Най-страшното за един политик е равнодушието, когато никой не се интересува нито от него, нито от делата му. В този смисъл президентът на Русия няма защо да се безпокои. Той предизвиква сега както уважението на руските избиратели, така и острата неприязън на извънсистемната опозиция, която „тича“ за инструкции в посолството на САЩ.
В 1992 г. Русия, най-голямата, най-богатата и потенциално най-силната част от СССР, остана сама срещу западните страни. А Западът не би бил истински Запад, ако само граби. На практика той винаги се нуждае от красива „приказка“, оправдаваща грабежа. Това е част от европейската менталност, част от европейското самосъзнание. Европеецът не може просто да дойде, да ограби и да убие. Той е свикнал убивайки и грабейки, „да изпълнява мисия“.
А награбеното по време на мисията е само приятно допълнение. Европеецът е разнасял „католическото Христово слово“ с огън и меч в различни времена: от Мексико до Манила и Псков. Едва след това той предлага на народите своята абстрактна „цивилизация“. По-късно, у нас, в Русия той се бори с „тюрма народов“, а в 20 век с ръцете на национал-социалистите се сражава с „юдоболшевиките“. След това идва ред за борба с тоталитаризма. А сега пък се опитва да води борба с авторитарни режими с „честни избори“.
Просто поразително повторение на европейския начин за оцеляване „по пътя на грабежа“.
След разпадането на Съветския съюз през 90-те години Русия по нищо не се отличаваше от която и да е друга територия, привлякла вниманието на Запада за „цивилизоване“. Нито по степен на загуба на националното богатство, в негова полза, нито по количеството на преки и косвени загуби, измерващи се винаги с милиони човешки жертви. Политиката на шок и хаос е давала винаги възможност на Запада да постига забележителни резултати във всички времена.
Конкистадорите в средните векове, унищожили с огън и меч великите цивилизации на Американския континент, малко се различават от „чикагските момчета“ или днешните еврокомисари.
За да се разбере абсурдността на случилото се с нас в нулевите години при Путин, нека си представим империята на ацтеките по времето, когато е започнало завладяването на Америка... Испанците, шокът, продажният елит и процесът на демонтаж на ацтекската държава. И всичко необратимо започва да се променя.
Сега да си представим, че Монтесума преди смъртта си предава управлението на свой наследник, който купува испанския елит (със злато, б.пр.). Безцеремонният грабеж се превръща в изгодна търговия, в резултат на което жизненият стандарт на ацтеките става по-висок, отколкото по времето на Монтесума. Следва, например през август 1508 г., победа на войската, въоръжена и обучена по испански стандарти, над войните на съседно племе. После наследникът на Монтесума започва да обединява разделените от испанците индиански племена и да превъоръжава армията на ацтеките. Приема програма, според която след 10 години, в 1518 г., армията на ацтеките да достигне ниво, което ще направи невъзможно поставянето им на колене с военно нападение...
Днес такъв сценарий изглежда на всички като историческа фантастика. Но с цялата условност на горния пример, ние бихме могли да отбележим, че нещо подобно се случи в Русия на границата между 20 и 21 век. Русия през 90-те години беше здраво оплетена от цивилизаторите. Реалният Монтесума посрещнал испанците с думите „Ние ви чакахме. Това е вашият дом“. По същия начин, ако не със слова, то с дела посрещна „цивилизаторите“ нашият отечествен Монтесума - Б.Н. Елцин. Само че реалният Монтесума нямал приемник, а у Борис Николаевич се появи такъв. Като резултат, историята на Русия, с малки стъпки, за 15 години, направи обратен завой като в описания по-горе от мен хипотетичен пример в жанра историческа фантастика.
И сега отново, също като преди 15 години, остава актуален въпросът, на който много хора все още търсят отговора: „Кой е г-н Путин?“
Погрешно ще бъде според мен да търсим отговора с идеологически, икономически или политологически категории, защото бихме заприличали на французите в алегорията, направена от Лев Толстой за Отечествената война от 1812 г. в романа „Война и мир“: „Французинът, заел правилната позиция и ефективно фехтовайки се с руснака, достигна Москва. И бил доста объркан, когато руснакът захвърлил шпагата, грабнал сопата и започнал да налага по главата нашественика, докато не го изхвърлил от пределите на собствената си страна“.
Проблемът е, че нашите сегашни противници от западната цивилизация не заемат изобщо „правилна позиция за фехтовка“. При тях няма „правила и шпага“, а единствено „сопата на глобализма“ и мания за собствена уникалност.
И млатят с тази сопа по главата цял свят със завидно постоянство. Разминаването на шаблоните с реалността беше причината „мистър Путин“ да изостави куртоазните маниери и да противопостави на „сопата на глобализма“ „боздугана на държавния суверенитет“, с който отвреме навреме налага „цивилизаторите“ по главата, а друг път се спотайва в храстите в засада, затаил дъх, тъй като доблестта при саможертва става излишна, ако тя не те приближава към победата.
От тази гледна точка „мистър Путин“ е човек-функция. Ако желаете - компютърна антивирусна програма. Чистач на кариеристи, троцкисти и „западники“, които в съюз с „цивилизаторите“ успяха, започвайки с перестройката, да сринат Съветския съюз.
Неолибералната школа на Фридман предлага рецептата как най-добре и по-правилно „да се измести“ държавата от изпълнението на собствените й функции: намаляване на данъците, пълна свобода на търговията, приватизация не само на най-апетитните парчета от държавната собственост, но и на образованието, медицината, пенсионното осигуряване, поддържането на правовия ред и т.н. Общо свиване на разходите в социалната сфера, отслабване на държавния контрол. „Защо е необходимо всичко това?“, ще запитате вие. „За транформиране на властта на парите в политическа власт.“
Корпорациите (ТНК) се нуждаят от държавата за решаване на техните тесни корпоративни интереси. А гражданите на същата тази държава се превръщат във врагове, ако те не съответстват на финансовите цели на корпорациите.
Това ние в Русия изпитахме върху себе си през 90-те години.
Етап 1: създаване на хаос (1985-1991 г.).
Етап 2: докарване на обществото до състояние на шок, в който се късат обичайни връзки, руши се първичната социална среда, демонтират се работещи държавни институти на властта (1991-1993 г).
Етап 3: състоянието на хаоса достига своя максимум и гражданите не мислят за друго, освен за своето физическо оцеляване, а държавата е напълно деморализирана. Точно тогава рязко се засилва репресивната съставляваща на държавата (разстрел на Белия дом с танковете), което е прелюдия за принудителното провеждане на радикални реформи, т.е. приватизация и преразпределяне на бившата държавна собственост и привлекателни за корпоративния бизнес функции на държавата (1993-1999 г).
От гледна точка на неолибералите Русия беше станала „корпоративна“ държава още в 1999 г., когато Путин пое кормилото на страната. Оставаше още малко работа – да се прехвърли в ръцете на ТНК всичко, което не беше приватизирано в предишния период.
Въпросът за собствеността е твърде важен. Всички тези „ходорковски“ и „невзлини“, свършили цялата черна и мръсна работа в най-опасното време, работейки като зицпредседатели (от персонажа Фунт в „Златния телец,“ т.е. подставени лица, б. пр.), трябваше да предадат (продадат) приватизираните активи в ръцете на организаторите на хаоса, т.е. на едрите международни монополи.
За старт на този процес трябваше да послужи подготовката за продажба на уедрената до размер на най-голяма руска петролна корпорация ЮКОС. И ето че точно тук организаторите, политическите и финансови спонсори на „неолибералната“ революция в Русия-СССР, след седмица и вале, изтеглиха не асо, така очаквано от тях, а съдбоносната руска „дама пика“.
Появата на Путин във върховете на властта не можеше да бъде резултат на случайно стечение на обстоятелства. Как стана така в страна, лишена от политическа власт, със заграбена собственост, нямаща силна армия и сплотено от обща цел население? Как успя да се запази цяла и да се върне отново на световната арена? И гласът й да тежи, макар и не с предишната тежест, но да се взима под внимание от всички играчи на нея.
На Русия се удаде да обедини неща, които на пръв поглед не са съвместими. А именно общество, съществуващо като сплотен от обща цел колектив от индивидуалисти. Тук се крие и нашата слабост: ако нямаме обща цел-идея, се разпадаме на индивидуалисти „без царя в голове“ (руска поговорка, която описва човек, който с глупавите си действия става опасен за околните, б.пр.)
Но в това е и нашата сила: бидейки индивидуалисти, осъзнаващи своето предназначение, несъзнателно да действаме, ръководени от индивидуалната си инициатива, но обединени от обща цел, да получаваме кумулативен ефект от собствените си победи. Това не ви е строят на западните рицари, в който всеки мисли само за себе си. И не ви е източната орда, в която всеки е само винтче и действа по правилата на рояка.
„Това е Русия, господа!“
Русия, в която общата цел, несъзнателно почувствана от мнозинството, кара всеки, без дори да се замисля да прави това, което трябва, самостоятелно, индивидуално, без да изпълнява специална заповед. За постигането на общата цел всички индивиди напрягат сили, защото по някакъв начин чувстват, че така трябва и така е правилно, въпреки че не винаги имат логично обяснение за този феномен.
Във вековната борба с нас нашите геополитически “партньори“ са разбрали и нашата „военна тайна“, а именно, че само обща цел-идея може да сплоти руското общество в едно цяло и да го направи непобедимо и устойчиво. Точно това им позволи на два пъти през 20 век, в 1917 и в 1991 г., да ни „хванат“ във времена, когато имахме остър дефицит на общата цел-идея. Но те нямаха стратегия какво да правят по нататък с изглеждащия вече покорен завинаги народ.
В 1999 г. за нашата страна можеше да се каже „клиент созрел“ (култова фраза от филма „Диамантената ръка“, б. пр.). Цялата собственост от държавата премина в ръцете на зиц-председателите. Истинска армия нямаше. В началото на втората Чеченска кампания едва бяха събрани боеспособни части с 30 000 бойци. Държава липсваше - кризата през 1998 г. направи цялата система на държавните задължения отсъстваща институция. Народът беше зает със собственото си оцеляване. Идея нямаше. Набираха оборот сепаратистки мераци в националните републики (Чечня, Дагестан и др., б.пр.) за отделяне от Руската федерация по примера на републиките в СССР. Техният план беше прост и изпробван многократно. Външна намеса. Затваряне на тръбите за износ на петрол и газ на Запад и инвазия на страните от НАТО под предлог за осигуряване на непрекъснатата доставка на енергоресурсите към Европа плюс съществуваща заплаха за неконтролирано разпространение на ядрено оръжие. В резултат на всичко това – разпадане на Руската федерация.
Да се управляват няколко по-малки държави отвън, очевидно е по-лесно, а и опитът от разпадането на СССР го потвърждаваше. За изпълнение на този сценарий бандите на Хатаб и Басаев, праобраз на днешните банди в Сирия, съставени отчасти от объркано от пропагандата местно население и от наемници от цял свят, се насочиха към Дагестан.
Аз вече споменах, че идването на Путин във властта не можеше да стане случайно. Естествено, че той беше подбран за описаното развитие на събитията и „всичко беше предвидено“. Идеалната кандидатура беше именно никому неизвестен чиновник от силовите структури, без тежест като политик, без маса от симпатизанти, на които да разчита, без държавни и материални ресурси. В същото време опитът му като силовик можеше да бъде използван в прогнозирания западен сценарий за демонтаж на руската държавност в случай, че нещата се развият не по план. А нищожната му тежест като политик даваше увереност, че ще може да бъде въртян като марионетка. И подобно на ролята, която изигра Кириенко за разрушаване на икономиката, на Путин ще може да се даде ролята на „жертвен козел“ за разрушаването на руската държавност.
Но това е Русия, господа!
Задейства се нашият, руският код. Знаменитият израз на Путин „Мочить в сортире“ (безпощадно ще унищожаваме терористите в Чечня, б.пр.), тази болка и страст, с която той каза това на цялата страна, пробудиха в руския народ това „общо безсъзнателно“, което беше на ниво „вървете на майната си, омръзна ни от вас повече отколкото от люта ряпа през пости... 1000 години на наша земя нямаме поражение и днес също искаме да побеждаваме и да сме горди!“
Това простонародно „мочить в сортире“ пробуди общото и несъзнателно очакване на абсолютното мнозинство, показа общата цел, увереността и затаената жажда за победи. За най-различни победи. От превземане на Гудермес и Грозни до победи в хокея. От ликвидиране на водачите на бандите, лично отговорни за убийствата и страданията на нашите граждани, до поредните огромни контракти на „Газпром“ и третото място на нашия национален отбор по футбол в Европейското първенство.
Русия като сплотен отбор от самостоятелни индивидуалисти отново се превърна в страна-цивилизация, стремяща се към победи. И тук се объркаха сметките на всички чужди институти, изучавали и продължаващи да ни изучават. Как е възможно това? За кого ще воюват? Те са длъжни да се предадат! Но ние не се предадохме. Не за „яхтата на Абрамович“ загинаха момчетата от Псковската дивизия, задържали пълчищата от бандити, въпреки че преди да загинат, разбраха, че предателски са ги оставили без прикритие. А от неосъзнатото желание за победа, от типично руското нежелание за отстъпление, от чувството, че страната е унижавана, което вместо робско покорство роди ярост и жажда за победа. Дори с цената на саможертвата...
Функцията на Путин като „антивирусна програма“ в Русия е неговата историческа роля. Чистачът, за разлика от фехтовчика, няма възможност да стои на едно място дълго време, защото насреща му не е само един противник, застанал в поза за фехтоване и въоръжен само с шпага. За възстановяване на разрухата след урагана е необходима многомерност на таланта: от боклукчия и градинар, до каменоделец и зидар.
За изминалите 15 години Русия, с успешно изпълнената „функция на Путин“, измина този път - от пълна разруха на всички нива до днешните икономически и геополитически възможности на страната.
Но както обикновено се случва, всичко на този свят има две страни. След като си извършил нещо на пръв поглед практически невъзможно, не е изключено да отидеш в другата крайност и да се опиташ да запазиш постигнатото ниво на успех с отказ от продължаване на започналото възраждане на Русия по-нататък. „Функцията на Путин“ като антивирусна програма е към края си, идва време за включване на „операционната система“. Чистачът и охранителят трябва да отстъпят място на строителя и воина.
Руската федерация като форма трябва да се изпълни със смисъла на руската цивилизация. Другото е загиване на формата и подтискане на съдържанието. Благодарим ви, Владимир Владимирович, за това, което извършихте, защото благодарение на вас се създаде критична маса от граждани на Руската цивилизация. Все още такива като нас са по-малко от гражданите на РФ, но сме зли към враговете си, жадни за победи и готови, грижливо съхранявайки нашата любима Родина, да се развиваме в бъдеще в рамките на нашата собствена цивилизация. Като разглеждаме Руската цивилизация като част от общочовешката цивилизация, ние не трябва да забравяме, че временният отказ от нея в полза на чужди нам цивилизационни приоритети, едва не ни доведе до гибел. И ще помним кой и с какви сладки „приказки“ ни убеждаваше, че тази гибел ще бъде благотворна за нас самите. И този урок и този опит не трябва да ни напускат никога, както и примерът за това как можем да избегнем собственото си разчленяване.
Рано или късно Русия ще има друг президент. Светът сега навлиза в епоха на избор какъв да бъде бъдещият живот на цялото човечество. Планета, разделена между транснационалните компании на територии, в които хора без собствени държави, без род и племе се борят едни с други, за да получат от ръцете им „парче от баницата“. Или за свят с баланс на национални интереси, страни, култури и цивилизации.
По какъв път ще тръгне цялото човечество, до голяма степен зависи от пътя, който Русия ще избере на днешния етап от нейната собствена история. А в Руската цивилизация този избор много зависи от първия държавник, от руския президент. Русия със или без Путин ще може да устои, ако и в бъдеще, без да изоставя защитата с „антивирусната програма на Путин“, не забави включването на „операционната програма“ за развитие. Без механично да копира грабителски либерални методики, на всичко отгоре насочени срещу нас.
Русия заедно с Путин и след него ще има прекрасно и многообещаващо бъдеще, само ако продължи движението в посока на своята независимост и запазване на своята цивилизационна идентичност, заключаваща се в уникалния исторически опит за получаване на устойчива сплав от различни народи и култури, сплав, в която Бог в душата и Човекът като висша социална ценност в обществото ще съществуват в органично единство.
Единственото, което трябва да помним е, че ние сме руски хора и Бог обича Русия!
Изборский клуб, 13.03.2014
Превод Румен ВОДЕНИЧАРОВ
