100 години
от рождението
на Тодор Живков
8.
Няколко теми Тодор Живков ги повтаряше почти при всеки наш разговор. Едната се отнасяше до грешките на преустройството. Харесваше му формулата ми за криминална революция.
Тук той, наред с презрението си към Горбачов, ядосано (с ненавист?) се произнасяше за двама души – Андрей Луканов и Петър Младенов. Но по-непримиримо за Луканов, превърнал се в негова натрапчива идея. Всяко прегрешение, всяко отклоняване от правилния път, всяко покушение срещу нацията ни го свързваше все със зловещата, според него, фигура на Андрей Луканов. Вметваше, че и на заседанията на Политбюро се пазел от него, тъй като незабавно донасял на руснаците.
Но най му тежеше обвинението, че е натрупал държавен дълг от над 10 милиарда долара. Дълго и предълго ми обясняваше като на запознат с въпроса субект, че вината не е негова. В началото на 80-те България нямала външен дълг. А предишният планомерно и в срок сме го погасили. Доказваше, че Горбачов с промяната на цените на горивата и с новия начин на взаимно разплащане – не с рубли, а с долари, нанесъл непоправим удар върху икономиката ни. При това, сторил го без подготовка. Така че нямало какво друго да се направи, освен да се теглят външни заеми. В същото време подробно се спираше върху заемите, които трябвало да получим от арабски държави. Сума сумаром, на финала дългът се свеждаше от него до четири, четири и половин милиарда долара. Сочеше също, че икономиката ни тогава била работеща, докато сега буксувала.
И отново нещата опираха до Луканов. На него било възложено да се грижи за дълга, да следи движението му, а той, понеже не обичал да се труди, довел работите до кривата круша. Предричаше, че Луканов, изправил България пред банкрут, съвсем ще я опропасти, ако продължи да е с влияние в БСП. С жаден поглед следеше всяка моя дума за това, че ролята на Луканов в социалистическата партия е почти периферийна, че даже не е депутат. С наслада изслуша как веднъж Жан го държал няколко часа пред кабинета си, преди да го приеме.
Обичаше да се отдава на спомени, подложени на преосмисляне. Твърдеше, че още на прага на 70-те бил за реформиране на икономиката и за въвеждането на пазарни механизми, но братята от Москва зорко ни наблюдавали: навреме сложили запрет над реформаторските му усилия. Застанал начело и на нова национална политика, която обозначавала по-самостоятелна политика.
Гордееше се, че под негово ръководство се провела битка за българското минало на днешна Македония. Не без суета споменаваше как сме водили преговори (търговски) с руснаците в наша полза. Не му допадаше споменаването на чешките събития („Пражката пролет”). Подминаваше моята реплика за българското участие в смазването на „десния чехословашки уклон”. Подчертаваше обаче нуждата, в онази ситуация, да се притечем на помощ на чешките другари.
На една от срещите препоръча да попитам в бъдеща моя статия къде са отишли парите от резервия валутен фонд. Назова сумата, мисля беше два и половина или три милиарда долара. Почти без промени зададох продиктувания въпрос в публикация, отпечатана във в. „Дума”. След няколко дни Андрей Луканов, минавайки край мен в кулоарите на парламента, подхвърли, че прочел статията ми, в която съм се занимавал с финансов проблем – този за резервния валутен фонд. Сбъркал съм бил, защото това е материя, по която не притежавам нужната информация.
От мен Живков очакваше да му разкажа своите наблюдения и преживявания от положението в страната, от дейността на Народното събрание. Наостряше уши да чуе новини за БСП. Останах с впечатление, че макар и получил рани от своята партия, продължава да милее за нея и да желае тя да разшири влиянието си в националния живот. Признаваше, че европейският социализъм е претърпял крах: сега главното е да се вземат поуки. Настояваше да се знае, че той първи с указ 56 е направил пробив в консервативните разбирания за развитието на стопанския живот при социализма. Смяташе за свой принос тесните връзки на България с икономически гиганти от Германия и Япония. Новият социализъм, според него, трябва да вземе добрите постижения на Запад, за да има бъдеще.
Не искам да съм лош пророк, но Живков – както аз го възприех – се отличава от днешните му почитатели на неговите дело и мисъл. Той не беше склонен да служи на талмуда, да си слага капаци на очите, да защитава идеи, които не раждат плодове. Беше готов да препоръча система на социализма, която черпи животворна вода от всеки източник, щом е полезен за народа. От миналите човешки формации, но и от капитализма! Като прагматик, държеше хората да живеят по-човешки, което предполага „котката да лови мишки”.
Срещите с Тодор Живков, както се вижда, ми позволиха по-отблизо да се запозная с образа и характера на държавника и политика. Да се отърся от предишни предразсъдъци, но и да потвърдя в основни черти онова, което съм си мислил за него, наблюдавайки го от разстояние.
Името на Тодор Живков ме заинтересува още от периода на Априлския пленум на БКП през 1956 г. Дотогава лицата, които запълваха политическото пространство, бяха главно три: Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков, наред с тях – Антон Югов, Георги Чанков. Цола Драгойчева, Добри Терпешев и пр. Живков беше „герой” от средния ешелон и на своята партия, и на антифашистката съпротива. Затова издигането му на равнище държавен и партиен ръководител беше наистина изненадващо. Едва ли всичко можеше да се обясни с вътрешнопартийните противоречия, изострени след 20 конгрес на КПСС през 1963 г., с битката между реформаторите и сектантите / догматиците, с конфронтацията между вътрешните кадри и тези, пристигнали от емиграция в СССР.
Според мен Тодор Живков бе наложен от Никита Хрушчов, предпочел партийния деец от Правец заради неговия нюх на политик-прагматик, достатъчно гъвкав и достатъчно твърд с оглед на тогавашните критерии. Освен това трудно можеше да се предположи, че Живков е в състояние да взема еднолични решения, понеже тогава бе зависим от хората, които са го посочили и избрали.
Не смятам също, че Хрушчов се е спрял върху Живков за лидер на страната ни заради неговата по-значима лоялност към СССР от останалите членове на Политбюро. Истината е, че тогава всеки активист на БКП дълбоко вярваше в силата и мощта на съветската държава, възпитан в интернационализъм, гледаше на съветските водачи като на личности, призвани да ръководят световното комунистическо движение, планетарния революционен и освободителен процес.
Едва по-късно, и то след десетилетие, Живков, сблъскал се с догмите на съветския социализъм, ще се опита да „изтъргува” по-благоприятни условия в контактите с руснаците. Но това не би трябвало да се интерпретира като форма на противостоене срещу СССР, характерно за ръководители на други източноевропейски държави. Докато политическите емигранти от СССР, заели важни позиции в новата ни държава, се изявиха през времето на сталинизма, Живков започна да работи като държавник и виден партиен функционер в годините на десталинизацията, на „разгромяването” на култа към личността, на отречените репресии в съветската държава. По този начин изяви себе си като държавник в по-демократична среда на управление. Не може да се знае как би действал той през 50-те години, ако тогава беше взел властта у нас. Но в живота и политиката са валидни не хипотезите, а свършените факти.
Логично беше (така и стана!) нашата интелигенция да види в образа на Живков ръководител, натоварен да работи в духа на реформите, провеждани в Съветския съюз, да съдейства за стопяване на догматичните ледове, за озониране на творческата свобода в културата, за дълбоко коригиране на грубото насилие. Това на нас ни допадаше и ние, младите литератори и хора на изкуството, виждахме в личността му човек, който няма как да не подкрепи духовното обновление и проблемното трактуване на жизнените съдби в литературата. Стъписа ни до известна степен начина, по който се разправи с предишните си другари от Политбюро: лукаво и безпощадно, без опрощение на греховете.
Създаде се впечатление също, че Живков е прекалено съобразителен със силните на деня световни фигури, както и с конюнктурата на момента. Той умело спря „насред път” още на Априлския пленум, отказа се да задълбочи реформите, както искаха партийни авторитети като ген. Йонко Панов. Аз бях горд – след протичането на Априлския пленум, че ямболската част от партийните функционери (Ямбол е родният ми град) – ген. Панайот Каракачанов, полк. Борис Киров и др., настояха да се въведат строги демократични норми на партиен живот, да се намалят заплатите на хората с висши постове, да се стопира разрастването на „червената каста”. Тези ръководители бяха проумели генезиса на епидемията, сполетяла соцдържавите, когато вместо народа решава партията, вместо партията – ръководителите, вместо ръководителите – овластеният лидер. Живков избра друг път – междинен: между бюрократичния социализъм (при запазване и увеличаване на привилегиите) и между реформирания, демократичен социализъм, еднолично направляван от новия ръководител и тясното му обкръжение. Това го очерта като политик и държавник на компромиса, на целесъобразните тактически решения, отличаващи се с подвижност, крайна съобразителност и маневреност.
Българската интелигенция възприе издигането на Живков радушно. Но постепенно, когато той започна да редува политиката на натиск с политиката на отпускане на „юздите”, когато заменяше селското си добродушие с хитрина и сурови мерки, когато в редица случаи трансформираше честното поведение в поредица от сценични трикове, становищата за личността на Живков и историческата му функция се диференцираха. Едни го боготворяха, други се държаха дистанцирано спрямо човешките му качества, трети, манифестираха открито опозиционно поведение: Емил Манов, Христо Ганев, Валери Петров и др. Аз, който се придържах повече към резервираното отношение спрямо Живков, днес осъзнавам, че ми е било нужно историческо разстояние, за да постигна обективност и коректност в съжденията си за бившия пръв държавник и политик на България.
