Продължение от бр. 9
Румънска признателност и благодарност
До Балканската война през 1912 година България не повдига въпроса за Северна Добруджа и съдбата на българското население, заменило турското с румънско робство. Проявената, от заетите с вътрешните си проблеми български политически среди през този период, лоялност към договореното в Берлин подхранва румънските апетити към пладнешки грабеж. Враждебна риторика, дрънкане на оръжия и открити заплахи за окупация на българска земя в Добруджа от страна на Румъния съпътстват всяко по-значително събитие във вътрешния живот на България от Съединението през 1885 до Първата Балканска война, когато лешоядът от север съзира мърша на юг през Дунава. Раздразнен от българските успехи в Балканската война, още през ноември 1912 година, Карол I предявява претенции за участие при разпределение на плячката чрез корекции на българо-румънската граница в Добруджа.
Предизвиканата от Румъния криза в района налага свикването на конференция на посланиците в Санкт Петербург на 9 май 1913 година под председателството на Сергей Сазонов, руски министър на външните работи, с участието на Германия, Англия, Австро-Унгария, Италия и Франция, но без участието на България. Решава се България да отстъпи Силистра на Румъния, но да не се коригира сухопътната граница. Румъния е недоволна и изчаква удобния момент.
Междусъюзническата война започва на 16 юни 1913 г. Цялата българска армия е на юг срещу обединените сили на бившите съюзници Сърбия, Черна гора, Гърция и общия враг - Турция. На 29 юни, само две седмици след началото на войната, румънските войски нахлуват в България през Добруджа и Дунава. Без никаква съпротива стигат до околностите на София, където ги очакват български войски за решително сражение. Не се решават да нападнат града – лешоядът налита само на мърша. Румънските войски разграбват беззащитна Варна, безчинстват в Плевен и плевенско. Цар Фердинанд моли за мир Карол I и изразява готовност да приеме всички негови условия. На 17 юли е подписано примирие и се открива пътят към поредната национална катастрофа, предизвикана от безотговорността на Кобургготската монархия. На 10 август 1913 година е подписан Букурещкият мирен договор. Член 2 на Договора очертава новата граница между България и Румъния, която започва от Тутракан на Дунав до Екрене (Кранево) на Черно море. Така България губи и Южна Добруджа. Годината е 1913!
Трудно би могло да се приеме, че 45 години след като и двете съседни държави получават своята независимост в резултат на една кървава война срещу общия поробител, в която участват рамо до рамо двата народа, коварството и безцеремонната алчност на румънската политическа върхушка не биха предизвикали гняв, разочарования, реваншизъм и желание за мъст у българите. Въпросът е не дали, а кога ще настъпи удобният момент за ответен удар, за реванш. И той не закъснява.
Първа световна война
България се включва в Първата световна война на 14 октомври 1915 година с обявяването на война на Сърбия. Българската общественост именува войната Освободителна. Формален повод за началото на войната е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд в Сараево на 28 юни 1914 г. В продължение на година България изчаква, за да се ориентира към коя коалиция ще се включат съседните държави и да прецени дали Антантата (Франция, Русия, Великобритания, Сърбия и други) или Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция) ще удовлетворят в по-голяма степен претенциите й към съседите, заграбили български земи. В крайна сметка избира Антантата и воюва на два фронта – югозападен, срещу Сърбия и Гърция, и Северен срещу Румъния и Русия. За целите на настоящето изследване ще се спрем на северния фронт.
През август 1916 година Румъния се присъединява към Антантата и на 27 август обявява война на Австро-Унгария. Четири дни по-късно, на 1 септември, България обявява война на Румъния и на следващия ден българската войска настъпва в Добруджа. За четири месеци е освободена цяла Добруджа и се установява българска администрация. В началото на януари 1917 година е освободен последния град в Северна Добруджа - Исакча. Българската войска окупира и Букурещ, като по-голяма част от територията на страната е окупирана от Австро-Унгария и България. Румънският министър председател Братияну, въпреки ангажиментите към Антантата, по румънски, излиза от войната и започва преговори с четирите държави от Централните сили за сепаративен мир.
На 18 март 1918 година в Буфтея е подписан т.н. предварителен Буфтейски мирен договор, според член 1 на който Румъния се отказва от цяла Добруджа в полза на Централните сили. В преговорите се проявяват и различията между съюзниците във връзка с бъдещето на Добруджа. Германия, мотивирана от егоистичен интерес, а не от съюзническа лоялност, настоява за оставането на Северна Добруджа в границите на Румъния, което би улеснило превръщането на Кюстенджа в свободно пристанище и колонизацията на града от Германия, чрез поставянето му под немско управление. Връщането на Северна Добруджа на България, което е основен мотив за присъединяването й към Централните сили, би затруднило осъществяването на немската колониална схема, тъй като ще се наложи да я приложи по отношение на съюзник! Турция на свой ред настоява да получи компенсации от България в Тракия, ако Северна Добруджа премине под нейно управление. Австро-Унгария е за връщане на цяла Добруджа на България.
Окончателният договор за излизане на Румъния от войната е подписан в Букурещ на 7 май 1918 година. Според първоначалния вариант само Южна Добруджа е върната на България с поправка на границата на север, а Северна Добруджа по настояване на Турция остава под управлението на кондоминиум на съюзничките. България е недоволна и възразява срещу уредбата на Букурещкия договор. Проведени са допълнителни преговори в резултат, на които е подписан Берлинският протокол от 25 септември 1918 г. Според неговите клаузи цяла Добруджа остава в пределите на България, която от своя страна се задължава да отстъпи земите по левия бряг на Марица на Османската империя.
Така допълнен, Букурещкият договор остава в сила до приключване на войната с подписване на мирните договори от Версайската система, при която България отново е от страната на губещите. Приключва периодът от три години, когато, за първи път след Освобождението от турско робство Северна Добруджа и нейното българско население, също са освободени от поредното робство, без съдбата на тази българска земя да се свързва със съдбата на Южна Бесарабия.
Но войната продължава, българските войски търпят поражения при Добро поле и Дойран на югозападния фронт, войската е изтощена и недоволна от управляващата върхушка, избухва Владайското въстание, което логично води до капитулацията на България, излизане от войната и подписване на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. Цер Фердинанд абдикира, но династията и последиците от разгрома остават да тегнат върху българския народ. Годината е 1918!
Край на Първата световна война - Ньойският „мирен” договор
Член 27 на договора отделя два реда на границата между България и Румъния: „От Черно море до Дунава: Границата, както е била на 1 август 1914 г.”
Така великите сили наказаха България за нарушаването на договора за присъединяване към Антантата, чрез подписването на сепаративен мир, и санкционираха резултатите от Междусъюзническата война. Годината е 1919!
Според румънско преброяване от 1930 г. населението на Добруджа е 378 344 души, от които 143 209, или 37,9 % българи, 129 025, или 34,1 % турци и 77 726, или 20,6 % румънци.
Въпросът за връщането на Добруджа в пределите на страната се превръща в основен външнополитически приоритет за политическите върхушки в България в периода между двете световни войни. Той ще определи до голяма степен и ориентацията на България към силите, стремящи се към ревизия на договорите от Версайската система. През април 1939 г. Георги Кьосеиванов, министър-председател на България, поставя като основен външнополитически въпрос връщането на Южна Добруджа.
СССР дава да се разбере, че ще подкрепи връщането не само на Южна, но и цяла Добруджа на България до делтата на Дунава, където двете държави да установят обща граница. Тази позиция на Москва остава непроменена и след 1 септември 1939 година.
През януари 1939 година цар Борис III поставя добруджанския въпрос в Рим, но по такъв начин, че никой да не му обърне внимание.
В Берлин също са резервирани към българските искания, тъй като държат на безпрепятствените доставки на румънски петрол от Трансилвания.
Германия проявява активност в подкрепа на българските искания едва когато започва ухажването на България от страна на англо-френския блок с цел да я задържи в своята орбита при очертаващия се неизбежен конфликт. Германия оказва натиск върху Румъния да уреди отношенията си с България, като върне Южна Добруджа. Румъния си прави оглушки, но не за дълго.
На 26 юни 1940 година Москва връчва нота на румънския пълномощен министър с искане да бъде опразнена Бесарабия и северна Буковина в срок от 24 часа. С изтичане на дадения ултиматум Червената армия завзема двете области и установява нова граница с Румъния. Унгария съзира звездния си миг за връщане на заграбената от Румъния Трансилвания – мобилизира армията и я струпва на унгаро-румънската граница. Румъния е на колене и бързо се съгласява с връщането на Южна Добруджа на България с цел да освободи войските си и да ги прехвърли на унгарската граница. Започва шумна манифестация на българо-унгарско сближение.
Липсата на външнополитическа концепция за решаване на Добруджанския въпрос, страхливостта и нерешителността на монарха, който не дръзва да оспори германското предложение само за Южна Добруджа, води до пропускане на уникалния шанс да се върне и Северна Добруджа без пушка да гръмне. И това, на фона на изричните внушения, идващи от Москва чрез българското военно аташе, че моментът е благоприятен да се помисли и за Северна Добруджа и за излаз на делтата на Дунав. Вместо да заиграе на тази струна, монархът оценява позицията на Москва като агресивна! За чест на двама български политици от това време, Богдан Филов и Иван Попов, министър на външните работи, по примера на Унгария, обявяват военна мобилизация на добруджанския фронт на своя глава. Борис III Кобургготски, който единствено се интересува да съхрани короната си, обявява плана за авантюристичен, за „нов 16 юни”! Но верен на заешката си природа не поема дори отговорността да спре мобилизацията, а съветва правителството да съгласува намеренията си с Рим и Берлин, преди да предприеме действия.
Отговорът е очакван – съветът е България да се въздържа от употреба на сила по добруджанския въпрос.
СЛЕДВА
