се отдаде на религиозно търсене на месията-спасител.
Погледнато от тази страна, целият примитивен вой срещу БСП, цялата елементарна пропаганда на пещерен антикомунизъм, русофобия, упражняване на конспирология по повод митичната ДС и „дългата ръка” на Кремъл говори, че недоносените „революционери” продължават да са на чужда хранилка и да изпълняват чужди поръчки. Напълно е възможно някои среди отвъд океана да са решили, че за изминалите години са изчерпали дадените обещания от 1989 г. и е време да се реши окончателно въпроса с БСП, която все пак някаква пречка за окончателна реализация на проектите за Източна Европа.
Събитията в Украйна и авантюрата с АБВ добавят допълнителна вероятност за подобно предположение. Но надявам се, “големият брат” да е разбрал, че никакъв „десен” резултативен политически проект в България не е възможен.
Наистина, външно погледнато, БСП не изглежда добре, но причината е само в нея. Трудно бе да се предположи, че столетна партия ще допусне такава потресаваща липса на тактическо и стратегическо мислене, паркетен аристократизъм, разпиляване на интелектуалната енергия на обществото. Дълго насажданото пренебрежение към интелекта и подозрителността към всеки, който мисли извън установените правила, доведе партията до ръба. Бяхме свидетели как се раждат надежди, без да се превръщат в тенденции, и как възкръсват тенденции, които отдавна трябваше да бъдат погребани.
Стремежът за интеграция в новата политическа система се натъкна на съпротива откъм самата идентичност. За мечтаната интеграция се искаше нещо повече от риторика. Над БСП увисна дамоклевият меч непрекъснато да доказва, че не е БКП и едновременно с това да задържа в своята орбита изключително комунистически мислещ електорат.
Каква партия ще остане БСП, е отделен въпрос. Лично аз съм съгласен да работя и с партия на „демократичния” капитализъм, ако в нея членуват макар заблудени, но честни трудови хора, стига БСП да остане част от „лявото” политическо пространство и с това да даде шанс за неговото единение, защото единението прави силата.
Партия на демократичния социализъм или партия на демократичния капитализъм, тя още е нужна на страната. Казано грубо и цинично, дори и само за социалната адаптация на повече от 3 милиона българи, каквато адаптация никоя друга лява партия не предлага...
Такива са реалностите на историята. Предстои да видим какво всъщност ще се случи.
